Саксофонистите Димитриос и Нестор Василакис: Когато импровизираш, не можеш да се скриеш

Той е първият гръцки музикант с международна кариера в джаза. Има издадени пет албума за историческия джаз лейбъл Candid Records. Един от първите членове е на Международната асоциация на джаз училищата (IASJ). Би Би Си го нарича „елинският бог на постмодерния израз“. Саксофонист, композитор, педагог, певец, писател, театрален деятел...

Димитриос Василакис респектира с висотата си, която освен интелектуална, е и физическа – 192 см. В музиката, от няколко години, се изявява със сина си Нестор, с не по-малко впечатляващия ръст от 198,5 см. Двамата реализират представения и на джаз феста в Банско проект Ballads & Blues, в който създават авторски композиции и интерпретират класически джаз стандарти, често придружени от поетични елементи и разговори за импровизацията и изкуствения интелект (ИИ).

Усещането от тяхната съвместна изява на сцената е за приятен и ненатрапчив синтез между традициите и съвременни търсения, за един по средиземноморски свеж диалог между поколенията. Димитриос носи опита и звученето на артист, изживял на сто процента свободата да бъде това, което е днес. Нестор, от своя страна, е като детето на 21-и век, което свири с енергия и нюанси, вдъхновени директно от Меката на съвременната джаз школа.

Като тандем създават интересно разнообразие от „гласове“ – дълбоки и философски, редом с импулсивни, леко рисковани, но с безусловна любов към баладите и блуса. Философията на тази полифония се допълва от думите на Димитриос, че джазът е честна музика, защото когато импровизираш, не можеш да се скриеш: „Ако е слабо – слабо е. Ако е добро – добро е. Просто разказваш история и всичко зависи от теб... Това е магията на момента“. Нестор прибавя щрихи към темата, подчертавайки, че в джаза няма „ядро на истината“: „По-скоро е път към истина, която никога няма да бъде открита. Но именно в това е смисълът“. Най-ефективният начин да се изразиш, е да не излизаш на сцената с очакването да се изразиш, иначе създаваш наратив, който не е автентичен, смята той.

„Вълшебно килимче“ е наречена една от книгите на бащата, но усещането за полет и магичност е това, което Василакис правят и в музиката. А това гарантира мечтаната химия с публиката, поднесена с фино чувство за хумор и без следа от удобно надвиснали сиви облаци...

Снимка: Даниел Димитров

Димитриос и Нестор Василакис, в разговор с Даниел Димитров – за джаза и ИИ, за срещите с Милчо Левиев и Теодосий Спасов, за театралните и литературни занимания, за създаденото в САЩ движение за млади артисти Art Escape, и за джаз фестивала, който правят в Родос. И още: Дошъл ли е моментът, в който бащата да се учи от сина. Има ли майсторски трик, който бащата би споделил единствено на сина си. Биха ли искали джаз музиката им да звучи по-гръцки...

Час и половина поддържахте брутално бързо, живо и красиво темпо. Така ли минава обикновено един концерт или само, когато свирите на открито? Сигурни ли сте, че нямаше ИИ на сцената?

(И двамата се смеят – бел. а.)

Димитриос Василакис: Да, може би вчера изпих едно кафе повече и затова мисля, че бързите темпа ми се получаваха по-добре (Смее се – бел. а.). Но ние имаме доста пиеси с бързо, почти „изгарящо“ темпо и когато свирим на открито, подбираме по-енергична програма.

А що се отнася до ИИ – не го използвам на голяма сцена, пред много хора, защото те не могат истински да се съсредоточат върху това, което правим. По-подходящо е, ако е в театрална зала или по-малко пространство, а още по-добре – в академична среда, където може и да се обясни. Използваме ИИ основно, когато работим с танцьори, с визуални проекти, с театър – тогава е по-добре.

Нестор Василакис: Темпото просто ни се получи... След достатъчно време свирене, това вече не е нещо, което има значение за нас. По-скоро е артистичен избор. Колкото повече свириш в тези темпа, толкова повече си длъжен да го поддържаш. Просто, в такива случаи, има повече неща, които трябва да изсвириш.

Не се ли преекспонира опасността от ИИ, особено в музиката? Да не говорим, че той отдавна е в нея, под една или друга форма...

Димитриос Василакис: Аз съм по-скоро от страната на така наречения изследователски фронт. Ползваме инструменти на ИИ, които още не са изцяло развити в приложения. Правим проучвания върху тях. Така че не е въпрос на преекспониране – ние сме в процеса на разработване. Опасността според мен идва повече от музиката, генерирана от ИИ, и как това засяга артистите. Това вече е политически и социологически въпрос. Това трябва да се обсъди и регулира.

Снимка: Даниел Димитров

В моя случай ИИ е като партньор на сцената. Нещо, с което мога да вляза в разговор, в диалог. И е наистина интересно, защото можем да задействаме неща чрез ИИ и да създадем диалог.

Димитриос, Вие казвате, че саксофонът е магически инструмент, защото е продължение на тялото и душата. Кога осъзнахте това? Имаше ли първи момент? Питам и двама ви, защото и за двама ви това не е първи инструмент.

Димитриос Василакис: Когато започнеш да свириш, всеки инструмент е продължение на теб самия. Но със саксофона е по-естествено, защото духаш. Това е инструментът, който се научих да овладявам. И затова е естествено – ако не свирим известно време, чувстваме необходимост да се върнем към него. Да, това е по-скоро естествено усещане.

Същото ли е и за Вас, Нестор?

Нестор Василакис: И да, и не. Всеки инструмент е по някакъв начин твое външно продължение, външен ефект. Най-важен е моментът, в който осъзнаваш, че вече си се интегрирал с инструмента.

Дойде ли моментът, в който бащата да се учи от сина?

Димитриос Василакис: Да, разбира се. В момента съм точно в такъв етап (Смее се – бел. а.). Свирим заедно като баща и син от 2019 г. Тъй като през последните години Нестор се съсредоточава върху неща, които аз не съм правил, започнах да уча от него. Особено върху езика на Майкъл Брекър (1949-2007, американски саксофонист с 15 награди „Грами“ – бел. а.) и подобни концепции.

Разбира се, винаги се учим един от друг, когато сме на сцената.

Димитриос, има ли майсторски трик, който бихте споделил единствено на сина си?

Димитриос Василакис: Правил ли съм такова нещо? Не знам (Смее се – бел. а.).

Нестор Василакис: Все още не (Смее се – бел. а.).

Димитриос Василакис: Отворени сме към знание и идеи.

Кога за първи път свирихте двамата заедно на сцена? Какво беше чувството?

Димитриос Василакис: Усещах много неща. Бях горд. Това е чувство за постижение. Чудесно е да знам, че Нестор го прави, защото наистина иска и чувства нуждата. А той е толкова креативен и изразителен – това беше невероятно. Разбира се, пред себе си има още път и препятствия, но това е истинският живот.

Нестор Василакис: Ако трябва да обобщя, бих казал, че имам няколко любими момента. Един от тях беше по-рано тази година в Халандри (Град до Атина – бел. а.). Имах болки в ръката, бях натъпкан с кортизон и хапчета. Въпреки умората и болката, докато свирех, изведнъж видях Димитриос не като баща си, а като музикант. Това беше странно, но и много удовлетворяващо – да видиш човека в различна светлина, но без да го разделяш на баща и музикант.

Димитриос Василакис: Първият ни концерт беше в клуб Zoo, в Атина, където правеха джаз събития. Свирихме заедно, а той изпълни и няколко свои композиции. След това свирихме и в Half Note (Джаз клуб в Атина – бел. а.).

Нестор Василакис: Това беше през 2020 г., точно преди пандемията. Има видео от там.

„Истината, която джазът крие, е това, на което искам да служа“, казва Димитриос през 2024 г. На коя истина би искал да служи всеки от вас?

Димитриос Василакис: Джазът е честна музика. Това е едно от изкуствата, които съдържат истина, защото трябва да се изразиш. Каквото кажеш, това излиза навън. Когато импровизираш, не можеш да се скриеш. Ако е слабо – слабо е. Ако е добро – добро е. Просто разказваш история и всичко зависи от теб и твоето състояние – ако си уморен, ако си учил, ако си вдъхновен… Това е магията на момента.

Нестор Василакис: Джазът е много сложен жанр. Не бих казал, че има „ядро на истината“. По-скоро е път към истина, която никога няма да бъде открита. Но именно в това е смисълът. Няма абсолютна истина. Просто се изразяваш. Според мен най-ефективният начин да се изразиш, е да не излизаш на сцената с очакването да се изразиш. Иначе създаваш наратив, който не е автентичен. Няма крайна цел. Ние служим на музиката, както и тя на нас. Забавно е, когато и ние се забавляваме.

Димитриос, бихте ли споделил най-ценния спомен от срещите си с Милчо Левиев?

Димитриос Василакис: Имахме страхотни моменти в Пловдив, на джемсешън по време на фестивал. Не помня конкретен момент, но помня усещането да свиря с него, богатството му – не само в импровизацията, но и в акомпанимента, в ритмичното разнообразие.

Снимка: Даниел Димитров

Той умееше да акомпанира и да свири, и стари неща, но не в тесен балкански стил, а с истинския език на джаза. Уважавах го за това – беше балкански музикант, но имаше манталитета на американски джаз пианист, който познава традицията. И имаше невероятно чувство за хумор. Минали са 15 години, но това е, което най-силно помня...

Нестор, Вие какво знаете за него?

Нестор Василакис: Познавам го, но за съжаление, не знам много. Знам това, което този човек (Посочва баща си – бел. а.) ми е разказвал.

Димитриос, Вие пишете музика, но и поезия. Успяхте ли да сътворите нещо в Банско – стих или нота?

Димитриос Василакис: Не, само разказвах куп тъпи шеги. Това, със сигурност, направих (Смее се – бел. а). Не написах стихотворение, но… За съжаление, моите стихове са на гръцки. Все още не са преведени...

Нестор Василакис: Те са на гръцкилиш (Използва думата Greeklish – бел. а.).

Димитриос Василакис: Да, смесен език – гръцки и английски.

Нестор, имате ли любимо стихотворение на баща си?

Нестор Василакис: Не знам. Всички са… (Замисля се – бел. а.). Някои са смешни, а други са много по-плътни, дори и най-късите... Всичко при него е игра на думи, метонимии и тем подобни неща.

Димитриос, мислил ли сте да издадете Ваша поезия, заедно с тази на майка Ви – в една обща книга?

Димитриос Василакис: Да! Направих го. Това е в третата ми книга. Току-що я издадох през септември и последното стихотворение в нея е на майка ми. Книгата е посветена на Майката Земя. Нарича се „Вълшебният килим“. А вълшебният килим за нас е самата Земя. Това е концепцията ми. В края включих стихотворение, което майка ми е написала, когато е била на 15 години. И е наистина прекрасно. Може би е най-доброто в книгата (Усмихва се – бел. а.).

Бихте ли разказал как изглежда едно от Вашите театрални представления?

Димитриос Василакис: Не сме правили много. Първото беше през 2013 г., преди да публикувам поезията. Беше базирано на стиховете. И беше много вълнуващо – имаше джаз трио и трима танцьори/актьори. Беше силно импровизаторско. Имахме много моменти, в които нещата можеха да се променят. Играхме го в продължение на около три-четири месеца, по два пъти седмично.

Снимка: Даниел Димитров

Последното представление е от тази година – беше през февруари и март, с двама танцьори. Сега използвам изкуствен интелект – сам съм, с приложенията. Активирам поезия, музика, всичко. Танцьорите изграждат концепцията. Наричат го „Елегия на мехурчето“. Не искам да обяснявам много, но е нещо постмодерно. Поставихме го в малки театри, в Атина. А сега имаме покана да го представим още веднъж, в продължение на 15 поредни дни. Ще видим как ще тръгне...

Коя е последната новина около Art Escape?

(Двамата възкликват в един глас, учудени от въпроса – бел. а.)

Димитриос Василакис: Ще се случи нещо като Art Escape, защото отиваме в района на Аграфа (Планински район и малка историческа област в южната част на Пинд, планинска система в западната част на Балканския полуостров, в Гърция и Албания – бел. а.) – в планината Аграфа, в континентална Гърция, при езерото Пластирас (Язовир в Гърция, изграден на платото Неврополи, северно от тесалийския град Кардица, максималната му дълбочина е около 60 м – бел. а.). Защото Елена – съпругата ми, която е и майка на Нестор, е от там. Тя започна още през 2015 г. концепцията за арт и културен ретрийт – не само да посетиш мястото, а и да походиш, да правиш музика и театрална терапия

Нестор Василакис: ...да се наслаждаваш на хубавата храна, на гледките и да участваш в дейности, които представят самото място.

Организирате джаз фестивал в Родос. Бихте ли го сравнил с този в Банско.

Димитриос Василакис: О, несравнимо е. Вие сте толкова по-напред от нас. Невероятно. Фестивалът ви е на повече от 25 години, толкова добре е организиран – като звук и сцена. Всичко е прекрасно. Напълно сериозен съм – това е фестивал на много високо ниво.

Нестор Василакис: Пианото в Банско беше невероятно. Нашият пианист беше в истински възторг.

Димитриос Василакис: При нас е различно. Средата на Родос е чудесна – средновековни и антични локации, което е добре. Но организацията и подкрепата от държавата липсват, както и нивото на културност на хората

Нестор Василакис: ...до каква степен са потопени в самия жанр...

Снимка: Даниел Димитров

Димитриос Василакис: Ние сме като чужденци там. Сякаш носим джаза на това място. А хората слушат поп, гръцко, каквото и да е. Не им пука особено. Не знаят за какво става дума. Опитваме се да правим образователни събития и това се получава, защото има музикално училище. Това е единствената причина. Иначе мястото е туристическо. И знам, че вие, в Банско, също имате джаз академия, така че има известна прилика.

Нестор Василакис: В Банско събитието се провежда извън активния зимен сезон. А на Родос тогава е разгара на туристическия сезон. Всички са в режим на работа, обслужване на туристи, плаж… И не им е до културни събития. Може би трябва да променим датите на нашия фестивал.

„Моята гръцка принадлежност е нещо ценно и затова искам да включа елементи от нея в музиката си, но не и да ги налагам. Искам гръцкостта да дойде като нова идея. Обичам Гърция, чувствам се щастлив, че съм роден тук. Но аз съм гражданин на света“, казв Димитриос през 2013 г. Бихте ли искали джаз музиката Ви да звучи по-гръцки?

Димитриос Василакис: Казах го тогава, бих го казал и днес. Това, което казах за Милчо Левиев, може до послужи като отговор на тази въпрос. Неговият джаз не беше „български“. Той познаваше традицията и, ако искаше, можеше да внесе свой вкус в нея. Нашият пианист, Манос Сараидакис, също обича да вплита гръцки елементи в музиката си. На джаз феста в Банско не свири много от това, но в собствените си проекти го прави.

Моята „гръцкост“ най-силно пролича в албума Labyrinth. Там имаше гръцка тема и в него участва Теодосий Спасов – невероятен музикант (Албумът излиза през 2001 г., Теодосий Спасов участва в четири от парчетата – бел. а.). След 2000 г. обикаляхме заедно по концерти. В последните десет години не сме свирили с него, но той е друг пример за човек, който е в традицията, но познава джаза.

Нестор Василакис: Аз мисля, че за мен е рано да се каже. Но, със сигурност, искам да бъда по-запознат с гръцкия начин на свирене – сложните хармонии, различните ладове, тетрахордите... С времето може да се работи върху това отделно, гръцката традиция е различна.

Има ли дума, която най-добре Ви определя като човек?

Димитриос Василакис: Непредсказуем. (Двамата се смеят с глас – бел. а.)

Нестор Василакис: Аз съм обещаващ (Казва so impromise – бел. а.)

Димитриос Василакис: Да, той е обещаващ. А аз мога ли да сменя моята дума с хаос (Смее се – бел. а.).

Как бихте продължили изречението „Аз съм човек, който обича...“?

Нестор Василакис: Да! (Смее се – бел. а.) Който обича да мрази да обича.

Димитриос Василакис: Който обича да свири музика.

Снимка: Даниел Димитров

Димитриос Василакис, роден в Атина през 1961 г., е международно признат гръцки саксофонист, вокалист и композитор, носител на четири награди от легендарния лейбъл Candid Records. Обединява творческа енергия със сина си Нестор Василакис (роден в Атина през 2000 г.) за проекта Ballads & Blues, където съчетава майсторството на различни джаз поколения с актуалните за днешния ден дискусии за ИИ и импровизацията, и предлага концерт като образователен майсторски клас. „Рядко съчетание на артистичност и интелект, тандемът Василакис – баща и син, обещава незабравимо фестивално преживяване, в което балади, огнен блус и футуристични прозрения се срещат в едно“, посочва критиката. Димитриос Василакис е ветеран на световни сцени – от Dizzy’s Club в Lincoln Center до Ronnie Scott’s и Форума за джаз и демокрация в ООН. Свирил е с легенди като Дейвид Либман, Абдула Ибрахим и Джеф Тейн Уотс. Като изследовател, той свързва джаза с ИИ в Атинския университет и Georgia Tech (САЩ). Освен концертното изпълнение, тяхната образователна програма за ИИ, вече представяна на Rhodes & South Aegean International Jazz Festival, Nublu в Ню Йорк и музея „Гуландрис“ в Атина, ще изследва връзката между импровизацията и технологиите, следвайки указващите нови перспективи лекции на Димитриос.

Още по темата: