Началото

Вестник "Мир" от 26 септември 1912 г. публикува "На турската граница. Марш II". „Идем, идем, сган проклета! Срещай ни и трепери! Виж, тракийските полета неброена рат покри!” – „Родена в краткия интервал между мобилизацията и обявяването на войната, тази песен или по-право марш по стихове от Кирил Христов и музика от Добри Христов бе напечатана в текст и с ноти. Само часове и дни след това той бе подет гласно из цялата страна и се превърна в една от най-крилатите ободрителни песни в изнурителните походи и в смелите атаки на българските войски в двете Балкански войни.” – Симеон Радев.

За обкръжаването на Мустафа паша (Свиленград) командващият операцията генерал Димитър Кирков разделя частите на Осма пехотна тунджанска дивизия в три колони. Две следват бреговете на Марица, а третата преминава от запад през Ефрем и Градище, за да влезе в града от югозапад. Първите две формирования не срещат сериозна съпротива, защото турските войници напускат позициите си в Мустафа паша. Третата колона, която извършва обходната маневра, има за цел да превземе добре укрепената турска позиция на връх Шейновец. Щурмът на укреплението се извършва от 30-и пехотен Шейновски полк. Мълниеносната атака става с бойния български възглас „Напред на нож”, при което около 100-те турски войници, бранещи позицията, не издържат и се разбягват. На бойното поле остават убити и ранени 50 турски войници и командващият им офицер. От българска страна падат 14 души убити и ранени. След това първо сражение частите на 10-ти пехотен родопски полк и 30-и пехотен Шейновски полк още на 5 октомври освобождават Мустафа паша. Така Свиленград се превръща в първия освободен град от българските войски в Балканската война.

Два часа след като българските войници прекрачват държавната граница по цялото й протежение с мощно “ура”, в препълнената от хора съборна черква „Св. Богородица” цар Фердинанд прочита с развълнуван глас прокламацията за обявяването на войната

„Небивалите страдания на нашите сънародници в Турската империя от много време мъчат сърцата ни и предизвикаха справедливото възмущение на народа ни. Всички мирни опити за подобряване на положението на тези страдалци, наши братя по кръв и религия, бяха напразни и ние, верни тълкователи на националните въжделения, не можехме да останем равнодушни към стенанията им и, подкрепени от обичаната ни нация, заповядахме на храбрата ни армия да мине границата и влезе в бой с вековния враг.

Нашето дело е свято и хуманно. В тези решителни за съдбата на нашето любимо отечество моменти сме сигурни, че мъжете от всички чинове в армията ще се проникнат от съзнанието за важността на мисията и ще оправдаят надеждите, които нацията възлага на тях. Напред с Божия помощ и нашите оръжия. Нека справедливият Бог подкрепя ръката ни и нашето право!”

Още в първите сражения на 5 октомври в боевете за овладяването на Свиленград българската армия „Проля първата кръв за братята си в Македония”, а българският войник показа, че ще за нужни много Войнишки кръстове „За храброст“.