Миряна Каранович: Не знаем кога и къде ще се роди новият гений, но това е неизбежно

Актрисата представя втория си режисьорски филм „Майка Мара“ на 29-ия „София филм фест“

Даниел Димитров Даниел Димитров

Публикувано в  20:45 ч. 29.03.2025 г.

Не знаем кога и къде ще се роди новият гений. Това е неизбежно, абсолютно сигурно е. Аз вярвам в човечеството. Думите са на сръбската актриса Миряна Каранович, която представи втория си режисьорски филм „Майка Мара“ на „София филм фест“.

Времето ще покаже дали тя е гений в киното, но със сигурност, нейната харизматичност и талант са достойни за уважение. Същото това уважение, което тя показва – не само към учителите и предшествениците, но и към много по-младите от нея.

Звездата от „Баща в командировка“ и „Ъндърграунд“ на Емир Кустурица, и „Гърбавица“ на Ясмила Збанич, нарича себе си дебютант в киното, въпреки че в „Майка Мара“ поема и главната роля, и е част от сценарния екип.

Изберете магазин

Разгледай онлайн нашите промоционални брошури

Цените са валидни за периода на акцията или до изчерпване на наличностите. Всички цени са в лева с включен ДДС.
Advertisement

Историята е за успешна бизнесдама, която се опитва да се справи със скръбта след смъртта на 20-годишния си син.

Медиите в родината ѝ обръщат внимание предимно на любовните сцени с доста по-младия от нея актьор Вучич Перович. Но тази, на пръв поглед, банална драма, надхвърля крехките граници на психо-социалния контекст, в който живеем ние, европейците. Това е, по-скоро, един открит вопъл по безвъзвратно отиващата си човечност.

Миряна Каранович е твърде далеч от това да превръща ролите и живота си в изкуствена красота, неестествена страст или поредната споделена болка. Тя има силата да споделя емоциите, без да ги обезличава – да кара събеседника/зрителя да гори с нея, без да прегаря излишно. И това е едно от най-големите открития, които правиш, докато общуваш с нея – лекотата, с която само един голям човек умее да „преобръща“ въздуха и да го прави по-лек за вдишване...

Снимка: Даниел Димитров

Миряна Каранович, в разговор с Даниел Димитров – за свободата, киното и театъра, и кога артистът не бива да мълчи извън сцената, бяга ли от стереотипите в живота или предпочита да залага на по-сигурно, за какво критикува сръбския народ и защо не иска да говори за политика. И още: Как стана първият сръбски актьор, участвал в хърватски филм след разпадането на Югославия. Обидно ли е да те наричат примадона...

Казвате, че тривиалните и банални явления вече не Ви изненадват. Какво приемате за банално днес?

- Може би, вече съм стара, защото винаги съм приемала всичко с много страст, докато сега виждам, че хората просто си живеят един съвсем обикновен живот, без каквито и да било големи цели, без никакъв вътрешен плам да постигнат и да направят нещо. За мен всичко това е банално – човек да живее без страст. Големите идеи са важни, но на каквото и да посвети живота си човек, важно е да го прави страст.

Толкова ли мрачен изглежда животът около Вас? 

- Не. Аз винаги съм била оптимист. Дори, когато съм изпаднала в дупка, трябва да преспя и на сутринта се събуждам, и си казвам – ето, това е нов ден. Започваме наново! Аз може и да съм изморена, но има други хора, които не са. И за мен е много важно ненепременно да гледам на света през моята гледна точка. Има млади хора, които имат своите борби. Ние не знаем кога и къде ще се роди новият гений. Това е неизбежно, абсолютно сигурно е. Аз вярвам в човечеството.

Какво може да Ви изненада, ако говорим за живота наоколо?

- Аз обичам да бъда изненадвана. Не се страхувам да бъда критична към хората –  било към отделни личности или към групи. Много критична съм към сръбския народ, но в същото време ми е приятно, когато отделни хора или групи ме изненадват и показват, че са способни на нещо по-добро от това, което съм очаквала от тях. Точно затова не ме е страх да бъда – не толкова черногледа, но критична...

За какво критикувате сръбския народ?

- Критична съм по-скоро към тези, които са около мен. Не се страхувам да бъда въвлечена в някакви сериозни спорове там, където живея. 

"Всичките ми героини се отклоняват от стереотипите, казвате Вие". В живота бягате ли от стереотипите, или предпочитате да залагате на по-сигурно?

- Във филмите си аз развивам образа на героиня, която е жена на средна възраст, има уреден, добър, спокоен живот, но в един момент се оказва в ситуация, в която трябва да вземе много важно и тежко решение за бъдещето си, и това решение е на живот и смърт – не буквално, а в духовен смисъл. Именно тази ситуация ме интересува – когато жена на средна възраст е поставена пред тежък избор, въпреки уредения си живот.

Снимка: Даниел Димитров

Иначе в живота, докато сме млади, искаме да бъдем оригинални, да направим нещо, което никой досега не е правил, да бъдем бунтари, да рискуваме. Виждаме, че младите хора сега много рискуват, но с напредването на възрастта човек постоянно се стреми да пази съкровищата си – духовни или екзистенциални, и става консервативен. Не иска да рискува, по-скоро, търси сигурност...

Аз лично винаги съм рискувала в живота си. Просто такава е моята природа. Винаги искам да направя крачка в неизвестното, да напусна зоната си на комфорт, и това ми е приятно. За мен е интересно да кажа, може би, същите неща, но по нов начин. Мисля, че изкуството, по начало, прави именно това – хората на изкуството се стремят да преосмислят света, отново и отново, по нов начин. В актьорската си игра също се стремя да направя нещо по-различно и нещо повече – да рискувам. Затова започнах да се занимавам с режисура на 50-годишна възраст. Аз съм един дебютант...

Как станахте първият сръбски актьор, участвал в хърватски филм след разпадането на Югославия?

- Аз бях добре позната актриса в Югославия, още преди разпадането й. В един момент ми се обади хърватският режисьор Винко Брешан и ме покани в Загреб. Прочетох сценария, хареса ми и казах, че ще участвам. Аз съм позната с това, че винаги играя такива роли на тежки, силни персонажи – на майка, или типична балканска жена.

Не сте поела риск с тази роля...

- Не ме е грижа кой какво ще каже. Играя в босненски и в хърватски филми, и въобще не ми пука за тези глупави националистически виждания. 

Има ли ги и сега тези „глупави националистически виждания“, и по какъв начин това влияе на киното?

- Не много. Като цяло, кинаджиите са смели и упорити хора. Просто, защото е много трудно да намериш финансиране и това наистина изисква смелост и упоритост. Не само в Сърбия, а като цяло по света, така че, за да си кинаджия е необходим голям кураж.

Обидно ли е да те наричат примадона, което всъщност означава първа дама?

- Мисля, че това понятие е много по-подходящо за оперните певици (Смее се – бел. а.) и означава, че си недосегаем, а аз не съм такава. Извън снимачната площадка и театралната сцена, живея съвсем обикновен живот. Ходя на пазар. Чакам си заплатата, за да мога да си платя сметките и някакви ей такива неща.

Приятно ми е да ме наричат дива, но това е едно малко удоволствие. Не водя живот на примадона...

Никога ли не сте чувствала недосегаема? Никога ли не сте преживявала звезден миг?

- Да. Случвало ми се е много пъти. Но това наистина са приятни, съвсем кратки моменти.  То е като да изядеш тортичка – сладичко е, приятно е и толкоз. Като подаръче – трае няколко дни и след това се връщаш към обичайния живот и трябва да полагаш усилия, за да можеш да постигнеш нещо. Чувствах се много щастлива през 2000 година, когато отпаднаха санкциите за Сърбия и на изборите избрахме ново правителство...

Не очаквах да говорим за политика. Мислех, че това не е тема номер едно за Вас...

- Да, точно така е. Не искам да говоря за политика. Говоря за чувството, което изпитах тогава. Това беше едно много приятно чувство – на единение с други хора. И то беше много подобно на чувството на снимачната площадка и на театралната сцена. Защото имаш точно това усещане – че заедно, с други хора, правиш нещо, и това по някакъв начин те изпълва, радва те и ти дава усещане за непобедимост. В моята професия аз не работя сама, имам нужда от екип, с който заедно да направим нещо...

И Мохамад Расулоф, и Райко Гърлич, с които имах възможността да разговарям на „София филм фест“, говорят за свободата, всеки от своя ъгъл, разбира се. Вие също казвате, че свободата е най-важното нещо в живота Ви. Как изглежда свободата, кои са синонимите на тази дума?

- Много труден въпрос... Всяка дума има две страни – тъмна и светла. Мисля си, че свободата означава оптимизъм, честност и състрадание. Състраданието ми се струва особено важно, защото, ако човек е грубиянин и агресивен спрямо другите, и е свободен, той може да възприема свободата като своя лична собственост и това не е добре за хората около него. Докато, ако свободният човек изпитва състрадание, той мисли и за благото на другите хора.

 Играете активно в театъра. В какви постановки участвате в момента?

 - Играя в адаптация на „Четецът“ на Бернхард Шлинк, в „Човекът слон“ по филма на Дейвид Линч. Играя и в „Гидионов възел“ като Гордиевия възел, само че на Гидион. Става дума за майка и учителка, които обсъждат смъртта на дете, жертва на насилие в училище – една много актуална тема.

Снимка: Даниел Димитров

Участвам и в две пиеси, в Сараево. Едната се казва „Марлена“ – за Марлене Дитрих и нейния живот и дейности по време на войната, когато подкрепя американските войски и е обявена от германците за национален предател, поради това, че е приела американско гражданство. Там и пея. Другата пиеса е на един полски драматург – „Нощта на Хелвет“, действието се развива по време на нацизма в Германия. Тя е за майка и нейният доведен син с умствено увреждане във време, когато нацистите си поставят за цел да изтребят всички хора с умствени увреждания.

Прави ли се в Сърбия „негледаем“ театър, спектакли, които се играят по три-четири пъти и падат поради липса на публика?

- Не, доколкото знам... Аз съм щатна актриса в Белградския драматичен театър, който е държавен, но играя и в частен театър...

Ако приемем, че артистите са публични личности, чието мнение вълнува хората, кога човекът на изкуството не бива да мълчи извън сцената?

- Истински, силно и твърдо убедена съм, и вярвам, че това е лично решение. Никой не е длъжен да изразява каквото и да е мнение. И не се гневя на мои колеги, които си мълчат. Вярвам, че ако искаш някой да надигне глас, ти трябва да дадеш пример, а не да си мълчиш и да чакаш някой друг да го направи. Много пъти съм била единствената, която надига глас за нещата, които счита за неприемливи, но с времето нещата се променят и вече хората не се страхуват да говорят.

Има ли дума, която най-добре Ви описва като човек?

- (Замисля се – бел. а.) Безстрашна.

Как бихте продължила изречението „Аз съм човек, който обича...“?

- Живота.

Последвайте ни за още актуални новини в Google News Showcase

Последвайте btvnovinite.bg във VIBER

Последвайте btvnovinite.bg в INSTAGRAM

Последвайте btvnovinite.bg във FACEBOOK

Последвайте btvnovinite.bg в TIKTOK 

Най-четени
Най-нови