Памет, автентичносг, честност, ирония и мисия са думи, които с еднаква сила съставят профила на Продромос Циникорис. От сцената на „Световен театър в София“ гръцкият режисьор разказва за еврейската общност в Солун преди малко повече от 80 години.
В Солун близо 96% от еврейската общност в града е депортирана в нацистките концентрационни лагери. Документалният спектакъл „96%“ надниква в историята, за да потърси отговори на въпроси като – кой сътрудничи на насилниците и кой помага на съпротивата, какви са били механизмите за забрава на случилото се, каква е ролята на театъра по отношение на паметта за него, защо днес се интересуваме от тази история...
Разгледай онлайн нашите промоционални брошури
Следите оживяват чрез нещо, което от екипа наричат археология на настоящето, но всъщност „96%“ е разрез, анатомия на болката, постигната с неедно етично и емоционално предизвикателство, със само на пръв поглед странната смесица от хумор и трагедия, която работи под формата на театър. В този ред на мисли, „неволно“ изпуснатата шега, че Продромос Циникорис е Уди Алън на гръцкия театър идва съвсем на мястото си – заради гениалната псевдоистеричност, с която един творец внушава, въздейства и дори... мисионерства. Чрез театъра като лукс, като част от културата и в лукса на самозбаравилото се съвремие.
И ефектът от „96%“ е 100-процентов, защото изобличава как някой (не) може да се съпротивлява на злото, показва колко лесно е да сътрудничиш с това зло и колко лесно е да намериш извинения да не говориш срещу него...
Продромос Циникорис в разговор с Даниел Димитров – за бързото говорене и разбирането от страна на публиката, за неизлекуваните рани, етичните и емоционалните предизвикателства в „96%“, за умението да съчетаваш хумор и трагедия, за самоиронията и дали тя е част от понятието „добър грък“, за границите между документалност, автентичност и интерпретация, за експлоатацията на лични истории в името на изкуството, за културата като лукс и кой е Уди Алън на гръцкия театър...
Позволете ми да започнем този сериозен разговор с един по-несериозен въпрос. Защо актьорите в „96%“ говорят толкова бързо?
– Това е много интересен въпрос. Смятам, че гръцкият е много бърз език, подобно на испанския, италианския или дори френския. Аз самият в момента уча френски. Докато гледах субтитрите, осъзнах, че когато превеждаш нещо на английски, той може да бъде много сбит. Можеш да използваш break in и break out – кратки думи, но буквално отварят цял свят. Докато гледах надписите на българския, си мислех: „Ще успеят ли да ги прочетат? Ще имат ли време да прочетат всичко?“...
„96%“ е кратко представление. Можем да си дадем време и да говорим по-бавно... Благодаря Ви за това, защото в Гърция, когато говорим, си мислим, че всички разбират, или поне повечето хора. А когато сме на турне, трябва да забавим темпото. Трябва да говорим бавно... Но не винаги можем да го контролираме. Аз не мога да контролирам скоростта, с която говоря в момента. Но, ако Ви гледам и си спомня въпроса Ви, ще си кажа: „Окей, не говори с Даниел толкова бързо, Продромос! Не защото той е глупав, а просто, защото ти говориш твърде бързо“ (Смее се – бел. а.). Това е интересен момент...
Не е ли много тъжно, че с „96%“ се правите, както казвате, археология на настоящето? Това за мен е толкова силно, колкото и анатомия на болката. Какви бяха етичните и емоционалните предизвикателства в този процес?
– Първо, бих искал да кажа, че много ми харесва аналогията между „археология на настоящето“ и „анатомия на болката“. Това е много, много интересно, защото всъщност именно това прави представлението – то навлиза в рани, които не са излекувани или не са били показани. То е като нещо, което е на гърба ти – не го виждаш или не искаш да го видиш. Не искаш да се обърнеш към огледалото или не искаш някой друг да те обърне към него...
Що се отнася до емоционалните предизвикателства – това е много сериозна тема. Защото нещата са се случили само преди 80 години. Някои от хората около нас са го преживели, чували са истории от своите майки и бащи.
Чувствахме огромна отговорност и искахме да направим представление, което преди всичко да бъде справедливо към жертвите. Да бъде исторически точно по отношение на това, което се е случило, и на етично ниво – да защити и съхрани тяхната истина. Когато правиш представление, свързано и с Холокоста, искаш то да бъде вярно. Не искаш да има неточности, които да дадат на врага – в кавички – повод да те атакува. Така че на емоционално ниво това е много сериозна тема, за която сякаш сме забравили... Не сме говорили достатъчно...
На морално ниво, аз лично много се тревожех за тона на представлението, защото то много лесно може да се превърне в нещо поучително и назидателно. Сякаш някаква група от хора знае всичко и ни обяснява колко зле са били нашите родители, баби и дядовци. А аз не исках това. Смятам, че театърът работи най-добре, когато съчетава хумор и трагедия. Когато пишех текста, знаех, че той трябва да бъде забавен – не като подигравка с жертвите, разбира се, а с извършителите – онези, които са причинявали болка, както и с мен самия. Създадох персонаж на сцената, който, така да се каже, флиртуваше с дясната пропаганда. Поради личния ми произход, това не е просто драматургичен избор. Почувствах силна необходимост да има някой на сцената, който да води публиката за ръка. Мислех си, че ако се пошегувам със себе си, това ще бъде по-добра отправна точка за публиката – още от самото начало – за да могат да гледат какво ще се случи. Сякаш ги водя за ръка, по приятелски начин: „Елате и вижте какво открихме. Чуйте тази история! Чуйте онази история!“, вместо да влизаме в агресивен режим.
Разбира се, има режисьори, които работят така – стават агресивни, заиграват се с национални или религиозни символи, хората се гневят. Но това не е моят стил. Смятам, че с хумор и самоирония можеш да стигнеш много по-далеч в едно представление.
Аз не обичам да разделям хората с това, което правя. Когато работя с моя колега Анестис (Анестис Азас – театрален режисьор, заедно с Продромос Циникурис пишат и режисират съвместно представления от 2011 г. – бел. а.), ние винаги се опитваме да намерим някаква обща основа – такава, в която всеки един човек от общността да бъде поканен да участва. Разбира се, някой може и да не хареса спектакъла. Но ние се стремим да открием какво ни свързва, а не какво ни дели. Не му е времето повече да подчертаваме разделенията между хората...
Къде минава границата между документ и автентичност, от една страна, и интерпретация – от друга страна?
– Добър въпрос... В киното има монтаж и рязане, и от свързването на един кадър с друг се ражда смисъл. В театъра е същото – независимо дали правиш фикция или документален театър. Ако съединиш това изречение с онова, получаваш цялостен смисъл. Така че театралното произведение не може да бъде обективно. Това го знам...
В „96%“ границите бяха ясни за мен – не исках Александра (Александра Хацопулу-Сайас, една от актрисите в спектакъла – бел. а.) да казва нещо, което не е истина. Защото тя е единственият свидетел, в известен смисъл, и е единственият човек с еврейски произход. Това е дълга, дълга история – с дядо ѝ в Аушвиц и членове на семейството, които са загинали. Това трябва да бъде уважено – не в името на повече или по-малко драматизъм, а защото е въпрос на истина. Така че всичко, което тя казва, е истина.
За мен предизвикателството беше да намеря начини да създам напрежение на сцената, да изградя драматургия, която да служи на сюжета, а не на персонажите. Затова, например, има конфликт между мен и Наташа (Наташа Даляка – актриса в спектакъла „96%“ – бел. а.) относно това дали да прочетем имената на всички хора, които са присвоили еврейско имущество. Не ме интересуваше да разкривам имената. Интересуваше ме конфликтът – какво е правилното нещо? Какво е грешното? Можем ли да говорим за тези неща, или трябва само да се караме за тях? Защото, ако само се караме, губим фокуса – какво всъщност е важно и какво не е. И мисля, че сме изгубили този фокус – съсредоточили сме се в групи от хора.
Ако твърдиш, че правиш документален театър – както аз правя вече 15 години – не искам нищо в представлението, което не е истина. То може да бъде хиперболизирано или подчертано – но не и невярно. Защото, ако отвориш тази врата веднъж, после вече не знаеш кое е истина и кое – не. Има един израз в Гърция – ако изгорим тези мостове, дори ние самите няма да можем да се върнем обратно. Затова всичко, което виждате в пиесата, е истина – изследванията, които Наташа направи, историите ѝ за града, моята лична история, еврейското наследство на Александра.
Има ли според Вас опасност от експлоатация на лични истории в името на художествената цел?
- Не мисля, че има риск. Това е просто алтернатива на разказването на истории. Знам, че времената, в които живеем, стават все по-егоцентрични, нарцистични, саморекламиращи и самопромотиращи. Тук става дума за личните преживявания на хора, които не са участвали в публичния дискурс, не са били в светлината на прожекторите и на публичните дискусии. Напоследък виждаме все повече гласове, които не сме чували в миналото, част от телевизионни предавания, част от статии в списания, част от театрални фестивали. И това е интересно. Не е измислено, не е художествена литература. Не е изцяло документално. Така че е автофикция.
Интересно е, защото не става дума за автор, който седи някъде и пише за неща, които си въобразява, а за нещата, които се случват около нас. Ние можем да излезем на улицата и да почукаме на която и да е врата, и да чуем какви ли не откачени истории, на което Чехов би казал: „О, Боже мой, искам да пиша за този герой!“. Но това, което се поставя в театъра, е етикетирано като измислица, въпреки че Чехов се е срещал с всички тези хора и е писал за тях. Сто години по-късно работим по различен начин в контекста на театъра. И това е интересно, защото на сцената има гласове, за които никога не бихте чули...
Говори ли днес документалният театър повече на интелекта или повече на емоциите?
- Бих започнал отговора на този въпрос с това, че имаше много текст, така че, може би, на първо ниво, това не е емоционално преживяване. Не е нещо, в което има една страхотна визия, едни хора летят и гледаш нещо, което може да бъде много красиво, но може да бъде и много празно. Но то може да бъде и много красиво, и да е много смислено, и да има стойност на това ниво...
Аз съм голям фен на разказа. Фен съм на слушането на истории. Обичам да слушам истории и обичам да откривам неща, за които не съм знаел. На първо ниво, това е интелектуален подход, защото чрез текста каня публиката да премине с мен през 40-те години в Гърция или да проследи живота на няколко души. Това е произведение, което направих с Анестис преди девет години, проследява живота на пет жени с мигрантски произход в Атина (Има предвид спектакъла „Чист град“, в който има и българско присъствие на сцената – Росица Пандалиева, бел. а.). Така че слушате историята и в зависимост от това как е било проведено проучването, каква е връзката Ви с представлението, какъв човек сте самият Вие като режисьор – тогава връзката може да стане емоционална... Моят опит показва, че на интелектуално и текстово ниво, връзката между актьорите и публиката започва да функционира.
И от „96%“ се вижда, че излизате извън гръцкия контекст. Ако имате възможност да поставите един спектакъл в напълно различен контекст – например, в България, върху каква тема бихте работили?
- В София се видях с приятел от Народния театър „Иван Вазов“, който ми каза, че населението много намалява и всяка година от картата изчезват малки села. Това е интересна тема и бих работил по нея. Не знам много за българското общество, въпреки че пътувах доста с пиесата си, но никога не бях идвал в България. Хареса ми!
А когато говоря за моите пиеси, се надявам, че те работят и се прави връзка. Защото „96%“ не е само за евреите в Гърция, а и за това как се съпротивляваш на злото, колко лесно е да сътрудничиш със злото, колко лесно е да намериш извинения и да не говориш срещу него, а това го виждаме в днешното време. Аз обичам да казвам, че правя представления не за малцинствени групи като имигранти, или еврейско население в Гърция, а за истории от страната, в която живея, и които не съм виждал никъде другаде. И е важно да се говори за тях – за да се решат проблемите, които имаме днес.
От сцената използвате словосъчетанието „добрият грък“, как изглежда той, присъща ли му е самоиронията?
- Мога да Ви кажа, че когато сте израснали като мигрант и в общество като германското, което е много строго и базирано на правила, някак си сте се научили или сте се филтрирали да бъдете смирени. Всеки ден трябва да доказвате правото си да бъдете в тази страна и мисля, че това е опит, който много мигранти могат да споделят. Не се преструвайте! Не бъдете твърде видими на улицата! Те използват термина гастарбайтер (На немски това означава гостуващ работник – бел. а.). Някой е отишъл в Германия да работи, но като гост. Винаги е знаел, че в един момент трябва да си тръгне, но ако не иска да си тръгне, какво прави? Опитва се да не се набива на очи: Бъди смирен! Бъди коректен! Интегрирай се! Научи езика! Бъди учтив! Не плюй на улицата! Не прави „балкански глупости“ по улиците на Германия! Искаш да си там и да не губиш идентичността си? Не искам да ставам германец! Вие сте германци, а аз съм грък, но мога да бъда най-добрият грък за вас и моля, обичайте ме. Така че това е и акт на приемане. Има постоянна нужда да бъдеш приет от германското общество, например, ако говориш добър немски, хората ще казват „Леле!“. Това е добрият грък.
Лукс ли е културата?
- Зависи как дефинирате културата. Култура е и когато имате Spotify на телефона си и слушате Бах. Така че можете да слушате Бах и да намерите десетки и стотици плейлисти с класическа музика. След това има други неща, като Netflix, за които трябва да платите. Не знам дали това е добра или лоша култура, но е култура...
Театърът в това отношение е по-скъп. Струва повече от Netflix за един месец, той трае 60 или 65 минути. Някои други представления са по-дълги. И във времето, когато всичко става все по-скъпо, например, наемите стават все по-скъпи. Храната поскъпва. Всичко поскъпва и никой не знае защо, освен някои хора. Когато нещата стават все по-скъпи, хората са много внимателни къде харчат парите си. Това е рискът с театъра – никога не знаеш как ще се развият нещата.
Театърът, за съжаление, става все по-скъп, защото хората, които участват в създаването му, също трябва да получават заплащане. Така че, да, това е лукс, но има начини да се правят неща, които са безплатни. Може да се правят събития. Може да се правят неща извън театъра. Може да поканиш хора, за да предизвикаи апетита им за още театър. Можеш да създадеш друга публика. Може би, би било интересно проучване колко от нас някога са били в театър през живота си и тогава ще видим, че 20 или 30 на сто никога не са ходили на театър през живота си. Тези хора трябва да бъдат поканени, но не с висока култура. Трябва бавно и по-ниско... Ако имате футболни фенове, трябва да се направи нещо за футбола. Може би, тогава човекът ще отиде или дори ще участва в това събитие. Първо, ще поиска да влезе в театъра, а след това – и да гледа театър...
А каква е тази история от представлението, в което се наричате Уди Алън на гръцкия театър?
- Това е един момент в спектакъла, когато нещата са сериозни и аз се карам с Наташа. Тя ме обвинява, че заради флирта си с десничари бих могъл да стана по-опасен за други части от обществото. А аз казвам: „Не, не! Вижте ме колко съм хилав. Вижте слабите ми ръце. Не съм заплашителен, аз съм като Уди Алън“. Защото, ако си помислите за режисьори или театрали, които не са страшни, по някаква причина, си мислите за Уди Алън. Той е половин мъж. Звучи зле, но ме разбирате (Усмихва се – бел. а.).
Имаше нужда от забавна реплика в този момент от пиесата. Така хората ще се засмеят и можем да се върнем към сериозните неща. Това е начин да направя този много сериозен момент малко по-забавен, преди да стане отново сериозен. Иначе, нямам никакви претенции да бъда Уди Алън.
Има ли дума, която най-добре Ви описва като човек?
- Търпелив. С всичките положителни и отрицателни нюанси, които носи.
Как бихте продължил изречението „Аз съм човек, който обича...“?
- ...да слуша хората. Добре ли звучи това? Аз съм човек, който обича да слуша хората и техните истории, и който обича необичайни места и обстоятелства.
