„Жената конбини“, световният бестселър на Саяка Мурата, живее по свой начин на сцената на Народния театър „Иван Вазов“...
Драматичната комедия разказва историята на жена, която не се вписва в обществените представи. Но в тази постановка „невписването“ не е просто сюжет – то е диагноза... Онази пътека, която знаеш, че води до сигурното ти впаразитяване. След това, единствено от теб зависи дали ще съумееш да го превъзмогнеш или ще го яхнеш като собствена идеология на оцеляването. От нея пък ще зависи преценката ти за хората, за другия (до теб), за другостта като явление и за възможността така да комбинираш деня си, че да го почувстваш изпълнен със смисъла на самоудоволетворението.
Японският контекст: Нормалността като униформа
Романът на Мурата (в превод на Маргарита Укегава) е част от специфичния японски литературен поток, който разглобява социалната машина отвътре. В Япония конбини – денонощните магазини, където можеш да намериш всичко, са повече от търговски обекти. Те са ритъм, дисциплина, обществен стандарт. Самата авторка работи дълги години в такъв магазин – опит, който превръща книгата ѝ в болезнено точна антропология на съвременния труд.
В този свят нормалността се учи. Тя има инструкции. И ако не ги следваш – ставаш дефектен продукт.
Почти трийсет минути самота
Изгряващото слънце е далече. Много далече. Неговата страна – също. На сцената Япония не е екзотика, а концепция...
Спектакълът започва с почти 30-минутен встъпителен монолог-пролог на Кейко (Боряна Йовчева). Детска семейна история без нито една излишна дума. И все пак – прекалено дълга. Героинята изглежда изгубена в театъра, където градът е като декор, а декорът – като градска градина, в която трябва да живееш. Стандарт как да движиш тялото, но и как да съществуваш без ориентир, по спусната логика.
Кейко е странна още от дете. Никога не е била влюбена. На 18 започва работа в конбини и намира смисъл в точността на механизма. Служител на месеца. Въображаемото същество „нормален човек“...
Шираха: Зрънце ориз и мъжка красота
След този продължителен пролог на сцената се появява той – Шираха (Александър Тонев). Актьорът, който умее да влезе в зрънце ориз, тук влиза в света на конбини почти до саморазрушение на собствената си идентичност. Толкова автентичен е неговият герой – в търсенето на брачен партньор, в намирането му и в предизвестената „загуба“.
Любопитно е, че тук Тонев е третиран и като символ на мъжка красота – нещо рядко артикулирано в личния му артистичен контекст. И все пак, постановката „ясно“ казва – когато говорим за брак, ерекцията няма нищо общо с брака. Институцията е социална конструкция, а не биологичен импулс.
Да се учиш на нормалност
„Жената Конбини“ е и философия на лицемерието и на поклона. Психология на обществения механизъм. История на работохолизма. Биология на болката, с която толкова си свикнал, че не просто не я усещаш, а се мислиш за щастлив. Модерното общество е илюзия. Всички сме животни. Всичко е история, която се пише сега – или вече е написана...
Кейко пита: „Добре ли е за човечеството да имаш деца? Защото ние сме животни, все пак. Добре ли е за нашия вид да се възпроизвеждаме?“. Отговорът, който спектакълът сякаш хвърля в лицето ни, е саркастичен: „Имайте малко акъл…“.
Традицията също е поставена под въпрос: Кое е по-добре – маратонки или налъми пето поколение? Прогресът или наследството? Или всичко е просто костюм?...
Гласът на конбини
Сценографията на Петя Боюкова изгражда стерилен, почти лабораторен свят. Хореографията на Яница Атанасова подчертава стандарта – как да движиш тялото, как да заемаш позиция, как да се усмихваш. Композиторът Александър Евтимов-Шаманчето създава звукова среда, в която звукът на конбини постепенно става просто глас. И това е най-големият въпрос на спектакъла: Когато системата започне да говори вместо теб, ти още ли си човек...
Драматургът Анелия Янева структурира адаптацията като сблъсък между вътрешния монолог и външната социална машина. Режисурата на Марий Росен подчертава тази машинност – почти без сантимент. Почти без утеха...
Когато не се вписваш, коНбинираш…
В спектакъла това се превръща в присъда. Ако не се вписваш, ще бъдеш комбиниран. Сглобен. Регулиран. Подреден. Свят, в който въпросът какво означава да бъдеш нормален, звучи глухо и тъпо...
Боряна Йовчева изгражда Кейко като същество между наивност и механична яснота – актриса, която извън сцената е глас за правата на уязвимите групи и либералните ценности, а тук защитава правото да не се вписваш. Александър Тонев ѝ партнира с крехка агресия и „отчаян“ прагматизъм.
„Жената Конбини“ не е спектакъл за Япония. В него може да се види всеки от нас – като (социално) „животно“, което са е научило да носи униформи. И въпросът не е дали ще се впишеш, а дали ще продължиш да се коНбинираш...
Последвайте ни за още актуални новини в Google News Showcase
Последвайте btvnovinite.bg във VIBER
Последвайте btvnovinite.bg в INSTAGRAM
Последвайте btvnovinite.bg във FACEBOOK
Последвайте btvnovinite.bg в TIKTOK
