Това е живот като в повтарящ се сън. Но по-кошмарното е, че това не е тайна за никого и всички го усещаме.

Когато се събудим сутрин обаче – ставаме, мием очите си, пием кафето си, отиваме на работа, водим децата си да учат, мечтаем, вярваме, че днешният ден ще е по-добър от вчера. И плащаме данъците си, за да я има държавата.

А вечерта кошмарът идва отново, за да ни напомни, че живеем в плен на безвремие и низки страсти, през които преминаваме в полузаспало състояние. На хартия – независими, а в реалността – точно обратното. 

В своите „Задочни репортажи“ българският дисидент Георги Марков, убит с отрова в Лондон през 1978 г., развива тезата за „Пораженията на култа“.

„Много пъти съм си мислел, че едно нещо трябва да се признае на източноевропейските режими. Фантастичната им способност да поощряват, развиват и усъвършенстват лошото у човека. Едва ли някога човечеството е било свидетел на по-ефектна методология за освобождаване на човека от всякакви нравствени задръжки, чувство за отговорност и превръщането му в постоянен инкубатор на злина“, пише Марков в един от своите анализи, прочетени по радио Би Би Си.

Много от нас биха казали, че тези думи, писани преди повече от 50 години, се отнасят към едно друго време. Но те са свързани с една все още жива черта в българската народопсихология, която е в основата промените у нас да стават бавно, трудно, а на моменти дори престъпно.

 

„Попаднали в мъртвото течение на култаджийската власт, хората получават свободата да не мислят, да не протестират, а да приемат всичко като предопределена даденост“, продължава Марков. 

Разсъждавайки по този начин – те започват да оправдават собствените си действия и бездействия, мислейки, че следват „силните на деня“, без да носят отговорност за своите лични постъпки.

Например и днес в държавната администрация и институциите има много почтени хора, но има и такива, които не следват законите, а волята на този, който ги е назначил, издигайки личността му в култ в тяхното собствено съзнание. Тези хора не изпитват угризения на съвестта, нито се притесняват, че не работят в обществен интерес. Те са души с притъпено чувство за отговорност, защото за тях – отговорността се носи от онези, които вземат решенията. Те са просто едни пешки и го знаят. 

Това е причината съдебната система да изглежда тотално овладяна. Това е линията, която следват много от институциите, дори по-дребните чиновници. Това култопоклоничество към силата е най-голямата проказа за българското общество. И най-голямата битка, която съвременните българи трябва да поведем. Защото случващото се днес в България е проекция на наследените и вкоренени рефлекси, които се озъбват в огледалото на нашето настояще, пренесени като с машина на времето от миналото.

Това са рефлекси, които при слаба държава и хаотична политическа власт, започват да задават зловеща норма на поведение, безцеремонност и грубост, която ни напомня за онзи „инкубатор на злина“, освобождаващ чиновника от всякакви етични задръжки.

Обръчи, бухалки, разпад и политически войни. Почти няма нови чуждестранни инвестиции. Напротив, чуждестранни инвеститори си тръгват. Няма пари от Европа. В момента институциите изглеждат толкова безсилни и безлични, че няма как да повярваме, че онези, които са призвани да решат всички спорни въпроси в духа на правото и справедливостта, имат капацитета да го направят. А това усилва още повече една стара черта в българската народопсихология – недоверието.

Ако нещо се промени в последните години, това е тоталното скъсване с доверието един към друг. Не вярваме, че полицията ще ни помогне, когато имаме нужда. Не вярваме на оценките в университета, защото знаем, че има и такива, влезли по „втория начин“. Не спираме да се съмняваме, че все някой иска да ни прецака.

Как се прави бизнес в подобна ситуация? Как се живее в подобна среда? Сякаш някога, някъде, изгубихме духа си и способността да се радваме на живота в страни от почивка по ръкавите, дето се бият мутри, или нова стока на кредит, или кола втора ръка, но от нова година.

„Стара кола, ама нова. Нова кола, ама стара“, ако мога да парафразирам онази известна реплика от филма „Кит“.

Не се съмнявайте, че в хода на поредната кампания, която ще започне след седмица, ще се нагледаме на много мръсни игри пред безучастния поглед на институциите. Просто българската политическа класа потъна в своето блато, което е логично следствие от всички компромиси, които нашето общество направи със собственото си бъдеще. 

Необратимо ли е? Не мисля. Но ще отнеме доста време. Или както пише Георги Марков преди толкова много години: „Между действителния живот и живота, който култаджийската върхушка си въобразяваше, имаше цяла пропаст“. А всяка пропаст е тленна, стига да осъзнаваме, че трябва да я прескочим.

А осъзнаваме ли го?