По-спокойно ли живееха българите в годините на социализма? За първи път говорят не внушенията, не пропагандата, не емоциите, а фактите - архивите на народната милиция.

Историкът Стефан Иванов публикува своята книга за криминалните престъпления, базирана на разсекретените вече архиви на МВР от годините до 1989 г. Стоян Георгиев и неговият специален репортаж в "120 минути" разказват една история от 1974 година, когато е била скрита от обществото тогава - 50 години по-късно.

Архивите са категорични – шансът да бъдеш убит в Народната република е два пъти и половина по-голям отколкото в днешна България. А изнасилванията в Борисовата градина са били в пъти повече.

"Когато не знаеш какво се случва, си по-спокоен. В Народната република през последните години е имало експлозия от кражби", посочва Стоян Георгиев.

"Син на властимащ партиен функционер уби 8 студенти и рани други 10 с пистолета на баща си". "Скандално бездействие на полицията".  "Студенти обезвреждат убиеца сами! Оставка на МВР сега". "Оставка на цялото правителство!"



Така биха звучали заглавията на медиите на 25 декември 1974 година, ако тогава в България имаше свобода на словото. Разследванията и разплитането на случая щеше да продължи пред очите на цялото общество месеци наред и без съмнения щеше да доведе до сътресения в държавата и търсене на отговорност.

Нищо подобно не се случва след Коледа на 1974-та, защото екзекуцията, извършена в столичния студентски град остава скрита от обществото от тоталитарната власт. Както всички останали убийства, грабежи и насилие през 70-те и 80-те години в Народна република България.  

Историята на масовото убийство, в чиято основа стои някаква любов, остава скрита за обществото.



След повече от 4 години изследване на архивите на службите, полицията, прокуратурата и съда  историкът Стефан Иванов издава книга с истината за криминогенната обстановка по времето на социализма.  По-спокойно ли живеехме тогава?

„Между два и два пъти и половина са повече убийствата на глава от населението отколкото днес. Говоря на глава от населението, не говоря за абсолютен брой, защото това е по-обективен критерии. Между два и два и половина пъти са били убийствата между 1983 и 1985 в сравнение с последните 5-6-7-8 години“, коментира историкът Стефан Иванов.



Средно около 200 убийства на година са извършвани в Народна република България през 70-те и 80-те години. Днес престъпленията, при които е отнет човешки живот, са около 70-80 убийства на година.  

Пред блок 1 в Студентски град е сцената на най-голямото масово убийство в историята на България.

„То се случва на 25 декември 1974 година. 17-годишен ученик пристига тук със служебния, макар и незаконен пистолет на баща си, който е човек от голямото добро утро на онези години. С един голям финландски нож или финка, както му се е казвало. Започва да стреля и да ръга наред, като започва от стая 519, след което продължава касапницата на абсолютно случаен принцип“, посочва Стефан Иванов.

От архивите с показанията на свидетелите става ясно, че милицията не идва, докато убиецът вилнее, въпреки многобройните обаждания от портиерката. Пристига с голямо закъснение.
 
„И в крайна сметка той е неутрализиран не от милицията, а е неутрализиран от две момчета от самото общежитие. Момчето, което най-много участва в тази история, е български турчин от Исперихско. В неговите спомени, с които аз разполагам, разказва всички тези неща, се хвърля, за да неутрализира пистолета, в суматохата не забелязва, че има нож, прободен е между 3 и 4 пъти по гърба. Едвам оцелява. Със 100 и няколко шева“, посочва още историкът.

Смелият младеж е Исмет Север. Студент по българска филология в Софийския университет.  Той спрял убиеца с голи ръце, а 10 години по-късно става един от стотиците хиляди прогонени от комунистическата власт заради смяната на имената на българските турци. На митинг в Истанбул той гори портрета на Тодор Живков.  

Представяйки си как би била отразена в медиите съдбата на всеки един убит, ранен и на всеки един герой в тази история, екипът на bTV влиза в архива на Народната библиотека, където е цялата преса от годините на социализма - за да провери какво са чели и знаели българите тогава. В деня след убийството, 26 декември, най-тиражната медия в Народната република, "Работническо дело" няма информация за случилото се. Нищо не се съобщава и в новините по телевизията и в нито един друг вестник. За сметка на това има статия за опит за убийство на шефа на полицията в Аржентина.

„Има едно, единствено мъничко, дребно, забутано на вътрешните страници на вестник "Работническо дело" съобщение от 28 декември, което казва почти 4 изречение, които почти нищо не казват“, посочва историкът Стефан Иванов.

Слухът за масовото убийство обикаля София и ден по-късно се публикува малка колонка-съобщение на главната прокуратура, в която пише, че психично болен е отворен за убийство в София. За убийството повече информация няма.

Докато 8 българи са екзекутирани, 10 са ранени от син на властимащ. За реакцията на българската милиция по време на екзекуцията в Студентски град няма и дума, но има голям репортаж за скандал в американското ЦРУ, което подслушвало американски граждани неправомерно. Голяма статия има за руската зима – със заглавие "Руската зима – вълнуващ празник на изкуството".

На фона на съобщение за отличия за строителите на Металургичния комбинат Кремиковци, намираме статия за дискриминацията срещу жените в САЩ, за бандити в метрото в Лондон, както и съобщение за борец срещу фашизма в София награден с орден "Георги Димитров". Приоритет е даден и на публикации за успеха на Съветския съюз в космоса и в борбата на Москва за мир.



Докато в София информацията за масовото убийство в Студентски град започва да се предава под формата на слухове, в дните след убийството във вестника се съобщава за успехите на съветското автомобилостроене, като е поместен репортаж проспериращият, според Работническо дело завод Зил край Москва. Поместена е и статия за упадъка на европейското автомобилостроене, като най-големият вестник отбелязва със загриженост, че марки като „Фолксваген“, „Фиат“ и „Пежо“ са пред фалит. Голям репортаж има и от коледния базар в Западен Берлин, като кореспондентът на Работническо дело Петър Бочуков разказва за обедняването на германците, безработицата, кризата в Западна Германия, каквато има според думите му, като не пропуска да информира българските читатели за цензурата в Западно-германските медии. 

Без официална информация властите тогава пускали слухове, когато има голям обществен интерес по забранена тема.

„Интересното е,  че те го отдават на това, че преди случилото се той бил гледал филма "Кръстникът".  Те така са му размътили главата, той полудял и направил цялата тази история.
Западът е виновен и филмите. Така е било удобно да се обясни, така се е и обяснило. Баща му е бил важен човек, на важен стопански пост, който е имал възможност да пътува в чужбина.  Идеята е да се измести вниманието от бащата, който е важен партиец“, посочва историкът Стефан Иванов.

След убийството филмът "Кръстникът" е цензуриран от БКП. Така в общественото съзнание вниманието за отговорността за масовия разстрел не се насочва към властимащия баща, нито има въпроси за неадекватната реакция на милицията. Не е виновна народната република, а западният филм "Кръстника".



Освен убийствата Стефан Иванов изследва и архивите за нивата на кражби във времената на социализма

„Председателят на Окръжния съд в Плевен през 1983 година пише едно писмо, в което казва, че кражбите са проникнали във всяка една част на нашето общество. Краде се отвсякъде и всичко“, посочва историкът.

Шокиращи данни и за изнасилванията в България се крият в архивите на МВР от времето на социализма.

„Те казват - ние се прибирахме нощно време през Борисовата градина. Вие се прибирахте, защото не знаете колко жени са били изнасилени в Борисовата градина. В архивите аз съм издирил техните имена. Дните, часовете, това всичко е налично, разбирате ли? Ако тогава цензурата е изкривявала съзнанието на хората за това, че живеят в спокойствие, което не е било вярно, сега ни се внушава, че живеем в ада на земята, което също не е вярно. Ако тръгнете сега да питате хората, ще ви кажат, че живеем в ада на земята. Живеем във времената с най-ниски нива на тежки криминални престъпления от може би 140 години насам“, посочва Стефан Иванов.

По-добре ли се живее в лъжа, в заблуда, че всичко е наред? Философски въпрос, който си задава и Стефан Иванов. И по-добре ли е, че днес хората са стресирани и преживяват всяко едно престъпление, което медиите раздухват?

„Изкривените спомени на много от тях им пречат да си спомнят нещата каквито са били, но аз съм длъжен да покажа истината“, заявява Стефан Иванов.

Продължи да четеш