Тази жена стига до сърцата ни през словото. Думите й могат да ни връщат назад във времето и да ни предават неговите послания. Самата тя се води от творческия си импулс и доверието, с което разчита знаците по своя път.
В епизод 29 на дигиталната поредица „Жените на България“ ви представяме Виктория Бешлийска – писателката, която някога ни завеща книгата „Глина“, а сега ни подарява и романа „Сърце“, написан и продиктуван от гласа на нейното сърце.
„За да можеш да изпълниш мисията си на Земята, трябва да можеш да влизаш в тайната стаичка на сърцето си и да заключваш вратата. Това е мястото за молитва, за общение с Бога. Това е мястото, на което можеш да чуеш съзнанието си. Там можеш да посадиш надеждата и вярата, че каквото и да се случи, то ще е за твое добро.“
Като пишещ човек, Виктория се отдава безрезервно на това, което прави. Всяка книга е възможност да преживее по различен начин себе си, тъй като словото претворява, пресъздава и проектира това, което предстои.
С романа „Сърце“ тя се опитва да овладее начина, по който прилага словото, да го използва повече като символ. Това се случва и заради темата, която избира за втората си книга. В нея тя ни връща 800 години назад и ни разказва история, свързана с християнската мистика.
Не тя намира темата, а темата намира нея, както се случва и с първия й роман „Глина“. Неканени идват и образите, които стават герои в книгите й.
Историята на „Сърце“ се преплита донякъде с историята на „Глина“. Със семейството й пътуват до Плиска и Мадарския конник. Това е първият път, в който посещава тези знакови места. Там тя получава странното усещане, което описва като „облъхване на вятър, който носи шепот“.
По-късно в съзнанието й, когато е пред Пещерата на нимфите до Мадарския конник, изникват два образа – на монах и жена, стоящи на входа на една пещера, босоноги и облечени в груби роби. Замисля се какво ги е отвело там и защо й се явяват. Така, тя започва да изследва монашеството из българските земи, а двата образа се превръщат в главните герои в новата й книга.
