Първият удар - началото на Лозенградската операция

„На петвековний враг ний носим Божий съд!“ - Пенчо Славейков

Планът на турската военна кампания срещу балканските съюзници, изработен от германския генерал Рюдигер фон дер Голц генерален инструктор на турската армия, предвижда сръбската армия да бъде разбита при Овче поле и отхвърлена на север и главните сили на турския македонски корпус да преследват сърбите по посока Белград. Турското върховно командване предвижда паралелно с настъплението към сръбската столица да бъде отделена и армейска групировка, която да настъпи към София от запад. Българската армия трябва да бъде задържана и изтощена в сражения на Тракийското направление и да получи флангов удар от гюмюрджинския корпус на Явер паша.

Според предварително направения военен разчет в следващите действия се предвиждало турският одрински корпус да премине в контранастъпление в посока към Пловдив. Османските военни оценяват ниско гръцката армия, поради това тя трябва да бъде разбита още в Тесалия, а гръцката флота в Егейско море - унищожена. След потопяването на гръцката флота се предвижда успешен турски десант при Атина, целящ нейното превземане. Турският корпус в Албания има за задача да обкръжи и разбие малката, едва 30-хилядна черногорска армия в северноалбанските планини.

Военностратегическият план на турското Върховно командване сериозно подценява възможностите на съюзниците. Това е и причина още през първите дни на войната той да се окаже нереалистичен и напълно безполезен. Грешни се оказват и прогнозите на висшите военни кръгове в Берлин, Виена и Рим, вещаещи бляскави победи на турската армия. Високата порта, а и Великите сили не взимат под внимание, а още по-малко познават (Париж, Лондон и Санкт-Петербург щяха да го опознаят две години по-късно по време на Голямата война) – „българският войник, твърд както всякога, търпеливо понасящ всички страдания и ужаси и чака”, както пише подполковник Захаренов от 22-и пехотен Тракийски полк „тържествената дума на своя щик”.

Провеждането на Лозенградската настъпателна операция е част от оперативния план на българското главно командване за разгром на турската източна армия. За осъществяване на операцията са предвидени две български армии. Директива № 1 на действащата армия заповядва военните действия да започнат в 7 ч. сутринта. На 2-ра армия е възложена задачата да обсади Одринската крепост, като неутрализира нейния гарнизон и осигури операциите на главните български сили на линията Одрин — Лозенград. 1-ва армия трябва да прогони неприятелските войски между Одрин и Лозенград, а 3-а армия с конната дивизия да я следва в отстъп на 30 км „със специална мисия”. Скрита от противника, армията на генерал-лейтенант Радко Димитриев има за цел при благоприятна обстановка да се изнесе напред и внезапно да нанесе главния удар за сломяване на противника. Стратегически планираната изненада може да донесе така нужната голяма победа над Източната турска армия.

Източната турска армия има за задача, предвид продължаващата турска мобилизация, да се съсредоточи на линията Лозенград-Одрин в състав 4 низамски корпуса и Одринския подвижен корпус. Тези части, подкрепени от другите два мобилизиращи се корпуса, оставащи в резерв, трябва да нанесат унищожителен удар върху Първа българска армия, която се възприема за незащитена по фланговете. Турското командване няма и ни най-малка представа за наличието на Трета българска армия, която извършва марш маньовър на 120 км, изминавайки по 24 км на денонощие през най-трудно проходимата част на Странджа, по коларски пътища и кози пътеки, разкаляни от дъждовете, хранена с подръчни средства. Противникът не само не допуска нейното съществуване, но и въобще на се замисля върху възможността да преминат 53 000 души с артилерия и конница през непристъпните места.

Съотношението на силите на двете противостоящи се една срещу друга армии възлиза 153 000 българи или 113 пехотни дружини срещу 152 000 турци или 153 пехотни табора, в кавалерия 24 български ескадрона срещу 43 турски ескадрона, в артилерия 360 български срещу 336 турски оръдия. Съотношението в картечници за подкрепа на пехотата е 124 български срещу 132 турски. Турското командване разполага и с резерв от 40 хиляди войници, разположени в сравнителна близост до фронтовата линия, а българите нямат резерви.

На 9 октомври българската армия е заела определените според военнооперативния план позиции за настъпление - І армия достига Акбунар-Ташлъ Муселим, ІІ армия излиза на Баш тепе-Фикел и ІІІ армия на Вейсал-Коджатарла-Тестене-Ковчаз. В същото време турските командващи армии Абдулах паша и Махмуд Мухтар паша получават заповед за всеобщо настъпление, а Назим паша се обръща към подготвящите се за фронта войски с думите: ”Не забравяйте да вземете със себе си своите парадни униформи, тъй като ще имате нужда от тях, за да дефилирате из улиците на София”. Това изправя внезапно двете воюващи страни една срещу друга и ги хвърля в ожесточен срещен бой при селата Гечкенли, Селиолу, Ескиполос, Петра, Ереклер и Раклица, където срещу 1-ва бригада от 1-ва софийска дивизия, 4-а преславска дивизия и 5-а дунавска дивизия действат 1-ви, 4-и, 2-ри и 3-и турски армейски корпус и една конна дивизия. Повече от пет века довчерашните гяури чакат този исторически ден на надделяването. Обладани от ясното съзнание за освобождение на своите братя, българските войници се хвърлят в атаки „на нож”.

Първи влизат в боя на 9 октомври частите и съединенията на І българска армия и ІІІ Балканска пехотна дивизия и спират турското настъпление откъм Одрин. І Софийска пехотна дивизия се изнася в западна посока към Гечкенли, там железните шопи на ген. Стефан Тошев от 1-и и VІ-и пехотен полк или „кармъзъ алай” и „беяза алай”, както ги наричат турците, срещат последователно Трета низамска дивизия и дивизия Измид. Независимо от тежкия артилерийски огън, на който са подложени, българите атакуват противника „на нож” и той не издържа на удара. Вечерта командващият турските части заповядва отстъпление.

В същия момент към Селиолу подхождат части от ІV-та Преславска пехотна дивизия, които атакуват хладнокръвно и мощно в движение противника под командата „Напред на нож” и нанасят тежко поражение на Първа низамска дивизия. В друг участък на фронта Трети турски корпус в движението си към Ереклер-Ескиполис-Петра-Раклица се сблъсква с централните колони на ІІІ-та българска армия, настъпващата нощ забавя сблъсъка. На сутринта на 10 октомври главните сили на ІV-та Преславска пехотна дивизия атакува противника и разбива три вражески дивизии при с. Петра, като ги обръща в безредно отстъпление към Лозенград и Кавакли. В движението си към Ериклер V-та Дунавска пехотна дивизия влиза в бой със Седма низамска дивизия, тъй като боят е нерешен, в него се включва и VІ-та Бдинска пехотна дивизия. Българите започват атака „на нож” и се спускат стремглаво към турските позиции, което предизвиква страшна паника сред турските войници и последвало масово безредно бягство.

Показателни за смелостта на българския войник са успешните срещни боеве, дори при численото превъзходство на противника. Но след първия бой проличава и какви армии стоят една срещу друга и ето какво пише Отон Барбар от Желязната дивизия: „В тичането напред спъвахме се в труповете на падналите наши и турски войници и офицери. Ние всички офицери и войници бяхме облечени в мирновременните си униформи: белите ни парадни шапки и блестящите ни златни пагони личаха много отдалече, защото малцина бяха тези, които ги закриха с черен плат, за да не личат, както беше заповядано”. Тази заповед ще бъде пренебрегната и в други части на Шопската дивизия: „А в 1-я полк пък беше забранено да се закриват червените околишки на шапките и пагоните – това в този полк се считаше като признак на малодушие. Мнозина от офицерите и от полковете са с парадни сини панталони, а имаше някои и с лачени ботуши. Всички офицери бяха със саби, с разнообразни револвери, а някои и без револвери, мнозина от нас нямаха бинокли, а някои щаб офицери бяха с театрални бинокли.., рядко се случваше да има някой компас”.

Подобна е ситуацията във всички български военни подразделения. Така се изправят една срещу друга две армии - Едната млада, бедна, недооблечена, с лоша санитарна служба и с висок боен дух, а другата, имперска, стара, богато снабдена с всичко, но със слаб дух да воюва. Тази картина на боевете от 9 и 10 октомври произвежда силно впечатление в българските войници, продължава Отон Барбар в своите спомени: „В този първи за нас бой можахме – по убитите, ранените и пленени неприятелски офицери и войници – добре да видим и разгледаме облеклото, снаряжението и въоръжението на турците. Турците бяха облечени и въоръжени много по-добре от нас. Техните дрехи и фесове от жълто-зелен цвят ги прикриваха отлично и почти се сливаха с общия фон на есенната растителност. Копчетата на куртките им и на шинелите им, бяха направени от алуминий и имаха матов цвят, за да не блестят на слънцето. Техните платнища бяха по-големи от нашите..., турските патрони бяха по-тънки, 6 милиметрови, островърхи и по-леки от нашите и затова те можеха да носят повече патрони. В сравнение с турското, нашето облекло, снаряжение и въоръжение стоеше много по-долу. Цветните околишки на нашите шапки личаха от далеч, нашите копчета бяха лъскави и блестяха на слънцето, нашите платнища бяха по-малки и половината от войниците бяха без платнища”. Въпреки тези разлики в първите боеве от началото на Лозенградска настъпателна операция всички български войници: „Викаха ура, офицерите командваха, едни стреляха, други викаха „напред на нож” под звуците на „Шуми Марица” и искаха да нахълтат сред вражите редици. Въодушевлението е толкова силно, дори на моменти достига до екзалтация”.

Битката за Лозенград на практика приключва още на 10 октомври и когато на 12 октомври командващият ІІІ-армия генерал Радко Димитриев заповядва Лозенград да бъде атакуван, открива, че градът е изоставен от турската армия. Лозенградската операция завършва с успех за българите, въпреки че противниковата Източна армия не е разгромена напълно. Българският войник щеше да осъществи това по-късно, независимо от глада, болестите и появата на големите въшки „чаталджанки”. Този победен марш на българина щеше да бъде възпят и от патриарха на българската литература Иван Вазов в стихотворението „ПАМЕТНИК НА БЪЛГАРСКАТА МОЩ”

„…Недей вая, кат техен израз славен,
горд пълководец с меч в ръката гол,
ни бранний Марс, на пйедестал изправен,
ни лев ревящ – на силата символ,

ни на Триумфа геният надменни –
богиня светла, що развява стяг –
а друг кумир за нашто поколенье:
извай от мрамор български селяк.”

Март 1913 г.