„Хеда Габлер“ е театрално риалити в реалния свят на театъра. Представление с безброй ъгли, завои, наклони и пресечки, и всичко сякаш има значение в разчитането на режисьорската идея на Тимофей Кулябин. Това прави спектакъла на Народния театър изпитание не само за актьорите, но и за публиката.
„Това е като пъзел – вземаш стар текст и го реконструираш така, че да остане верен на себе си. Не пиша нова пиеса. Базата си остава Ибсен. Но, разбира се, трябва да промениш нещо, за да е съвременно и убедително“, казва Кулябин.
Всъщност, пъзелът е моделът, по който е разработен този високотехнологичен прочит на творбата от 1891 г. С цялата мрежа от екрани на сцената, които създават усещането за екран в екрана (или театър в театъра), с добавените персонажи, с безбройните локации, от които се предава на живо – като от „мястото на събитието“, и с цялата злободневна истеричност, временност и обожествяване на мига, която носи една „новинарска“ емисия.
Разгледай онлайн нашите промоционални брошури
В „Хеда Габлер“ е равно, сиво и тягостно, като в самия „масов“ живот – студен и отблъскващ, а главната героиня е символ на времето си. Толкова реално съществуващо, самобитуващо и безлично, че подобно присъствие прави впечатление и се набива в съзнанието и погледа.
В подобна ситуация е поставено и изкуството в пиесата – като запъртък, оставен по милост в ръцете на психопати, като диамант, дремещ в никога несъбидилия се, затворен и изолиран от никога неидващия земен звезден миг на така наречения артистичен елит. Тази съвкупност от тътен, глухота и безвремие създава усещането, че Радина Кърджилова (Хеда Габлер) сякаш започва да играе в последните трийсет минути. Измама, прикрита от добро актьорство.
Очаквано добри са и Деян Донков, и Бойка Велкова, и Албена Ставрева, и Ани Пападопулу – толкова добри, сякаш всеки от тях играе себе си. В този безупречен каст се откроява Дарин Ангелов, блестящ като съпруг на Хеда Габлер. Единственият, който „не играе“ себе си, но за сметка на това взима най-доброто от провокацията на образа си и на сюжета – отработващ всеки момент, колаборативен, интуитивен, виртуозен, предвид цялата мултимедийност на представлението.
„Хеда Габлер“ на моменти звучи абсурдно, но това се вписва на сто процента с препратките към съвремието, затова нито София – като локация, нито Теа Ралева и Василка – като героини, звучат странно в този препостроен свят на Ибсен. И дори Хеда да беше Габлерова, тя пак щеше да си остане човекът, който се бори със света чрез изкуството си. Който се опитва да вдигне стойността на едно (театрално) риалити, в което цената е самият живот.
Тимофей Кулябин разговаря с Даниел Димитров – за Хеда Габлер и нейната съвременна проекция, за адаптирането на класически текст, за емоционалната настройка между различните проекти и за живота извън театъра. И още: Реакция на какво е „Хеда Габлер“. Кога един режисьор трябва да е безмилостен към публиката. България вписва ли се в по-широкия европейски театрален контекст.
Необходима ли Ви е емоционална настройка, когато започвате нов проект? Необходими ли са Ви дълги паузи между различните театрални проекти?
- През последните години – не. Не си позволявам дълги паузи. Но обикновено започваме подготовката за спектакъла много, много рано. Например, премиерата на „Хеда Габлер“ бе в началото на юни 2025 г., но първата идея се появи преди две години и половина. Така че за мен е важно да имам време за съзряване и развитие на концепцията – заедно с драматурга, сценографа, с продукционния екип – доста по-отрано. И в този смисъл, когато започнем репетиции, всъщност вече много ясно знам какво ще направя. Иначе, емоционална пауза не ми е необходима...
Личните преживявания на режисьора могат ли да имат някакво отношение в интерпретацията на творба като „Хеда Габлер“?
- Не виждам как би могло да е иначе. Всички теми, акценти и посоки, които откривам в пиесата, са дълбоко лични. Имам предвид, че единственият човек, когото познавам добре, съм аз самият – с моя опит, с моята гледна точка. Това е основата на всеки спектакъл – трябва да разказвам за нещо, което познавам. Затова винаги се опирам на личния си опит.
Тук има много пластове, но мисля, че основната тема е историята на един артист, който се чувства чужд в обществото – самотен, различен, дори когато е успешен. Той винаги стои в опозиция на заобикалящото го, във враждебен диалог със света. И това е неговата мисия – да бъде провокативен, да влиза в остър разговор със социума, да посочва проблемите, да бъде в диалог с времето и с обществото. Това е една от водещите теми. И тук идва въпросът за цената – какво е готов да пожертва. Защото, за да създаде голямо произведение, артистът трябва да се жертва. А цената на тази жертва е една от най-важните теми в спектакъла. В нашия случай, цената е самият живот.
Как виждате съвременната Хеди Габлер – жената, която, може би, усеща същите ограничения, които героинята на Ибсен изпитва в социален и личен план?
- Можем да кажем, че тя е една от последните романтични героини в драматургията, защото Ибсен е началото на реализма, но Хеда Габлер все още носи много романтизъм. От друга страна, както и Нора, тя е сред емблематичните фигури на феминисткия път в театъра – силна жена, която отказва да следва правилата на патриархалното общество. Нейният характер и вътрешните ѝ състояния са много близки до тези на артиста. В пиесата тя не е такава, но ние създадохме образ, в който тя е съвременен артист – човек, който се бори със света чрез изкуството си.
Такива са много съвременни артисти от края на XX и началото на XXI век, чиито акции и пърформанси са част от социалния живот. Например, Марина Абрамович. Или Анди Уорхол – творци, чието изкуство създава нови стилове, нови начини на разговор със света. Така че за мен цялото вътрешно напрежение на Хеда Габлер, протестът ѝ, се основават на тази идея – че тя е съвременна артистка, която създава изкуство, за да се противопостави на обществото.
Реакция на какво е тази постановка?
- Не бих казал, че е реакция на нещо конкретно. По-скоро ме интересува начинът на комуникация с публиката. Давам възможност и на зрителите, и на актьорите да изживеят отново този поток от животи и съдби. Не само защото те са на сцената и казват реплики, а защото виждаме техния живот и зад сцената, в различни обстоятелства.
Искам да създам усещането, че животът е нещо огромно, че в един и същи момент се случват безброй паралелни събития, съдби, срещи. Това ме вълнува – този поток от съдби, който никога не спира. И всичко това се вижда. Защото най-интересният спектакъл, който гледаме всеки ден, е улицата. Можеш да седнеш на пейка за десет минути, да наблюдаваш хората и да си зададеш въпроса – кои са, накъде отиват, какво искат. Това е най-интересният театър – самият живот.
Искам да създам усещането, че не гледаме трагедия, в която актьорите рецитират текст дума по дума. Не. Искам да има усещането, че всичко излиза от самия живот.
Има ли загуби, когато един текст се адаптира към по-съвременен контекст, и струва ли си цената?
- Разбира се. Правим това заедно с драматурга Роман Должански, защото пиесата е писана преди повече от сто години, а езикът на Ибсен днес звучи архаично. Това зависи и от превода – в различните страни има различни варианти. В Русия, например, има много стар превод, но съществуват и нови. Ние адаптираме текста, така че да звучи като съвременна реч. Както говорим днес. Това е обичайната работа, когато се захванем с класически текст.
Вие самият казвате преди време: „Предпочитам текстове, които са издържали проверката на времето“...
- Не знам... Въпрос на личен вкус е. Винаги ми е интересно да проследя как една пиеса – например, „Хеда Габлер“, се е развивала в различните десетилетия – през 60-те, през 70-те години, в началото на века или днес. Как различни режисьори виждат героинята, виждат ситуацията, как животът се променя.
Защото обстоятелствата на нашия живот са съвсем различни от тези, когато е писан текстът. И как новите технологии, например, оказват влияние – както направихме в „Нора“, където всичко се случва чрез мобилните телефони на героите.
Това е като пъзел – вземаш стар текст и го реконструираш така, че да остане верен на себе си. Не пиша нова пиеса. Базата си остава Ибсен. Но, разбира се, трябва да промениш нещо, за да е съвременно и убедително.
България вписва ли се в по-широкия европейски театрален контекст според Вас?
- Много е трудно. Всичко е различно. България е едно, Германия е друго, Франция – трето. Не виждам единен европейски театрален контекст. Западна Европа, Източна Европа, Северна, Южна – много са различията...
България е специфична, но е силно театрална страна – с много театри, с много добри театри и с абсолютно страхотни актьори. Българските актьори са сред най-силните, с които съм работил.
Кога един режисьор трябва да е безмилостен към публиката?
- Зависи от целта. Понякога трябва. Понякога можеш да бъдеш много мек и деликатен. Зависи от материала и от концепцията. За мен няма едно правило. Гъвкав съм (Усмихва се – бел. а.).
Според статистика от 2025 година, 63% от българите не са били на театър нито веднъж. Това притеснява ли Ви?
- Не, не. Въобще не съм изненадан. И бих казал, че това не е най-лошата статистика в световен мащаб. Знам, че по принцип хората, които ходят на театър – в европейски контекст – са може би 7-8%. Това са хора, които ходят веднъж годишно, да речем.
Театърът не е масова, не е попкултура, не е Netflix. Това е изкуство, което е – не бих казал елитарно – но съм напълно окей с тази статистика.
В Софийската опера ще поставят „Танхойзер“, бихте ли дошъл да гледате?
- Мисля, че няма да имам време. Последно гледах „Дама Пика“ – голяма постановка. А и защото сам трябваше да я поставям в Лион. И заради себе си.
Питам Ви, защото 11 години минаха от премиерата на Вашия „Танхойзер“. Какво чувство оставя у Вас тази постановка днес? В едно интервю от 2018 г. казвате, че с удоволствие бихте поставил „Танхойзер“ отново.
- Да, ако имам възможност, бих поставил отново, и то със същата концепция. Може би с някои съвсем дребни промени, но като цяло тя все още е валидна и има живот в нея. Между другото, моят Танхойзер като герой беше доста близо до Хеда Габлер в тази концепция. И той е артист – луд артист, който иска да създаде нещо напълно ново. Така че – да, бих го направил пак, ако имах възможност.
Случвало ли се след време да изпитвате съмнение към постановка, която сте направил?
- Не, не се съмнявам, но често променям визията си с годините и правя нещо съвсем различно. Случвало ми се е, например, когато поставих „Макбет“ преди около 18-19 години в Новосибирск, а после – преди две години – отново, във Франкфурт. И това са два напълно различни спектакъла. Нямат нищо общо един с друг. Така че, когато става дума за голям текст, можеш да го правиш по много начини, и след 5-6-7 години да се върнеш към него и да го видиш с нови очи.
Какво Ви вълнува извън театъра?
- Пътуванията, може би. Опитвам се да пътувам... Не знам... Театърът винаги е с мен. Не е просто работа. Постоянно е в мислите ми. Дори когато съм във ваканция, пак работим по следващи проекти и идеи.
Имам страхотен продукционен екип – с моя сценограф, с драматурзите, с които работим от години. И винаги е интересно да мислим нови неща, да споделяме идеи. Така че – почти постоянно животът ми е свързан с театър.
Има ли дума, която най-добре Ви определя като човек?
- Трудно е човек да говори за себе си. По-добре да попитате някой друг. (Замисля се – бел. а.). Скромен.
Как бихте продължил изречението „Аз съм човек, който обича...“?
- (Замисля се – бел. а.) Не е лесно... (Продължава да мисли – бел. а.) Да е млад.
Мислех си, че ще кажете, че обичате театъра...
- Това е очевидно (Смее се – бел. а.).
Последвайте ни за още актуални новини в Google News Showcase
Последвайте btvnovinite.bg във VIBER
Последвайте btvnovinite.bg в INSTAGRAM
Последвайте btvnovinite.bg във FACEBOOK
Последвайте btvnovinite.bg в TIKTOK
