„Джазът е отношение към музиката, а не жанрова клетка. Радикалността в джаза трябва да бъде насърчавана. В началото на пътя се конкурираме, на върха си сътрудничим. Животът е твърде кратък, за да бъдем сериозни“...
Аналогова душа, джаз ум. Саймън Грей „звучи“, не само музикално, не толкова като джаз „звезда“, колкото като човек, обсебен от процеса на създаване, с маниакална отдаденост към детайла. Самият факт, че работи седем години върху Pressing Matters, не изглежда като резултат от колебание, а по-скоро от перфекционизъм. Името на албума може да се преведе като „неотложни въпроси“ или „важни неща“. Кои са те през всичките години, посветени на проекта, и защо го определя като своеобразен дневник на упоритостта, и „изследване на вътрешните битки и силите, които ни отклоняват от пътя ни“...
В личен план, Грей сякаш е човек, който се движи от вътрешни, а не от външни мотиви – дисциплина, постоянство, самосъмнение, преодоляване на собствените ограничения. И дори когато говори за миграция, дискриминация и политически разделения, ги пречупва през личния опит и личната отговорност. За него големият враг не е системата, а склонността на човека да се предаде или да се самозалъгва. Въпреки работата си със световни имена като Елтън Джон, Джейкъб Колиър и Jamiroquai, у него няма и следа от самореклама. Точно обратното, винаги подчертава какво е научил от тях, а не какво е постигнал покрай тях.
Саймън Грей е част от международна среда, която мисли повече за сътрудничество, отколкото за конкуренция. Неслучайно, най-краткият и може би най-показателен негов отговор е: „В началото на пътя се конкурираме, на върха си сътрудничим“. Истински „строител“, той не преследва славата, а изгражда собствен свят, звук по звук, вярвайки, че истинската иновация идва не от ефектните жестове, а от упорития труд и отказ от задръжки...
Австралийският джаз пианист, композитор и музикален продуцент идва на фестивала A to JazZ (2-5 юли 2026 г.) в София със своя The Simon Grey Collective.
Саймън Грей, в разговор с Даниел Димитров – как се печели нова публика и дали се чувства комфортно с определението „джаз музикант“, въпреки че смесва джаз, фънк, нео-соул, електроника и оркестрово мислене. И още: Смята ли, че днес обществото е склонно да търси виновните навън, вместо в себе си. Кои са грешките в музиката, които най-често водят до най-интересните открития. Какви са впечатленията му от работата с Incognito, Reel People, Jamiroquai, Джейкъб Колиър, Елтън Джон, Лу Рийд, Санди Ривера, има ли музиканти, които продължават да го изненадват, и какво научи от музикантите извън джаза.
Предстои Ви участие на фестивала A to Jazz в София. Кое е по-трудно – да спечелиш нова или да изненадаш вярната си публика?
- Добър въпрос. Мисля, че на лоялната публика се разчита по-лесно, защото тя обикновено е изцяло на твоя страна. Но харесвам предизвикателството да свиря пред хора, които никога не са чували какво правя. Те усещат увереността ти. Или липсата ѝ. Трябва да ги спечелиш още в първата минута.
По актуалния албум Pressing Matters сте работил седем години. Седем години са почти епоха в съвременната музика. Имаше ли момент, в който помислихте да се откажете от този албум?
- Да. Имаше много моменти, в които си мислех да спра. Онези моменти, в които ти идва да хвърлиш бухалката и топката, и просто да си тръгнеш. Особено, когато сам смесвах албума и не можех да го накарам да звучи така, както го чувах в главата си.
Всъщност, написах песен по този повод – Cornered. Тя е за това как поставяш бъдещото си аз в ситуация, от която няма връщане назад. Кампанията за колективно финансиране е добър пример за такава техника, или моментът, в който вече са вложени толкова много време и усилия, че е невъзможно да спреш или дори да забавиш темпото. Има един праг, след който просто няма връщане назад. Предполагам, че проработи... Вече не можех да си намирам оправдания от типа „когато имам време“.
Всяка песен се превръщаше в запис, в дневника, на точно тази тема, продължавайки напред, въпреки всичко...
Има ли звук или инструмент в този албум, който може да се нарече Вашият „подпис“?
- Вероятно, басовите партии на Moog Minimoog, защото голяма част от албума е изградена върху този невероятен инструмент. Може би и водещите синтезаторни линии от Prophet 5 или Prophet 6, както и начинът, по който използвам звуците на Oberheim и ARP синтезаторите, за да създам собствен звуков отпечатък. Исках албумът да звучи като самия себе си, а не като някой друг. Работих много дълго за това.
В музиката Ви се срещат джаз, фънк, нео-соул, електроника и оркестрово мислене. Чувствате ли се изобщо комфортно с определението „джаз музикант“?
- Напълно. Това е, което съм аз. Това съм учил и това слушам всеки ден. Джазът е мястото, от което произлизат всички останали стилове и продуцентски подходи, които използвам. За мен джазът е отношение към музиката и много повече от традиционната му представа като ансамбъл.
Да свеждаме джаза само до пиано, контрабас, малък барабан и духов инструмент, означава да гледаме само една малка част от това, което джазът е днес, и в което се превръща. Поставянето му в по-неочаквани звукови среди го обогатява и му позволява да се развива, както би трябвало. Освен това ти дава много повече възможности да създадеш нещо ново, защото можеш да работиш със сложна хармония и звуков дизайн, а по отношение на аранжимента практически няма правила. Именно това обичам в тази среда – да се насърчава радикалността.
В студиото, докато работех по този албум, понякога се чувствах сякаш съм изгубил посоката, защото нямах карта, по която да се ориентирам. Беше трудно, но и много възнаграждаващо.
Майлс и Хърби вече правеха това преди години. Те преоткриваха джаза наново всяка година. В Европейския съюз според мен джазът често бива поставян в по-тесни жанрови рамки, което е жалко.
В един от текстовете се казва, че истинският враг не е отвън, а вътре в нас. Смятате ли, че днес обществото е склонно да търси виновните навън, вместо в себе си?
- Абсолютно. Мисля, че в момента липсва саморефлексия, което е обезпокоително, и е иронично, че гледането само на малки устройства по цял ден всъщност изостря проблема. За мен Pressing Matters беше бе преодоляването на лични стени и препятствия, за да постигнеш най-добрата работа и, надявам се, да постигнеш най-добрата версия на себе си в процеса.
Откриващото парче – 2nd Movement, е протестна песен, написана по време на първия мандат на Тръмп, когато в Европа и по света имаше силна антиимигрантска вълна. Като австралиец в Германия и аз бях имигрант, но по някакъв начин бях по-приет. Това ми се струваше странно и, нека бъдем честни, вероятно в крайна сметка се свеждаше до цвета на кожата. Това не е правилно и исках да пиша за него.
По това време се запознах с прекрасен, образован човек от Иран, с когото работехме по една продукция. Той беше принуден да напусне родината си, единствено заради любовта си към хеви метъла. Беше включен в черен списък. Никога повече не видя семейството си и трябваше да замине за Германия в рамките на 48 часа. Не можех да повярвам колко смело е това. И за това трябваше да напиша песен.
Хората са хора. Всичко останало сме го обсъждали векове наред отново и отново. Повторението е скучно, както в историята, така и в музиката.
Кои са грешките в музиката, които най-често водят до най-интересните музикални открития?
- Според мен това се случва най-често на сцената и може да бъде изключително вълнуващо или пълна катастрофа, но си заслужава риска.
Годините, които прекарах сам в студиото, създавайки композициите за този албум, бяха свързани с предварително обмислени и изградени идеи. Харесвам и двата процеса, но смятам, че можеш да създадеш по-уникални неща, когато планираш предварително, както като композитор, така и като продуцент.
От друга страна, този албум започна като записани на телефона ми спонтанни идеи, изпети в поток на съзнанието и след това разработвани в продължение на години. Предполагам, че и там е имало някои „добри“ грешки.
Какво означава да бъдеш джаз музикант през XXI век?
- Да се подкрепяме взаимно. В началото на пътя се конкурираме, на върха си сътрудничим.
Кое Ви притеснява повече – комерсиализацията или академизирането на джаза?
- Честно казано, нито едно от двете не ме тревожи особено. Мисля, че джазът е в прекрасни ръце. Понякога преподавам на 22-годишни студенти в университета и виждам как очите им светват всеки ден. Виждам невероятни музикантски постижения всеки час в Instagram, както от млади, така и от по-възрастни изпълнители.
Според мен джазът е изключително жив в момента и, ако е достатъчно добър, може да намери своя глас чрез социалните мрежи. Просто, трябва да е наистина добър. Ако питате мен, лесно можем да пренебрегнем поколението на бейби бумърите, което непрекъснато ни обяснява „какво е джаз“.
Основните неща не са се променили. Не става дума за тенденции, ексцентрични номера или музикални клипове. Става дума за работа. За упражнения и повторение. Това е като медитация. Музиката не ти позволява да минеш по тънката линия и не можеш да лъжеш нито себе си, нито другите чрез нея.
Работил сте с имена, които българската публика познава и обича. Как бихте описал сътрудничеството си с тях с по едно изречение? Incognito?
- Семейство!
Reel People?
- Майк Пато (Основен член, инструменталист и продуцент на формацията – бел. а.) е един от най-значимите продуценти и автори в съвременния британски фючър джаз и арендби според мен.
Jamiroquai?
- Тоби Смит (1970-2017, британски музикант, най-известен като клавирист и съавтор на песни на Jamiroquai – бел. а.) запали у мен любовта към аналоговите синтезатори. Харесваха ми и ремиксите, които направихме заедно с Kneedeep.
Джейкъб Колиър?
- Гений и посланик на музиката. Светът има нужда от повече хора като него.
Елтън Джон?
- Мисля, че чичо ми му е фен...
Лу Рийд?
- Не е точно моят музикален вкус, но този глас никога не се забравя, независимо дали ти харесва или не.
Санди Ривера?
- Забавни моменти от живота ми в Европа. Може би, прекалявам със забавлението си, което не е за мое добро.
Има ли музиканти, които продължават да Ви изненадват?
- Брад Мелдау, Луис Коул, Робин Муларки, Хирие Тайлър, Майкъл Лийг... и още много.
Какво научихте от музиканти извън джаза?
- Твое задължение е да не затъваш в познатите модели и да не правиш това, което според теб би трябвало да правиш, за да звучиш интелигентно. Инстинктът трябва да бъде водещ.
Има ли нещо, което музиката все още не Ви е дала?
- Колата, която искам.
Ако животът Ви беше джаз стандарт, кой би бил той?
- Confirmation (Джаз стандарт, композиран от Чарли Паркър, 1954 г. – бел. а.).
Има ли дума, която най-добре Ви описва като човек?
- Леле, хванахте ме неподготвен... Бих казал, че думата е отдаденост (Използва думата dedicatedness – бел. а.).
Как бихте продължил изречението „Аз съм човек, който обича...“?
- ...да се смее. Както ме научи баща ми, животът е твърде кратък, за да бъдем сериозни.
