Всяка вечер Абас Юсуф прекосява древните стени на свещения град Харар в Етиопия и започва да вика „домашните си любимци“ - петнисти хиени. За него тези хищници са добре дошли гости.
„Приготвям месото. А за гостите, които идват, се грижа и ги изпращам в мир“, казва той на родния си език оромо.
Абас е един от последните „мъже на хиените“ в Харар - пазители на традицията да хранят един от най-страховитите хищници в Африка, включително в собствените си домове.
Той се е превърнал в своеобразна атракция. Посетители плащат, за да наблюдават нощното хранене и да се снимат отблизо с дивите животни.
Нощни ловци със зловещо звучащ „смях“, хиените са си спечелили по целия свят репутацията на злодеи в саваната. Но нови изследвания в Етиопия показват, че те могат да помогнат за решаването на проблема с градските отпадъци, да подобрят общественото здраве и дори да допринесат в борбата с климатичните промени, пише Си Ен Ен.
Свързана новина
Хиените - чистачи, които изяждат костите
Северно от Харар, в Мекеле - столицата на региона Тиграй, експертът по екология на дивата природа д-р Гидей Йирга изучава градските хиени повече от 15 години.
Йирга обяснява, че хиените имат „изключително гъвкаво поведение“. Те живеят в големи матриархални общества, често ловуват и отглеждат малките си заедно. Те са хищници, но при възможност не пропускат и мършата.
С разрастването на градовете в Африка хиените и други диви животни все по-често се доближават до човешкия живот, особено до сметищата.
Когато падне нощта в Мекеле, дивите хиени „се прибират“ от подземните си леговища в покрайнините към градските сметища.
Неотдавнашно проучване на Йирга от Университета на Шефилд и Университета в Мекеле установява, че градските чистачи - от хиени до лешояди и бездомни кучета, преработват близо 5000 метрични тона органични отпадъци годишно, спестявайки на градската управа около 100 000 долара разходи за извозване и унищожаване на отпадъци.
Петнистите хиени вършат 90% от тази работа.
В град, където събирането на отпадъци не е постоянно, тяхната „почистваща услуга“ намалява въглеродните емисии от разлагането на органични отпадъци и връща хранителните вещества от остатъците от месо, които иначе биха изгнили по улиците.
Според друго изследване на Йирга хиените помагат и за ограничаване на разпространението на опасни заболявания като антракс и туберкулоза по говедата.
„Мъжете на хиените“
Старият град на Харар, включен в списъка на ЮНЕСКО, съжителства с хиените от поне 500 години.
През XVI век около града са издигнати стени, в основата на които има малки отвори, известни на местните като „waraba nudul“ - „дупки за хиени“.
През нощта животните преминават през стените на глутници, за да търсят месо, изхвърлено от местните месари.
Това, което започнало като начин да се предотвратят нападения над добитък и хора чрез осигуряване на храна за хиените, постепенно се превърнало в традицията на „мъжете на хиените“, които ги хранят от ръка и дори от устата си.
Абас научил занаята от баща си - Юсуф Муме Салех. През 50-те години на миналия век той започнал да храни хиените в съседство с дома му, за да ги държи далеч от козите си.
„Приготвях месото всеки ден. Когато баща ми ги хранеше, аз гледах. След това престанах да се страхувам от тях“, разказва Абас пред Си Ен Ен.
Той бил на 7 години, когато започнал да помага, а през 20-те си години поел работата на баща си.
Свързана новина
Антропологът Маркъс Бейнс-Рок, който години наред изучавал това съжителство, а по-късно написал книгата Among the Bone Eaters, наблюдавал как възрастният Юсуф и синът му хранят животните.
„Той не ги възприемаше просто като животни. Виждаше ги като същества с различни характери и различни места в обществото на хиените“, разказва Бейнс-Рок пред Си Ен Ен.
Той обяснява, че отношенията се изграждали бавно, докато хората и животните свиквали с присъствието си.
Юсуф не ги обучавал в традиционния смисъл на думата. Вместо това се научил да разпознава поведението, ранга и темперамента на всяка хиена.
От своя страна животните започнали да разпознават бащата и сина му, както и имената, които те им дали.
Така хората и хиените постепенно се адаптирали един към друг в отношения, от които и двете страни печелели - едните изкарвали прехрана благодарение на любопитните туристи, а другите получавали храна.
