Кой пише любовта ни вместо нас? Как едно представление се превръща в анатомия на разпадащото се чувство – любовта като пърформанс, между екстаза и нулата. С писма без адресат, срещу романтичния мит...
Любов без език, без ритъм, без изход. Любов без любов – какво всъщност гледаме във „Влюбените“... Делегирана интимност? Проект на Мила Искренова. Премиерният спектакъл в Народния театър „Иван Вазов“ започва с усещането, че „нещо се случва“ – но не по начина, по който театърът традиционно ни е приучил да разчитаме събитийността...
По-скоро, става дума за разпад на очакванията – „безразборно“ влюбване, „неадекватни“ обяснения в любов. Тела, които реагират като при токов удар – Георги Златарев сякаш бива „пронизан“ от електричество, а Биляна Петринска пребивава в състояние на перманентен „шок“. Младостта тук не е биологично състояние, а ускорен процес – младите остаряват със скоростта на светлината, докато влюбените гаснат – парадоксално, тъкмо когато любовта им се разгръща от епична към по-„епична“ величина.
Това е свят, в който езикът се разпада и се умножава едновременно – английски, немски, италиански и други (не)познати езици се преплитат в сценичен Вавилон. Любовта не може да бъде изговорена на един език, но и никой от множеството езици не успява да я удържи. Тъкмо тук се появява и привидният проблем с ритъма.
Ритъмът на „Влюбените“ сякаш не е ясно зададен, но това е само повърхностно впечатление. Нима някой може да определи ритъма на самото влюбване, с неговите пристъпи, ускорения, внезапни паузи и болезнени прекъсвания... Постановката на Мила Искренова работи именно в тази логика на „неподредената“ пулсация, в която хаосът се оказва дълбоко структуриран.
В този абсурдно-ироничен пърформанс артистите сякаш поемат и една друга задача – да отброяват безвъзвратно отминалото време. Любовта не е само екстаз, тя е и архив. „Искам някой друг да ми напише любовно писмо“, казва „някой“, като акцентът пада не върху писмото, а върху „някой друг“ – с желанието за преместване на чувството, за неговото преразпределение, за отказ от личната отговорност да обичаш. Тук се разгръща и една от най-фините линии на спектакъла – любовта като делегирано преживяване, като копие, като вторичен текст.
И точно когато зрителят се пита кога Биляна Петринска ще запее и ще слее с този бароков рай, тя вече е отворила уста и гласът ѝ не просто запълва пространството, а го разрушава. Сивотата е заглушена, но не чрез хармония, а чрез акустичен взрив. В следващия миг тялото ѝ вече се въргаля по мраморния под с необичаен партньор – любовен екшън, лишен от всякакъв сантиментален пиетет към „гениите на любовта“. Това не е поклон, а сблъсък с тях – от позицията на днешния ден, който не вярва в неприкосновеността на канона.
Спектакълът извършва рязък преход – от „плюс безкрайност“ към „нула“, формулиран в репликата „Аз вече нищичко не искам“. Само за около трийсет минути сценично време зрителят вече е въвлечен в собствената си история. „Влюбените“ не разказва чужди съдби, а отключва лични спомени, лични провали, лични остатъци от чувства. Гласът на певицата (вокалният консултант Йосиф Герджиков стои зад тази линия) действа почти разрушително – като инструмент, който не утешава, а разпуква вътрешни пластове.
Дали това е ода или пародия на любовта? Спектакълът упорито отказва да избере. В него съжителстват цвете, голо мъжко тяло и финален удар – образи, които се движат между клишето и неговото подриване. Тази двойственост е в самото сърце на сценографската концепция на Елица Георгиева – бели листове, хартия, писма, техните предци... Листове с уж любовни послания, на пръв поглед празни, покриват мраморния под на залата, наречена „Музите“. Белотата тук не е невинност, а изтриване – любовта като непрекъснато пренаписване, в което всяко послание вече е закъсняло.
Самото пространство – небароковата сцена „Музите“, по-скоро неокласическа с елементи на барок, влиза в диалог с музикалната основа на спектакъла. Бароковата музика, с нейната орнаменталност и драматизъм, се оказва парадоксално адекватен фон за един свят, който се разпада. На пианото Елица Стефанова поддържа тази крехка граница...
Особено значим е изборът на текстов материал. Писмата на Фрида Кало, Робърт Бърнс, Жорж Санд, Айседора Дънкан, Виктор Юго, Джеймс Джойс, Волфганг Амадеус Моцарт, Йохан Волфганг фон Гьоте, Анаис Нин и Хенри Милър създават своеобразен пантеон на любовта – но пантеон, който тук е деконструиран. Отсъствието на българско име в тази елитна компания остава отворен въпрос. Липса или съзнателен жест? Зрителят е оставен сам да реши дали това е дефицит или част от универсалисткия замисъл на проекта.
В този смисъл, „Влюбените“ не е просто спектакъл, а поле на напрежения – между минало и настояще, между канон и ирония, между екстаз и изчерпване. Музите са „сред нас“, но в състояние на транс, а почти транзитно преминаващи през време, което сякаш само консумира, отнема, експлоатира. И все пак, и това е само привидно. Именно в тази привидност се ражда смисълът.
Защото „Влюбените“ е едновременно лек и разтърсващ. Той те кара да се връщаш назад – към собствените си любови, но и те изтласква напред, към едно бъдеще, в което ти се иска чувството да не е прегоряло, а да носи онзи „загар“, който привлича нови, непредвидими вълнения. И може би точно тук се крие най-точната му формула: не като възхвала на любовта, нито като нейна пародия, а като нейно състояние – нестабилно, противоречиво и болезнено живо.
Идеята, сценарият, хореографията и постановката са на Мила Искренова. Забележително е и присъствието на по-младата генерация актьори – Жаклин Даскалова и Калоян Трифонов.
