„Йона“ е монодрама, която разказва за страданията на рибаря светец, погълнат от голяма риба. Докато седи в корема ѝ и се чуди как може да излезе, е погълнат от още по-голяма риба. В предговора към пиесата си, Марин Сореску казва, че най-страшният момент е, когато Йона спира да чува собственото си ехо. Първоначално, той вика „Йона“ и ехото му отговаря „Йона“. Впоследствие обаче ехото става „наполовина“ и отвръща само „Йо“ – като античната дума за „аз“...
Спектакълът на режисьора Силвиу Пуркарете е като компилация от асоциации, които водят зрителя към различни и отдалечени във времето светове. Общото между тях е многоизмерността на главния герой, който сякаш е поел по малко наследство от образи и творби като Хамлет, „В очакване на Годо“, Дон Кихот, Швейк, „Спасителят в ръжта“, Одисей, „Малкият принц“...
„Йона“ е алегория на самотата – екзистенциална, социална, психологическа, философска, метафорична, изговорена с езика на тишината. „А за това се иска много енергия, иначе си остава просто мълчание“, както казва Кураносуке Сасаки. 56-годишният японски актьор с лице на младеж представя свръхмодерна драмагургия, лишена от претенции и помпозност, но вдъхновена от богатството, което театърът може да предложи като изразни средства.
Зад привидната леност в „сюжета“ стои брутално откровената истеричност на човека в беда, съумял да запази спокойствие, да бъде самоироничен и да разсъждава. Изгубил всичко, но не и себе си, Йона в тялото и духа на Кураносуке Сасаки, е спирка в света на театъра, която показва как един човек/артист владее ситуацията, сцената, натрупванията, публиката и най-вече – себе си.
Разгледай онлайн нашите промоционални брошури
Кураносуке Сасаки в разговор с Даниел Димитров – за зимата в Киото и семейните традиции със сакето, за баланса между техниката и интуицията в актьорската игра, за мълчанието между думите на сцената и кога човек на бива да чува собственото си ехо. И още: Смята ли, че един актьор трябва да остане на сцената до самия край на живота си. Защо пътува специално до Шотландия заради „Макбет“. Възможно ли е един ден да се събуди и да си каже: „Дотук с актьорството. От днес ставам грънчар“...
Г-н Сасаки, в едно интервю споделяте, че най-много харесвате зимата в родния си град Киото. Как изглежда тя?
- Семейството ми притежава пивоварна за саке в Киото, а зимата е сезонът, в който се приготвя тази напитка. Така че за мен това време от годината е тясно свързано с дома, със семейството и с традицията. Тогава в пивоварната кипи живот – пристигат артисти от различни краища, носейки със себе си енергия и вдъхновение. Всеки ден създаваме нова партида саке, опитваме го и си казваме: „Аха, това ли ще бъде вкусът на тази година!“. Наистина е вълнуващо време. Всъщност, зимата е най-натовареният и най-оживен период от годината.
Навремето сте започнал да се занимавате с актьорско майсторство, защото искате да се упражнявате в говорене пред хора. Сега, когато вече сте актьор, кой според Вас е най-важният детайл в профила на един актьор?
- Интересно е, защото наистина започнах да се занимавам с актьорство заради публичните изяви, но, честно казано, и до днес не съм добър в говоренето пред хора. Защото обикновено друг ми дава репликите. Не си ги пиша сам... Така че не мога да кажа, че съм добър оратор.
Питате коя е най-важната черта у актьора... Един от създателите на спектакъла, сценографът (Драгош Бухагиар – бел. а.), каза нещо, което силно ме докосна – че театърът е самият живот. Това наистина откликна в мен и в моето съзнание, усещам го като нещо мое...
Как балансирате между техниката и интуицията в актьорската игра?
- Вярвам, че техниката е онова, което поддържа интуицията жива. Когато липсва техника, интуицията отслабва. А когато нещата не вървят добре, трябва да имаш котва – нещо, за което да се хванеш, но и да се върнеш към техниката, към основите. Иначе няма как да се развиваш...
Какво се случва в мълчанието между думите, когато сте на сцената?
- Думите са фокусът. Работата с тишината изисква огромна концентрация и огромна енергия, и не просто физическа. Трябва да имаш нещо като душа, иначе остава просто едно празно място. Тишината е изключително красноречива, но – отново – трябва ти много енергия, за да можеш да „говориш“ на този език. Иначе си остава просто мълчание и празно пространство.
Смятате ли себе си за „мълчалив“ актьор?
- Да. Тишината е от изключително значение за мен.
Какво губи актьорът с времето, и какво печели?
- Колкото по-възрастен ставам, толкова повече усещам, че има неща, които вече не мога да правя – и това е точно, защото съм придобил някаква техника. Вече осъзнавам и разбирам по-добре къде са моите граници...
С времето човек започва да забелязва повече неща, става по-наблюдателен – и парадоксът е, че точно заради това вече не може да прави всичко. Но пък тогава печелиш способността да пускаш нещата и да ги оставиш да си отидат. Усвояваш силата и умението да се откажеш.
Ако се върнем към „Йона“, кога човек на бива да чува собственото си ехо?
- Това е много труден въпрос... (Замисля се – бел. а.) Нямам ясен отговор… Може би е тогава, когато си се изгубил. Може би това е моментът, в който нямаш представа какво означаваш за другите и как изглеждаш в техните очи. Може би, отговорът е в отсъствието на другите – защото присъствието на другите ни определя. И когато го няма, настъпва една изключително дълбока, самотна, празна тишина.
Играл сте офис служител, лекар, детектив, военачалник, но признавате: „Честно казано, не обичам да се мъча твърде много със създаването на персонажи“. Как се овладява подобен контраст?
- Признавам си, че не помня в какъв контекст съм го казал – че не се мъча да изграждам образ. По-скоро е точно обратното. Всеки път се мъча ужасно много, защото аз влизам в образа на друг човек. Аз не съм този човек. Така че винаги е трудно и винаги е борба.
Вярно ли е, че сте пътувал специално до Шотландия, заради образ от „Макбет“?
- Да, вярно е. Направихме нещо като фотокнига и обикаляхме различни места. Ето тук Макбет се е срещнал с трите вещици, тук лейди Макбет си е мила ръцете, опитвайки се да измие кръвта, тук лейди Макдъф и синът ѝ са били убити…
Посещавайки тези места, започнах по-дълбоко да разбирам и да усещам пиесата. Беше много ценно преживяване.
Смятате ли, че един актьор трябва да остане на сцената до самия край на живота си?
- Имам чувството, че това не зависи от актьора... За да играеш, някой трябва да те избере... Дори и да искаш да играеш цял живот, пак зависиш от други хора. Актьорът не решава сам, винаги е зависим от друг.
Но когато виждам японски актьори, които са с двайсет години по-възрастни от мен, и все още играят с такава лекота, енергия и страст – това много ме окуражава. Вдъхновява ме да бъда като тях и да работя още по-здраво.
Има ли много такива примери около Вас?
- Да, и то не само в киното, но и на сцената. Разбира се, по-трудно е да играеш и да покоряваш сцената, когато си по-възрастен. Но когато станеш свидетел на такова нещо – то наистина е впечатляващо и ти вдъхва сила.
Съвсем наскоро заявихте: „Искам да бъда първият, който ще каже „Не“ в репетиционната зала“. Какво означава това?
- Мисля, че го казах в смисъл, че не искам да се сдържам. Не искам да се страхувам, че ще сбъркам репликите. Не искам да се страхувам от грешки. Предпочитам просто да се впусна напред, дори и да не съм сигурен...
„Все още не мога да кажа, че съм актьор. Чувствам обаче, че ми е позволено да бъда актьор“, са Ваши думи от 2018 г. Съмнението добър приятел ли е за артиста?
- Мисля, че това се връзва с темата за остаряването. Според мен ти мен можеш да се наречеш актьор, но не можеш да бъдеш такъв, освен ако някой не пожелае да те види в роля. Някой трябва да те повика, да те избере. Ти непрекъснато зависиш от чуждото желание...
Аз лично постоянно се съмнявам в себе си. Често има моменти, в които си мисля, че не съм добър, че нямам талант. Но вярвам, че трябва да останеш смирен и скромен, да не завиждаш на другите, а да се фокусираш и да дадеш най-доброто от себе си.
Възможно ли е един ден да се събудите и да си кажете: „Дотук с актьорството. От днес ставам грънчар“, какъвто е един от героите във Ваш филм. Взимате ли емоционални решения?
- Мисля, че не само актьорите – всички хора играят роли през целия си живот. Не бих казал, че съм човек, който взима прибързани емоционални решения особено често.
Знам, че обичате да дегустирате традиционни напитки. Коя е най-страната, която сте опитвал?
(Оказва се, че въпреки хобито си, Кураносуке Сасаки не може да отговори на този въпрос, защото е обвързан с договор – бел. а.)
Знаете ли, че в България е пълно с горещи минерални извори? Знам, че сте фен.
- Наистина ли? Обожавам бани! Бих искал да науча повече за това. Аз се къпя по два пъти на ден – сутрин и вечер. За съжаление, този път няма да имам време да посетя минерални извори в България, но с удоволствие бих се върнал специално заради тях.
Къде може да Ви срещне човек, когато не сте на работа?
- В горещите извори, най-вероятно. Там изобщо не работя (Смее се – бел. а.).
Има ли дума, която най-добре Ви описва като човек?
- Син на пивовар на саке от Киото. Това ме описва най-точно. Някога дори се къпех в саке.
Как бихте продължил изречението „Аз съм човек, който обича...“?
- Семейството си.
Женен съм и съм баща. Всъщност, откакто играя Йона, все повече усещам, че понятието „семейство“ включва не само настоящето, но и миналото. В последните си мигове, вярвам, че се връщаме именно към мисълта за семейството.
Последвайте ни за още актуални новини в Google News Showcase
Последвайте btvnovinite.bg във VIBER
Последвайте btvnovinite.bg в INSTAGRAM
Последвайте btvnovinite.bg във FACEBOOK
Последвайте btvnovinite.bg в TIKTOK
