Бляновете за Цариград и атаката на Чаталджа

„Край Босфора шум се вдига”

Под командването на генерал Радко Димитриев трета армия в състав 4, 5, 6 и 9 пехотни дивизии, съвместно с първа армия, командвана от ген. Васил Кутинчев в състав 1, 3 и 10 пехотни дивизии, в продължение на едноседмичен извънредно тежък преход и лошо снабдяване извършват своя марш – маньовър към Чаталджанската укрепена позиция.

На 30 октомври българските войски достигат и заемат района пред Чаталджанската укрепена линия. Общата численост на българските армия наброява 118 092 души и 462 оръдия. Уморени от прехода, зле снабдени, гладни и страдащи от холерната епидемия, броят на българските пехотинци е много по-малък от този на противника. Но преминаването на изтощените полкове по ужасните пътища продължава, Рьоне Пюо ще напише „Виждах отново лицата на тръгналите на кръстоносен поход селяни, последния кръстоносен поход, с толкова покорност на съдбата и с толкова славянски фанатизъм, неизвестни герой на една от решаващите войни в историята”.

В това незавидно положение българите ще бъдат принудени да осъществят пробив на добре подготвената турска отбрана. Българското главно командване пренебрегва създалата се сложна обстановка и заповядва на дивизиите да осъществят мечтата на цар Фердинанд да влезе на бял кон в Цариград. Но за това българските пехотинци, уповавайки се на своите щикове, трябваше да превземат Чаталджанската укрепена позиция, състояща се от непрекъснат ред от 40 простиращи се от брега на Черно море до брега на Мраморно море укрепления, защитавани от 190 000 души турска пехота и 350 оръдия. Това е последната преграда към Цариград, която българската армия трябва да превземе.

За целта Щабът на действащата армия обединява първа и третата армия под командването на генерал – лейтенант Р. Димитриев, без обаче да му подсигури собствен щаб, който да събира сведения за обстановката и да подпомага командващия при вземането на решения. На 4 ноември 1912 г. в 5 ч. преди разсъмване още по тъмно започна постепенното настъпление на четирите български дивизии, бързащи да стигнат до реките, течащи пред укрепената позиция — Еникьойска, Катърчису и Карасу.

Генералите Савов и Димитриев, заедно с всички придружаващи лица, следяха пламналите ожесточени боеве от наблюдателния пункт на 3 км източно от с. Акалан. Атаката на Чаталджанската укрепена позиция се провежда два последователни дни на 4 и 5 ноември 1912 година, но въпреки себеотрицанието и мъжеството на българските войници, напредващи през дъжд от куршуми и шрапнели, не са постигнати съществени резултати. Преценявайки понесените загуби, генерал – лейтенант Радко Димитриев заповядва настъпващите части да се оттеглят на изходно положение. Това слага и край на операцията при Чаталджа.

Независимо от проявените грешки от страна на Главното командване, недостатъчната теоретическа и материално – техническа подготовка, войските проявяват висока морална устойчивост, упоритост и издръжливост. Въпреки загубите в убити - 1480 български войници,1400 безследно изчезнали, и продължаващата епидемия от холера – по-жестока от турските снаряди и куршуми, отнела живота на още други 1600 души. Край нивите на 55 к. от Цариград на много места ще бъдат изкопани ями, а до тях, прострени върху ямурлуците им, ще лежат мъже към вечния им път и попове, чиито жълти епитрахили ще се виждат под дъждобраните ще четат заупокойна молитва за падналите български бойци. Вятърът и дъждът ще бушуват някой от пехотинците „Вече ще са намерили покой! Но другите там, в окопите ще продължават да стоят и ...”

Българската армия, независимо от неуспешната атака, устоява на изходните си позиции и на Чаталджа двете воюващи страни затъват в позиционна война. Българите не успяват да пробият отбранителната линия, но и турците не са в състояние да настъпят, което издава патова ситуация или „Българите са на Чаталджа и турците прекрасно разбират, че каквото и да правят, няма да ги накарат да отстъпят”.