За филма си „Завръщане“ с Жулиет Бинош и Ралф Файнс той казва, че е искал да заснеме „една одисея на душата“, не физическа, приключенска или фантастична. Защото по-интересно е психологическото пътуване, което човекът изминава...
Уберто Пазолини е аристократ по призвание, а може би и по потекло. Разговорът с него е своеобразна одисея в душата на киното, което създава. Интелектуалец, който съчетава безукорно средиземноморския темперамент с неустоимия чар на знаещ, можещ и преживяващ съдбата си човек. Човекът, който трябва да прави кино – в Италия, в родината на Фелини и Висконти, като тяхно естествено продължение.
Заради хумора, заради автоиронията, заради умението да летиш и на най-ниското възможно ниво, заради финеса да представяш изкуството като собствен остров на спасението и да си убеден, че невъзможно е дума, която не би трябвало да съществува. Заради това, че наричаш себе си инат в киното. Заради това, че обичаш Чаплин и Ясуджиро Озу. Всичко това е той – Уберто Пазолини.
Разгледай онлайн нашите промоционални брошури
Уберто Пазолини, в разговор с Даниел Димитров – за одисеята „Завръщане“ и работата с Бинош и Файнс, за фамилния бекграунд, за диалога между режисьора и продуцента Пазолини, и защо един стопроцентов италианец се казва Уберто, а не Умберто.
Позволете ми да започнем с един по-несериозен въпрос – защо Уберто, а не Умберто?
- Ами и аз това винаги съм се питал, защото прекарвам живота си в обяснения, че съм Уберто, а не Умберто. Така или иначе, това име е от семейството на майка ми...
Уберто и Умберто са две различни имена. Мисля, че Уберто е от немски произход, но в семейството на майка ми има много Убертовци. Дядовците ми се казват Уберто. Имам лели, които се казват Уберта, но като цяло в Италия има много Умбертовци и много малко Убертовци.
Вторият ми „несериозен“ въпрос е, вярно ли е, че сте граф и племенник на Лукино Висконти?
- Този въпрос е наистина много несериозен (Смее се – бел. а.). В Италия сме република, така че графове няма. Иначе, действително съм племенник на Висконти. Най-малката му сестра се казва Уберта и тя ми е леля. Братът на майка ми – Ерипрандо, също е режисьор (Ерипрандо Висконти, 1932-1995, е режисьор, сценарист и продуцент, племенник на Лукино Висконти – бел. а.). Не е толкова успешен, колкото прочутия си чичо. Имам и един братовчед – Лукино Гастел, който също е режисьор и е бил асистент на другия Лукино. Факт е, че и дъщеря ми също иска да се занимава с тези неща...
Вие самият как започнахте в киното и този бекграунд беше ли от помощ или нямаше никакво значение?
- В професионалния ми живот този семеен бекграунд нямаше кой знае какво голямо значение. Започнах да се занимавам с това относително доста късно – на 26 години. Завърших икономика и три години работих в банка, след това реших да се захвана с кино. Иначе, винаги съм обичал киното.
Като юноша, момичетата в Милано не ми обръщаха много внимание и аз ходех във филмотечното кино, където проследих цялата история на седмото изкуство. Започнах като асистент-режисьор в Англия и там контактите ми от Италия нямаха абсолютно никакво значение.
Вярно ли е, че за „Завръщането“ сте искал филмът да изглежда невзрачен?
- За мен в този филм най-важен беше диалога между майка, баща и син – вътре в семейството, разкъсано от войната и в опит да се събере отново. Искахме да заснемем една одисея на душата, така да се каже, не физическа одисея – през пространството, не приключенска или фантастична. Така че филмът се фокусира върху това, което се случва на Итака, там няма физическо пътуване. Всички онези приключения на Одисей отсъстват.
Мисля, че много хора свързват одисеята с приключенията на Одисей, но ако погледнем към „Одисея“ на Омир, приключенията заемат само четири от 24-те книги. Решихме, че за нас е интересно психологическото пътуване, психическият път, който човекът преминава, и поради това не ни вълнува зрелищното, фантастичното, необичайното.
Това не означава, че всичко, което се вижда на екрана, е плод на много дълги размисли. Означава, че винаги сме предпочитали вътрешния свят, вътрешните борби на героите пред зрелището. То, така или иначе го има, неизбежно е. Снимахме на Корфу – много красив остров с великолепна природа, след това – на Пелопонес, на една стара френска крепост, която също е много впечатляваща. Тоест, не сме търсили да заличим или да скрием зрелищното и впечатляващото в интериора или екстериора.
Стремихме се езикът на костюмите и сценографията да бъде извън времето, атемпорален. Не сме се стремили да възстановим това, което може би е била Гърция от бронзовата епоха. Между другото, никой не знае какво е било тогава, така че искахме да заснемем това, което съществува сега, не да създаваме някакъв фикционален свят.
Как Жулиет Бинош и Ралф (Рейф) Файнс, едни толкова характерни актьори, се вписаха в тази концепция? Можеше да изберете актьори, които са блестящи професионалисти, без да са характерни...
- Файнс го познавам повече от трийсет години, работили сме по първия му режисьорски филм – „Кориолан“ по Шекспир, и там има много паралели с нашата история. Поддържаме връзка и затова го помолих да режисира „Завръщане“. След това решихме и че ще играе.
Знам, че с това не отговарям на въпроса Ви, затова първо ще разкажа една история, а след това, на основата на тази история, ще отговоря на въпроса (Смее се – бел. а.). С Рейф прекарахме две седмици в обикаляне из Средиземноморието, за да търсим локации, като почнахме от Итака. След това той се отказа от проекта. Обади ми се три години по-късно с думите: „Аз не искам да го режисирам този филм, но искам да играя Одисей и ти да режисираш“. Отговорих му, че едва ли ще мога да справя, но се поинтересувах коя ще е Пенелопа, и отговорът беше: „Ми, Жулиет Бинош“. Те, двамата, след „Английският пациент“, си бяха останали приятели. Пратихме ѝ сценария и тя каза, че иска да играе.
Казвате, че те са специфични актьори и сте прав. Аз бих казал обаче, че те са актьори, които имат изключително сложен, разнообразен и огромен опит от роли – както в киното, така и в театъра.
Ако погледнете кинематографията на Рейф, снимал е от романтичен тип до Спайдър, което е диаметрално противоположно. Мисля, че имахме късмет, че не заснехме „Одисей“ преди 15 години, а сега, защото сега той наистина е много по-подходящ за ролята. По-възрастен е, преминал е през различни неща и е много по-подходящ за този наш диалог с Омир. Може би, преди двайсет години Кристофър Нолан щеше да е по-удачен избор, но сегашният Рейф е възможно най-подходящият.
Коя е най-сериозната забележка на продуцента Пазолини към режисьора Пазолини?
- Тези двамата не си говорят (Смее се – бел. а.). Продуцентът Пазолини не си говори с режисьора Пазолини. Най-малкото, режисьорът не слуша продуцента. Винаги режисьорът надделява.
А кой е най-големият комплимент на режисьора към продуцента? Продуцентът постигал ли е невъзможното?
- Винаги. Аз съм голям инат, когато някой ми каже, че нещо няма как да бъде правилно, ще направя всичко възможно, за да се случи. Животът на продуцента минава в отхвърляне на отрицателните отговори – да създадеш ситуация, в която всички ти казват, че нещо не е възможно.
И като асистент-режисьор много често са ми казвали: „Кажи на режисьора, че това не може да се направи“. Аз обаче правех всичко, за да се случи. Няма как да не може! Имам пет-шест филма, на които съм бил продуцент, и невъзможно е дума, която не би трябвало да съществува.
Такъв ли сте и и живота?
- Не, там е коренно различно – жените решават (Смее се – бел. а.).
Като едно цяло ли приемате киното от Източна Европа, или то си има отделни лица?
- Аз не съм правилният човек, който да отговори на този въпрос, тъй като не гледам много кино, но ми се струва, че европейското кино като цяло, и това от Източна Европа, е все още авторско, а не продуцентско. Поради това може да говорим за отделни автори, а не за някакво национално или регионално кино.
Струва ми се, че във Франция, Испания, и донякъде – в Италия и Германия, се възприема този модел на продуцентското кино. Продуцентът е този, който излиза с идеи и проекти. В останалата част на Европа киното по-скоро се ръководи от интереса на отделните автори.
Има ли дума, която най-добре Ви описва като човек?
- Инат.
Как бихте продължил изречението „Аз съм човек, който обича...“?
- Чаплин и Озу (Ясуджиро Озу, японски режисьор, 1903-1963 – бел. а.)
