„Трейнспотинг“ в Малък градски театър „Зад канала“ не просто адаптира едноименния роман на Ървин Уелш, а го пречупва през театрална оптика, в която думите вонят, телата крещят, а времето се разтяга до степен на физическа непоносимост. Брутален, социален и болезнено човешки...
Нетипично и почти предизвикателно е началото – с монолог. Но не какъв да е, а монолог, който задава не само тон, а и плътност на целия спектакъл. Леонид Йовчев излиза като „спасението“ в един уж неспасяем свят – фигура, която е едновременно вътре в разрухата и отвъд нея. Присъствието му е толкова автентично и всеотдайно, че сцената започва да „мирише“ – на страх, на пот, на разпад. Това е актьорско начало, което не просто въвежда, а разтърсва. Блестящ, концентриран, почти физически болезнен монолог.
Този избор е и ясен режисьорски жест. Елица Йовчева прави „хитър“ ход, който всъщност е много повече от хитрост – това е позиция. След камерната, почти математическа чувствителност на спиращото дъха „Съзвездия“ (Народен театър), след „спокойната“ версия на „Великият Гетсби“ (Младежки театър) и „абсурдната“ моно комедия „Бушон за смяна“ (Сатирата), тук тя прави рязък, почти агресивен скок от болката в текста на Ник Пейн към привидния ад на Уелш.
Това е скок от интимното към експлозивното, от камерната сцена на големия театър към голямата сцена на „малкия“ театър. И този скок не е плавен – той е брутален, освободен, дишащ с усилие, силен... Режисьорски вихър, в който усещаш как създаването на спектакъла е било акт на вдишване и издишване – до изтощение.
След този първоначален удар, всичко останало е постепенно, но неумолимо ескалиращо включване на актьорите в общия ритъм на разпада. Текстът се разгръща не като сюжет, а като състояние – серия от удари, които натрупват интензитет, докато не се превърнат в шум.
Христо Пъдев е двигателят на историята – онзи центробежен импулс, около който всичко се върти и разпада. Неговото присъствие задава темпото – мега динамично, почти на границата на издръжливостта. Богдан Бухалов – вече разпознаваемо лице от трупата, влиза като концентрат. След „Велика“ тук той е следващата доза – ултрасилен, необходим, „жизнено“важен за подобна история. Успява едновременно да удави сцената със силата на образа си и да я съживи чрез актьорското си присъствие.
Изненада е Цветина Петрова, която след „Сън в зимна нощ“ се разгръща в пълния си „вокално-инструментален“ диапазон – актриса, който звучи, вибрира и резонира. В този добре споен тим участват още Георги Кацарски, Александър Карасански, Александър Кендеров, Владимир Димитров, Христина Джурова и Мартина Тодорова. И сякаш всеки от тях функционира като разширение на първоначалния монолог, като хор на разпада.
„Трейнспотинг“ тук не е просто история за зависимости. Не е и баналната разлика между „вазелин и тигрова мас“. Това е представление, което се движи по ръба, между fu_k you и Фокнър, между суровата агресия и дълбоката, почти литературна безизходица. Той не се интересува от шока като ефект, а от шока като състояние.
Именно затова първоначално може да изглежда като „Трейнспотинг“ с розови очила – като (псевдо)опоетизиране на реалността. Но това усещане е измамно. Постепенно спектакълът се сгъстява до степен, в която образите се разпадат – „пасирани картофи вместо мозъци“. И тогава става ясно, че това не е дистанция, а приближение.
Музиката (Георги Атанасов) е не просто фон, а герой. Тя води, подкопава, ускорява, разпада. В определени моменти спектакълът може да бъде „слушан“ – не като аудиокнига, а като акустично преживяване, в което зрителят влиза, за да срещне две експресивности – собствената си и тази на сцената.
Сценографията и костюмите на Никол Трендафилова изграждат пространство, което не е реалистично, а състоянийно – тунел, паноптикум, халюцинация. Финалът е именно такъв – паноптикумистичен тунел, в който светлината идва не от спасение, а от „гърмящи мозъци“ и фосфоресциращи гъби. Не Единбург като туристическа дестинация, а като вътрешен пейзаж на разпада.
Като че ли, най-силният драматургичен жест идва в структурата на времето. Истинският финал на спектакъла настъпва поне 40 минути преди края на това 125-минутно пътуване. Оттам нататък започва агонията – повторение, разтягане, усещане за безкрайност. Точно както в живота на зависимостите. Всеки финал е предпоследен...
За да гледаш този „Трейнспотинг“, трябва да влезеш „пренавит“ – с готовност за тотално театрално падение. И тогава идва изненадата – героите не са по-екстремни от нас. Те са само една идея по-хард версия на това, което така или иначе съпреживяваме ежедневно. Без утеха. Тук трябва да останеш „вътре“. И да слушаш. И да дишаш трудно. И да не излизаш веднага, дори когато вече си стигнал края.
Последвайте ни за още актуални новини в Google News Showcase
Последвайте btvnovinite.bg във VIBER
Последвайте btvnovinite.bg в INSTAGRAM
Последвайте btvnovinite.bg във FACEBOOK
Последвайте btvnovinite.bg в TIKTOK
