Заобиколени от суровите пейзажи на Юдейската пустиня, чиито склонове се спускат към Мъртво море и долината на река Йордан, се озоваваме на път, разделен между Израел и Палестина. Според Споразумението от Осло 2 от 1995 г. територията е частично в Източен Израел и частично на Западния бряг.
Наблизо се простират оградите на границата с Йордания. Районът е особен – облаците, идващи от Средиземно море, преминават над пустинята и изливат дъждовете си в Йордания, създавайки „дъждовна сянка“, която оставя околностите на Йерусалим с оскъдни валежи.
Нашият разказ започва тук – място, където природата, духовността и политиката се преплитат по уникален начин. Израел е земя между морето и пустинята, където горещият климат и недостигът на вода раждат иновации. В предишния епизод проследихме подземните водни системи на Йерусалим и зелените оазиси, създадени насред пустинята. Днес показваме как водата се превръща в двигател за промяна и дори ключ към мира.
Водата като кръстопът между духовност и живот
Хагай Двир от Израелската служба за природа и паркове ни посреща край Галилейското езеро – основният воден ресурс на страната. Той обяснява, че макар Израел да е малък по площ, в него се срещат удивителни климатични и културни различия. Галилея е със средиземноморски климат и е духовен център за юдаизма и християнството. След разрушаването на Втория храм през 70 г. от н.е. именно тук се премества духовното водачество на юдеите. А за християните Галилея е мястото, където се заражда тяхната вяра – детството на Иисус е преминало сред хълмовете на Назарет.
Двир разказва, че кръщението в юдаизма символизира покаяние и пречистване, а в християнството – духовно прераждане. Вярата в „живата вода“, за която говори Иисус, утолява не само физическата, но и духовната жажда на човека. Много от чудесата, описани в Новия завет – умножаването на хлябовете и рибите, изобилният улов на апостолите – са свързани с водите на Галилея.
Тук Иисус често прекосявал езерото, за да проповядва от едната страна на брега към другата – символично преминаване между еврейската и езическата част. Според Двир това показва неговата мисия да стигне до „другата страна“ – географски и духовно.
В работата си като преподавател той наблюдава как мюсюлмани, християни и евреи в един и същи клас постепенно се сближават. В края на курса празнуват заедно и готвят обща трапеза – знак, че именно историята и общите места могат да свързват хората.
Ферас Талхами, ръководител на водните ресурси на езерото Кинерет, посочва, че днес нивото на езерото се покачва едва с 15 сантиметра годишно, при средни исторически стойности от 160 сантиметра. Именно тук през 80-те години е открита и прочутата дървена лодка от времето на Иисус, която се е запазила близо 2000 години, затънала в калните пластове.
Поради сушите и намаляващите валежи Израел започва да подава обезсолена морска вода към Галилейското езеро. Специалистите твърдят, че смесването ѝ с езерната вода е екологично безопасно. За поддържане на баланса ежегодно се пускат около един милион риби.
Гиора Шахан, генерален директор на Израелската водна служба, припомня, че недостигът на вода е оформял съдбата на народи. Хетската империя рухва след 150-годишна суша. По време на Първата световна война османците се провалят в опита си да прекосят Синай към Суецкия канал именно заради липсата на вода. В началото на XX век започва модерното водно строителство в региона – от Кинеретската ферма до плановете за национален водопреносен канал, разработени от британски и американски инженери.
Тел Авив – сърцето на водните иновации
В Тел Авив срещаме Руска Зарбова-Николаева – българка, която ръководи водоснабдяването на мегаполис с над милион жители. Тя е емигрирала в Израел през 1996 г. и има две магистърски степени – по строително инженерство и по управление на околната среда. Зарбова казва, че Израел е място, където човек с нейния профил може да разгърне целия си потенциал в сектора на водите.
Тя подчертава, че носи огромна отговорност – водата в Израел е жизненоважен ресурс. Около 90% от водоснабдяването вече идва от морска вода благодарение на мощните десалинационни станции. Преди 15 години е имало само една-две – днес страната разчита на тях като на основа на своята устойчивост.
В десалинационната станция „Сорек“ Ури Шор от Израелската водна служба обяснява технологията. Морската вода първо преминава през мрежи, задържащи риби и медузи, след това се филтрира с пясък и въглен, а окончателното отделяне на солта става чрез обратна осмоза. Солта не се използва индустриално, защото концентрацията ѝ в Средиземно море е ниска в сравнение с Мъртво море.
Шор напомня, че населението на Израел се е увеличило 15 пъти за 77 години, а валежите намаляват заради климатичните промени – затова страната се нуждае от технологични решения, за да гарантира своето водно бъдеще.
Втора употреба: Пречистването като ресурс
В пречиствателната станция „Шафдан“ – най-голямата в региона – зам.-директорът Гади Сасон разказва, че от отпадните води се получават три ресурса: вода за напояване, органична утайка за земеделието и биогаз за енергия. Проблем са мокрите кърпички – до 40 тона дневно – които се вадят от системата и се депонират. Затова станцията работи активно с училища, за да възпитава екологична култура.
Сасон обяснява, че биологичната фаза е най-важна – там бактериите пречистват водата. В последния етап – утаителя – водата вече е почти готова за напояване. В страна с малко валежи многократното използване на водата е жизненоважно.
Руска Зарбова допълва, че 70% от отпадните води в Израел се преработват за земеделие. Ако има излишък, той се използва за възстановяване на речните течения, част от които са замърсени от човешка дейност.
Последвайте ни за още актуални новини в Google News Showcase
Последвайте btvnovinite.bg във VIBER
Последвайте btvnovinite.bg в INSTAGRAM
Последвайте btvnovinite.bg във FACEBOOK
Последвайте btvnovinite.bg в TIKTOK
