Военнооперативните планове

България започва усилена подготовка за война срещу Османската империя в периода между 1909 и 1912 г. Още през 1908 г. началник-щабът на българската армия генерал Атанас Назлъмов предлага нов оперативен план за водене на бойни действия. В него, за разлика от стария, приет в годината на най-голямото българско въстание, избухнало на Илинден и Преображение, се предвижда българската армия да извършва настъпателни операции на вражеска територия.

Преди създаването на Балканския съюз щабът на армията изготвя оперативните планове, за да може войската да действа самостоятелно, като се предвижда да се нанесе изпреварващ удар с 2-ра и 3-та армия в Южна Тракия, а 1-ва армия да навлезе в Македония и да вдигне на въстание българското население.

Разчетите на командването сочат, че армията ни може да изведе на бойното поле 210 416 щика, 822 оръдия и 4320 саби.

Смяна на плановете

Създаването на съюза между балканските християнски държави през 1912 г. изменя българските военнооперативни планове. Според сключените военни конвенции неразделна част от договореностите по изграждането на Балканския съюз е задължението на България да воюва основно в Тракия.

Главните български сили се съсредоточават за настъпление на Тракийския оперативен театър, а само 7-ма рилска дивизия се предвижда да настъпи в Македония. Въпросът за обединено съюзническо командване изобщо не е повдиган, защото всяка страна държи да води самостоятелно военните операции.

Този проблем се решава половинчато чрез размяна на представители при Главните квартири. България изпраща генерал Стефан Паприков в сръбската и генерал Христофор Хесапчиев в гръцката.

Съгласно целите на военнооперативния план, разработен от генерал Иван Фичев, 2-ра армия трябва да обсади Одринската крепост, защото нейното атакуване означава отвличането на значителни неприятелски сили.

Главната цел - решителен удар срещу основната противникова армейска групировка

За изпълнението на тази задача 1-ва армия трябва да настъпи в пространството между Одрин и Лозенград и да посрещне неприятеля, в случаи че последният премине в настъпление. 3-та армия е определена за нанасянето на решителния флангови удар.

Командването е подготвено и за случай, в който противникът реши да действа отбранително. Тогава българската армия ще атакува Лозенградската крепост и след пробиване на вражеския фронт 1-ва и 3-та армия трябва да настъпят на Югоизток, за да търсят решителната битка с главните неприятелски сили.

За осигуряването на десния стратегически фланг и за поддържане връзка със съюзническите сили в Македония 2-ра тракийска дивизия образува два отряда:

Хасковският има назначението да напредне към Кърджали — Гюмюрджина — Дедеагач, а Родопският трябва да настъпи към Смолян — Драма — Кавала, Лъджане — Сяр и по долината на Места. Главната му цел е да прекъсне съобщенията на османската армия между Македония и Тракия. За 7-ма рилска дивизия остава задачата да действа в долините на реките Струма и Брегалница.

Замисълът на българското командване е турската армия на Балканите да понесе унищожителен удар, преди да се попълни с части от Анадола. С изпълняването на тази задача в оперативния план е предвидено българската армия в Тракия да спре настъплението си на река Еркене, след което да търси примирие и дипломатически ходове за спиране на войната.

Нито Главното командване, нито политиците в София предвиждат, че в хода на войната ще се достигне не река Еркене, а много по на Юг - чак до Чаталджанската укрепена позиция.

Съгласно договореностите България се задължава да участва във военните действия с 250 000-300 000, Сърбия със 150 000, Гърция със 120 000 и Черна Гора с 40 000 войници.

„На нож”

В навечерието на войната България разполага 275 965 карабини „Манлихер”, 64 483 пушки „Бердана” и множество други разнородни стрелкови системи – общо 334 152 броя.

На разположение на пехотните полкове са предоставени и 232 картечници. Малко преди началото на бойните действия са доставени допълнително още 50 000 бройки карабини „Манлихер”. На въоръжение армията има 920 полски оръдия, от които 452 не са скорострелни. Обсадната артилерия включва 109 оръдия. Общите артилерийски резерви включват 727 снаряда на полско оръдие и 550 на обсадно.

От цифрите си проличава недостатъчното въоръжение и множеството допуснати пропуски при неговото набавяне. Модерните военни концепции по това време обаче сочат, че е необходимо съотношението между артилерия и пехота да е 4 оръдия на 1000 пехотинци.

Пехотинци с малко оръжия и боеприпаси

Българската армия разполага с пехотинци, но не и с достатъчно оръдия и боеприпаси за тях. Може би за това по-късно кореспондентите ще напишат: „От тази война няма да бъдат извлечени кой знае колко много тактически и стратегически уроци, освен този за изключителната ефикасност на атаката на българската пехота, търсеща сблъсък с хладно оръжие... Атака „на нож”, която българите изпълняваха много често и без артилерийска подготовка или подкрепа”.

Съгласно данните от трите военно-инспекционни области, българската войска допълнително се нуждае от още 50 000 пушки, патрони, множество снаряди, ботуши, платнища и униформи.

Недоимъкът обаче не е бариера пред българския войник в създаването на кошмари на противника, чиито пленени войници се оплакват от: „българските оръдия и атаките „на нож”, тъй като българският щик е къс и широк като нож за лов на глигани”.

Как е компенсирана липсата на патрони личи от описанията на военните кореспонденти: „Българският войник, напротив, се отнася към патроните като пестелив стопанин. Той обича реалните резултати – прицелва се във вражеския войник, но от всичко най-много предпочита и харесва атаката „на нож”. Затова българските генерали си мислят, че „С такъв народ не може да не се победи!”.

Българската армия е мобилизирана на 17 септември извън всякакви договорености, включени във военните конвенции. Изненадващо дори и за българското командване, тя наброява близо 600 000 военнослужещи с 1 116 оръдия. В частите, които провеждат бойните операции, служат 366 000 войници и офицери. Останалите са разпределени в доброволческите, опълченските, допълващите и граничните части. Български бежанци от Османската империя, които не са приети в редовните войски, сформират Македоно-одринското опълчение с численост 14 670 души.

В началото на октомври главните български сили заемат позиции

Първа армия – 67 000 щика под командването на генерала от пехотата Васил Кутинчев, е разположена на мястото на дислокация по двата бряга на река Тунджа в района на Къзълагач, а щабът ѝ е в Ямбол. В състава й влизат три пехотни дивизии: 1-ва под командването на генерал-майор Стефан Тошев, 3-та, командвана от генерал-майор Иван Сарафов, и 10-та, водена от генерал-майор Стою Брадистилов.

Самостоятелната Конна дивизия под водачеството на генерал Атанас Назлъмов получава задача да прикрива частите на 1-ва армия. Втора армия, командвана от генерал-лейтенант Никола Иванов, в състав две пехотни дивизии, 8-ма, начело с генерал-майор Димитър Кирков, и 9-та на генерал-майор Радой Сираков, Хасковският отряд и Сборна конна бригада, заемат изходни позиции в района на Търново Сеймен-Харманли с главно направление на удара в посока Одрин. Хасковският отряд, командван от полковник Васил Дялов с 12 000 щика и 24 оръдия, трябва да осъществи настъплението в Източните Родопи, а Сборна конна бригада на полковник Александър Танев да подсигурява движението на частите. Трета армия – над 83 000 войници под командването на генерал-лейтенант Радко Димитриев, е съсредоточена източно от Ямбол вляво и в отстъп от 1-ва армия с щаб в Стралджа. В състава й влизат три пехотни дивизии: 4-та под командването на генерал-майор Климент Бояджиев, 5-та на генерал-майор Павел Христов и 6-та на генерал-майор Православ Танев. За настъпление в Западните Родопи и Пиринския край българското командване отделя една пълна дивизия и други части. Родопският отряд, командван от генерал Стилиян Ковачев, в който влизат 23 000 войници от 2-ра пехотна дивизия, е съсредоточен срещу турските войски в Тъмръшкия район и долината на река Места, а 7-ма пехотна дивизия с 37 000 щика под командването на генерал Георги Тодоров изчаква край Дупница и Кюстендил заповед за настъпление по долината на река Струма към Солун. Формираният на 11 октомври Кърджалийски отряд, командван от генерал Никола Генев, включващ Македоно-одринското опълчение и различни спомагателни, погранични и доброволчески роти, в хода на войната получава заповед да настъпи по направление през Мастанли-Гюмюрджина и да овладее Дедеагач.