Отзвукът

„Страните, подобно на индивидите, сами изковават своята участ”

Българските победи на Тракийския военен театър промениха статуквото на Балканите. Бойните подвизи и доблестта на българския войник го прославиха в цял свят. „Европейският концерт” бе възхитен от храбрата българска армия и затвърди убеждението, че бъдещето на Балканите принадлежи на жизнеспособния и героичен български народ. Френският военен министър Милеран заявява на редактора на в. „Екселсиор”, че не може да скрие симпатиите си към България, „армията на която е най-добрата в Европа” и би „предпочел за съюзници 100 000 български щика, пред която и да е била друга европейска армия, колкото и многобройна да е тя”.

Известният по това време френски дипломат и историк Габриел Аното, който определя българските политици и народ за „сериозни, но грубовати мъже”, пише във в. „Фигаро” уводна статия за българите. В нея Аното не крие симпатиите си към българите и водещото им положение на Балканите - „най-силната България – Лозенград и Люле Бургас я избраха за тази роля”.

Подобни мнения се изказват и във вестниците „Лейпцигер найесте цайтунг” и „Дейли телеграф”. Германският генерал фон Глейх , командир на конната бригада в Людвигсбург ще напише писмо на своя приятел генерал Христофор Хесапчиев „бъдете уверен, че всеки войник ще бъде препълнен от адмирация и възторг за вашите великолепни войски, които спечелиха бляскави победи над един неприятел, който отлично изпълни своя дълг”.

В същия дух е изказването и на френския генерал Пелеран командир на пехотна бригада в Рошфор „Тези, които познаваха горе-долу българските войски, твърдо вярваха, че те доблестно ще изпълнят дълга си, но с дивните си бойни дела те далеч надминаха всички очаквания”.

Удивлението и възторгът към българската армия се дължаха изцяло на българския войник, мобилизиран от градове и села, воюващ за своята „храбра, но бедна страна”. Западните кореспонденти, командировани към българската армия да отразяват бойните действия, ще бъдат учудени от българите „Издръжливостта на тези хора, тяхното стоическо държание при болка са нещо изключително. Никога оплакване, никога гримаса на страх. Върху пожълтялото брадясало лице не се чете нищо, нито страдание, нито протест срещу съдбата. Заспивайки последния си сън. Лицата им са спокойни, почти усмихнати. Изпълнили са дълга към Родината. Навярно в това има голяма доза славянски фанатизъм, но нервната им чувствителност е сигурно различна. Това е разликата с европейските армии, чийто „човешки материал” е по-деликатен от българския пехотинец”.

В своите наблюдения чужденците ще забележат и много други разлики „Преминава отделение ранени под командата на офицер. Ранените войници ходят с бавна и мъчителна крачка, прегънати под тежестта на снаряжението и пушките. Забележително е, че българският войник не изоставя оръжието си, не го хвърля в канавката край пътя, за да облекчи раненото си тяло. Може да го използва като патерица или бастун, но не го захвърля”.

Тези впечатления ще бъдат засилени и с наблюденията над турската армия, а и над съюзните сръбски части край Одрин. Рьоне Пюо ще напише за сърбите: „Кадъкьой и целият западен сектор на Одрин са заети сега от сръбската армия. Влизам сега за първи път в допир с нея. Хората ми изглеждат по-малко груби, отколкото тези (българите), всред които бях повече от два месеца. Последните понасят ампутациите стоически със стиснати зъби. Лекарите ми казаха, че ранените сърби са по-чувствителни от българите и имат нужда от повече грижи. Въпрос на темперамент, навици, на по-лек от този на българите живот... Трябва да се свиква с българския характер, последствията от чиято суровост усещах и аз въпреки протестите и очевидните доказателства за приятелство. Това е народ, който не е бил щастлив, който много е страдал и който много се е борил”.

Мислите на французина са подплатени от времето, което той прекарва близо до българската армия и от личните му виждания за поведението на българските и турски войници: „В един от последните дни преминаващ през някакво село наоколо войник научава по случайност, че брат му е убит и тялото е в съседната къща. Отива там, навежда се над него, целува го и без да пророни сълза, казва: Сбогом, братко! Ще отмъстя за теб!... И всички са такива”. Българският пехотинец ще търси разплата не срещу ранени противникови войници, старци, жени и деца както турците. А мъст пушка срещу пушка, щик срещу щика. Победите край Лозенград и Люлебургас-Бунархисар няма да сложат край на войната и българският пехотинец щеше да продължи да носи своето оръжие с чувството за единство за осъществяване на националния идеал, движещ всички мъже в армията.