Първа Балканска война

Интервю с доц. д-р Лъчезар Стоянов - преподавател по нова и най-нова българска история и ръководител на департамент „История“ в Нов Български Университет.

Доц. д-р Лъчезар Стоянов

Доцент Стоянов, днес е 5 октомври, това е денят, в който преди 100 г. България обяви война на Османската империя. Защо България реши да участва в Балканската война?

Най-важният мотив е посочен в Манифеста и това е желанието на българската нация най-сетне да постигне политическото си обединение и да заживее под една обща държавна стряха. Военното решение се оказва единственият възможен път, тъй като усилията чрез едно масово революционно надигане на поробените българи показа своята несъстоятелност.

Когато през 1903 г. продължилото близо три месеца Илинденско – Преображенско въстание, организирано от мощната ВМОРО, бе жестоко потушено. Напразни се оказаха и надеждите чрез дипломатически натиск от страна на българите, нашите съседи, а и Великите сили да принудят прогнилата Източна империя да приложи подписания и от нея чл. 23 от Берлинския договор и въведе реформи в Македония и Одринска Тракия, които да гарантират живота, имота и честа на българите.

Българският политически елит в същото време реалистично отчиташе невъзможността България, макар най-голямата и силна балканска държава, сама да проведе една победна национално-обединителна война срещу все още застрашително стоящата на три континента Османска империя. Именно поради това бяхме и основният двигател за сформирането на християнския Балкански съюз - с участието на Сърбия, Гърция и Черна гора.

Защо и как се стигна до създаването на съюза?

Тъй като става ясно, че българската държава е тази, която трябва да осъществи националното обединение през 1908 г., ние отново поставяме света пред свършен факт и обявяваме своята Независимост. С това България се превръща в самостоятелен и международно признат фактор на международната политическа сцена.

Възможностите за лавиране обаче са крайно ограничени, защото Великите сили подготвяйки се за бъдещата Голяма война са се групирали в два противостоящи блока. Единият е Антантата, в която участват Русия, Великобритания и Франция, срещу които противостои съюзът на Централните сили в лицето на Германия, Австро-Унгария и Италия. Предприетата още през 1909 г. дипломатическа инициатива за съвместни действия с нашите съседи за защита правата на християнското население в Европейска Турция и отстояване на изконните български интереси в Македония пропада. Поради неприкритите териториални аспирации и на сърби, и на гърци към населената предимно с българи Македония.

Още в началото на следващата – 1910 г. България се ориентира към стратегически съюз с Русия, в чието лице вярва, че ще намери подкрепа за начертаната от нея Санстефанска България, следователно и бариера пред сръбските и гръцки претенции. След проведеното през февруари същата година посещение в Петербург на цар Фердинанд, министър председателя и външния министър започват преговори за подписване на политическа и военна конвенции. След известни колебания Русия отказва да ги подпише, тъй като с тях би отблъснала основния си стратегически съюзник на Балканите - Сърбия.

Политиката на Русия, а и на нейните съюзници ясно показват на политиците в София, че цената за организирането на антитурска коалиция са териториални и политически компромиси, които трябва да направим на бъдещите си съюзници.

Компромиси - това винаги звучи много хлъзгаво. Какви бяха те?

Да се тръгне по този наистина хлъзгав път съдействат няколко обстоятелства. Първото е, че Италия започва доста успешна война срещу Османската империя, второто е, че Младотурците, въпреки първоначалните си обещания, възобновяват репресиите срещу българското население и неговите институции. Всичко това създава атмосфера на припряност сред управляващия елит в София да не се изпусне моментът. Именно поради това по време на преговорите със Сърбия и Гърция и в подписаните с тях политически и военни конвенции се съдържат подводните камъни, които ще разрушат балканската коалиция и ще доведат до Междусъюзническата война.

С подписания през февруари 1912 г. договор с тайни клаузи към него със Сърбия, България отстъпва от принципната си позиция за неделимост на Македония. Според него тази територия се разделя на две зони – безспорна принадлежаща на България и спорна, чието получаване от България след успешна война се поставяше под арбитража на руския император. В наивната си вяра към руската благосклонност правителството в София недалновидно постави съдбата на тази изконна българска територия да се решава от външен фактор.

Както знаем, Русия отказа да изпълни този си ангажимент. Макар България да осигури половината от щиковете на бойното поле и да се ангажира сама да води войната на основния фронт в Тракия и косвено се съгласи Сърбия да завоюва не само спорната, но и по-голямата част от „безспорна“ Македония.

Прибързано подписаният договор с Гърция съдържа още по-голяма стратегическа глупост, като въобще не съдържаше клаузи за бъдещето териториално разпределение на освободените земи. С Черна гора дори не подписваме договор, но поемаме военните й разходи за водене на войната. Отгоре на всичком, не бе създадено единно военно командване. Така стремежите, усилията и бъдещите жертви на нацията безотговорно бяха поставени на карта и то от българския политически елит. Тъжно, но факт.

Ясно, войната безспорно бе желана и планирана, но все пак тя има конкретен повод и кой бе той?

Фитилът е запален от извършения погром над българите в Кочани, който предизвиква огромно обществено недоволство. В страха си нарастващото напрежение да не доведе до преждевременно избухване на общо европейска война. Великите сили се опитват да тушират конфликта. Въпреки това на 16 септември Турция обявява обща мобилизация, довела до обявяване на мобилизация на България и нейните съюзници на следващия ден.

На 25 септември малката, но войнствена Черна гора скъсва дипломатически отношения и обявява война на Османската империя. Два дена по късно посланиците на всички велики сили в Цариград връчват колективна нота с искане най-сетне да се приложи чл. 23 от Берлинския договор, като последен опит да се избегне войната.

На 30 септември страните от Балканския съюз връчват нота с подобно съдържание, но с ясния подтекст това да е моралното основание за започване на военните действия.

На 3 октомври Високата порта, след като предишния ден е подписала унизителен договор с Италия, обявява, че нотата на съюзниците не заслужава отговор, скъсва с дипломатическите отношения и фактически обявява, че ще търси военен реванш срещу балканските си съседи.

На 5 октомври България, Сърбия и Гърция обявяват официално война на Османската империя.

Обединената и окрилена българска нация от възможността да постигане своите въжделения учуди света със своето дръзновение и героизъм в за жалост последната победна за нея война.