Мобилизацията

Поредният атентат на ВМОРО, извършен на 19 юли 1912 г., в Македония предизвиква клане над българското население в Кочани. Общественото настроение в България ескалира, правителството е обвинявано в бездействие и отвсякъде се надигат гласове за разправа с Османската империя.

„Македонският въпрос няма де се реши при днешните условия с блъф от страна на България, нито с бомби от страна на българските комити. Той може да бъде разрешен само с българското оръжие”. Политиците в София отдавна са пропити от тази мисъл, но все още не е завършена дипломатическата и военната подготовка за крайните действия.

Това ясно си проличава от проведения военен съвет в дома на военния министър генерал Никифоров, на който присъстват и началникът на генералния щаб ген. Иван Фичев, началниците на военно-инспекционните области генералите Васил Кутинчев, Никола Иванов и Радко Димитриев и бъдещият помощник главнокомандващ ген. М. Савов.

Военният министър съобщава, че българската армия разполага само с 135 000 шинела, 130 000 куртки, 145 000 чифта панталони, 165 000 платнища, 23 300 чифта ботуши - крайно недостатъчни, според мобилизационния план.

„Ако нямаме ботуши, ще тръгнем с цървули”

Август е минал, а септември е преполовен. Ако се тръгне на война, по-късно ще бъде тежко. Българските войници, които са зле екипирани, ще трябва да воюват освен с турците и със зимата.

Висшето командване смята, че изходът от това положение е само в бързината: „Бързина в мобилизацията, бързина в съсредоточението, бързина в операциите. Противникът трябва да бъде разбит в 1-2 големи сражения”.

Българските генерали, вярвайки в смелостта, подготовката и вдъхновението на войниците, са убедени, че „След месец ще бъде вече късно. Сега е моментът! Ако нямаме ботуши, ще тръгнем с цървули; ако нямаме шинели – ще вземем ямурлуци. С каквото имаме с това ще воюваме. Ние ще смачкаме Турция за 14 дни!".

На 16 септември Османската империя обявява обща мобилизация. На следващия ден в отговор съюзените християнски балкански държави България, Сърбия и Гърция също мобилизират.

С указ № 5 на 17 септември 1912 г. България призовава своите синове и с указ № 6 обявява военно положение, шифрованата телеграма за това е подадена в столичната централна телеграфо-пощенска станция към един и нещо часа по обед. В 4 часа следобед барабаните на Софийската община вече биели из улиците за обявяването на мобилизацията. Още в ранните часове в 3.30 на 17 септември е уведомен и българският дипломатически представител в Цариград Михаил Сарафов за началото на българската мобилизация.

„Този народ чака да се бие, както се чака голям празник”

Обявяването на мобилизацията е посрещнато с възторг и всеобщо въодушевление от българите. Свикването „Под знамената на честта” е въпрос на часове не на дни, запасните са уредили домашните си работи и по-голямата част от тях не използват двадесет и четирите часа, които се предоставят според военното законодателство за тази цел.

Мобилизацията е извършена за шест дни, а не за седем, както е според военнооперативните планове. Това предизвиква известна доза неуредици.

Войсковите части не са подготвени да поемат с такава скорост двойното и тройно число прииждащи запасняци. Еуфорията сред българските войници е всеобща. „Та можеше ли да бъде иначе: въпросът за освобождението на братята, останали под турско робство, тежеше на душата на всеки българин; това положение тормозеше изобщо и спокойствието, и търговията, и поминъкът, и всичко в страната”, обобщава картината ген. Никола Иванов.

В градове и села вестта за мобилизацията прераства в тържества, войниците се появяват в пунктовете придружени от семействата си, които ги изпращат с цветя и народни хора.

По улиците на София преминава шествие на студенти, водени от своите професори и те бързащи да се влеят в редовете на армията. Последвани от поети, художници, учени и актьори всички тръгнали да изпълнят дълга си в името на святото дело.

Нацията е убедена в справедливите цели на войната и уверено заминава да ги осъществи, дори и българите, които са в Западна Европа и Америка и подлежат на мобилизация, се завръщат в първите дни на бойните действия. Няколко хиляди българи от Македония и Одринско се записват като доброволци и сформират Македоно-одринското опълчение.

„Касапницата ще е страшна...”

Българският ентусиазъм прави впечатление и на западните кореспонденти, един от тях Рьоне Пюо пише: „Преминава влак с мобилизирани. Очаква се следващият. Стотици закъснели селяни спят на земята. Има и съвсем млади, които и в съня си се държат за ръце. Най-вероятно двама братя от едно село, които са дошли по българските обичаи, хванати за ръка, чак в София. София – столицата, от която ще тръгнат да отмъстят за закланите роднини в Македония. Имаше и старци с бели бради, придружили синовете си, а може би самите те опитали да се включат. Сега спяха, загънати в одеяла, до следващата зора...Днес търпението е изчерпано. Българите са забравили конфликтите с гърците и най-вече със сърбите, отивайки на бой с общия враг - турците. И това ще е среща между дяволи”.

По-късно кореспондентът на френския вестник „Льо Тан” отново ще напише: „Каква ще е битката може само да се предполага с трепет, след като е известна вековната омраза на българите спрямо турците и тази на турците спрямо християните. Един стар балканец ми каза - Касапницата ще е страшна... Но това, което виждам от вчера, ми прави изключително впечатление. Това са хиляди и хиляди българи, току-що мобилизирани, с части от униформи или изобщо без униформи, въоръжени със стари модели пушки, запасани с патрондаши, следвани от волски каруци и кавалерия, която напомня праисторическите времена. Всичко настъпва, пеейки и викайки „ура”, както някога са настъпвали Атила и хуните му. Енергични и зловещи фигури. Мъже, преминали четиридесетте, наполовина войници, наполовина цивилни, доброволно постъпили в армията, защото цялата нация участва във войната. Това е напуснатата от мъжете си България, това е щедрата и кръв, която тече по откритата артерия на Марица, реката трагично възпявана в националния химн. Старците с нахлупени над ушите калпаци и най-младите с рунтави шапки, напомнящи тези на Наполеоновата гвардия, едните с големите жълти ботуши на редовната армия, другите с навущата над цървулите, всички радостни, всички трескави с екзалтиран и войнствен поглед вървят неуморно на юг към врага, турчина. Целият български народ е обхванат от треска. Нищо друго не съществува освен войната. След хората влаковете понесоха реквизираните им каруци, шарени-писани в розово и синьо, с които са се връщали радостни вечер от жътва към домовете си. Един цял народ е заминал”.

„Отидох у Попов да си купя една нова фуражка”

На всички е ясно, че войската не е добре екипирана. В частите е пълно с войници, които тръгват със своите цивилни дрехи. На гърба на мнозина вместо раници висят големи шарени, домашно тъкани торби, натъпкани до краен предел с всевъзможни вещи. Едни са с ботуши, други с цървули, а има и такива, които тръгват с леки обувки в зависимост от това, което имат на разположение и дали идват от града или селото.

За това свидетелстват и думите на дипломата, писател, историк, революционер и публицист – българинът, роден в Македония, Симеон Радев, който се включва като доброволец в редовете на българската армия: „Когато наближи времето да замина за Стара Загора, пратиха ме да ме облекат във Военното училище като войник. Оттам излязох в един вид, който не позволяваше да ме турят в никоя категория на българското войнство. Бях облечен в офицерски панталони, куртка на юнкер, шинел на фелдфебел от музикалната команда. Отидох у Попов да си купя една нова фуражка. Тук обаче срещнах капитан Александър Самарджиев, дошъл да вземе една за себе си. Той ми подари старата своя и така прибавих към своята чудновата униформа и фуражката на генералщабен офицер”.

За тези различия в облеклото никой от войниците не мисли. От редовия до генерала - всички имат вяра в бойните качества на тази твърде пъстро облечена войска, защото "Този народ чака да се бие, както се чака голям празник".

„България е сериозният противник”

На българската армия в началото на октомври й липсва външният параден блясък, характерен за западните армии, но в същото време умението и куражът да влезе в бой са на висота.

Противникът също смяташе така. Министърът на войната Назъм паша, който пое и главното командване на действащата армия, бе откровен в своите пресмятания: „Българската войска ще бъде достоен противник на османската. България е сериозният противник, с другите балкански държави лесно може да се разправим”.

Сред българите в навечерието на войната е разпространено мнението, че войната ще струва скъпо, ще бъдат дадени жертви, но така ще се създаде традиция за наследниците. Бъдещите малки български деца ще знаят, че дедите им са се били за свободата на своите братя по кръв и род в Македония и Одринско, а „това е повече от слава”. Така една нация преди 100 години тръгна на война.