Няма артист без аналог, но има такива, които по особено красив и романтичен начин са успели да надживеят аналоговото мислене за изкуство. И да се съхранят като идеи и естетика, без да остават в предишния век. „Бартълби“ на Марий Росен е възможно най-свежият режисьорски прочит в една игра на отражения, светлини, сенки и нюанси, и един актьор-чудо...
През 1853 г. „Бартълби, писарят“ на Хърман Мелвил излиза за първи път анонимно, без голям успех. Години след смъртта му, писателят е признат за един от класиците на американската литература и постига световна слава с „Моби Дик“.
Днес историята за Бартълби се смята за един от най-добрите разкази в световната литература. Тя е за адвокат от „Уолстрийт“, който наема нов писар за кантората си. След като той първоначално преписва огромно количество документи, без обяснение спира и отказва да извършва повече каквато и да било дейност. На всички молби, отправени към него, отговаря с фразата „Бих предпочел да не го правя“.
Събитията са представени от адвоката, при когото Бартълби служи за последно. „Той говори с хумор, самоирония и доброта, но колкото по-навътре в историята навлиза, толкова по-мрачно и страшно става. И вече не можеш да се върнеш обратно. Следваш разказвача, а той постепенно се превръща в необяснимия обект на своя разказ. Накрая, двамата стават едно – така, както човек е единен със своята сянка“, пояснява Марий Росен.
... а чудото е Александър Митрев. Плътна и ангажираща игра. Хамелеонски превъплъщения – с игра на гласа и тялото сред декор само от светлини и сенки. Сливане със сцената. Потапяне в образа. Магнетизъм. В неговото, на пръв поглед самотно актьорско присъствие, е концентрирана цялата енергия и сила на този текст, на това представление, на тази смахната, по един много симпатичен начин, концепция за правене на театър.
Режисьорското въображение ликува, но с предварителното усещане за ефекта от удоволствието да правиш нещо, което споделяш без никакви резерви.
„Бартълби“ провокира – заради привидната дистанция и мястото на всеки от героите в цялостния мащаб, заради отдалечеността на епохата, заради шанса да си представяш толкова много хора, ситуации и гледки, написани от един автор, интерпретирани от един режисьор и пресъздадени от един актьор.
„Бартълби“ изравя част от корените на изолацията, депресията, личната мотивация, самопознанието, приемствеността и всичко това, което днес е част от всекидневието на работещия човек. Критиката, с право, стига много по-далеч в обожествяването на този текст, но, както казва Бартълби, аз „бих предпочел да не го правя“. Защото това трябва да остане право на всяка индивидуално консумираща изкуството личност.
Музиката в „Бартълби“ е на Милен Апостолов, а мястото, където се играе представлението е, новият център за съвременни изкуства “Топлоцентрала”.
Марий Росен – за пътя към „Бартълби“, за чудото Александър Митрев, за играта, светлината и пространството, за въпросите и отговорите, които текстът на Мелвил поднася и за четирите ъгъла...
Прави впечатление, че през годините като режисьор никога не избирате случайни локации на Вашите представления. Мястото за „Бартълби“ е „Топлоцентрала“, защо?
- Реално, това е първото такова пространство, което ми дава възможността да експериментирам с малък човек в голямо пространство. Това е голям дар за един независим проект. Повечето пространства, които се полагат на независимия театър, обикновено са по-минималистични, по-затворени и с не такъв мащаб. Тук има мащаб и това ми беше необходимо.
И от това се получава театър на пространството или просто има пространство за театър?
- Това е просто пространство за театър. Това представление можем да го изиграем и в други помещения, които имат въздух, мащаб и човекът изглежда по-малък и сам в това празно пространство.
Можете да го изиграете навсякъде, но решаваща роля в този моноспектакъл има светлината. Оттук идва и следващия ми „въпрос“ – това е просто светлина в театъра или правите театър на светлината?
- В случая, светлината е много силен партньор. И, както се вижда, ние се опитваме да го вкараме в действие... Необходимо е време, за да станем съдружници. Той работи като рисуващо пространства, но и като рисуващо човешки състояния.
В този смисъл, светлината си сменя функциите в представлението и го следва като структура. Служител е светлината в този случай.
Може ли да се каже, че светлината може да бъде дом на една пиеса?
- Да, вероятно. В този случай, не съм мислил да бъде дом. По-скоро се появява по различен начин и променя артиста, и това как той комуникира със собствения си вътрешен свят. Защото това е монопредставление и съответно – той проектира света вън от себе си. И светлината помага за тези проекции.
Има ли кратък път към „Бартълби“?
- За мен нямаше кратък път към „Бартълби“. Моят път към него продължава. Надявам се да имам шанса да стигна до точката, която в моето въображение е точката на среща между мен, „Бартълби“, Александър Митрев и Мелвил. Всички ние се събираме в една точка...
А дали тази среща би могла да се случи и за публиката, особено, ако дойде неподготвена за този спектакъл?
- Ние много разчитаме на разказа, на разказването на история. Ако успеем да разкажем историята достатъчно увлекателно, без да има пробойни – темпоритмични и светлинни, гафове... Тоест, ако успеем да хванем човека за носа/слушателя/зрителя, всеки неизкушен от Мелвил, от мен или от Александър Митрев или от „Топлоцентрала“, бихме могли да го въвлечен в нашия дом...
Казвате, че този текст все още е загадка за Вас...
- Всеки човешки ум търси отговор. Затова и усилията са в тази посока. Тъй като аз катастрофирах във всичките си отговори – единствено не катастрофирах във въпроса – там и останах. Реших, че там е моята вярна точка.
Убеден съм, че всеки човек ще се опита да разбере, да оправдае или да намери причина за поведението на Бартълби. За да може спокойно да заспи (Усмихва се – бел. а.). Защото иначе става едно отричане на света. Едно категорично, нерационално, неразумно отричане на всяка действеност в света. И това обезсмисля самото съществуване на човека.
Не всеки добър актьор може да изиграе тази роля, с всичките изисквания, които поставяте като режисьор. Вие обаче имате едно чудо – Александър Митрев...
- Той е чудо. Слава Богу. Аз нямаше да направя това представление без него. Оказа се, че ние паралелно сме развили една и съща обсесия към този текст. И когато срещнахме тези си обсесии един с друг, разбрахме, че неминуемо нашата среща ще продължи с представление.
Без него това представление го няма. Няма ме мен. Няма го Мелвил. Четири ъгъла има това представление – Мелвил, самата история на Мелвил, Александър Митрев и моето скромно участие.
