Той е артист, които на сцената изгражда цели състояния на възприятие. Затова срещата с него не прилича на разговор с артист в традиционния смисъл на думата. По-скоро напомня среща с човек, който все още вярва, че въображението може да променя физическата реалност, или поне начина, по който я преживяваме...
В думите му има едновременно лекота и колебание, малчуганска спонтанност и философска чувствителност. Той не говори като човек, който иска да обясни театъра си докрай. Напротив, сякаш внимателно пази в него една територия на неизказаното, защото именно там, в тази „сива зона“, според него започва истинската магия.
Роден в Италия, а днес базиран в Марсилия, заедно със създадената от него и Алесандра Вентрела компанията DispensaBarzotti, Манфреди е част от поколение, което разрушава границите между театър, визуално изкуство, илюзионизъм, танц и пърформанс. Работата му често се свързва с magie nouvelle – направление, в което магията не служи за демонстрация на техническо майсторство, а се превръща в сценичен език за съмнение, крехкост и неизвестност. При него трикът никога не е самоцел. Илюзията не съществува, за да впечатли зрителя, а за да разклати увереността му в това кое е реално, кое е възможно и кое е само плод на очакване и страх...
Предметите сякаш притежават собствен живот. Часовници отказват да се подчинят на времето, светлината се държи като жив организъм, растения се раздвижват почти незабележимо, а телата изчезват и се появяват с логиката на съня. Но зад цялата тази прецизна сценична механика стои нещо изненадващо човешко и уязвимо. Манфреди говори за травмата, страха и самотата – без патос, с простота, която прави думите му още по-силни. За него театърът е пространство, в което човек може да превърне шока в красота, а крехкостта в (по)знание. Не бягство от реалността, а по-дълбоко потапяне в нея...
Именно затова спектакъл като „Примката на Барнард“ (The Barnard Loop), представен на 13 и 14 май 2026 г. в „Сфумато“, не може да бъде описан единствено като визуално или сценично преживяване. Той функционира по-скоро като състояние – междинно пространство между будност и сънуване, между детско удивление и екзистенциална тревога. Заглавието идва от космическата формация Barnard’s Loop – огромна мъглявина в съзвездието Орион, невидима с просто око, но съществуваща някъде в тъмното пространство на вселената. По подобен начин и театърът на Манфреди работи с онова, което обикновено остава невидимо: вътрешните движения на страха, паметта, отсъствието и желанието да вярваме в чудеса, дори когато знаем, че са невъзможни.
Любопитното е, че извън сцената Манфреди не създава впечатление за артист, обсебен от собствената си сложност. Напротив, в него има почти обезоръжаваща непринуденост. Говори за скейтборд, за готвене, за стриди, за това как тялото остарява заедно с представлението. Смее се с лекота. Често прекъсва мисълта си, сякаш се колебае дали изобщо съществуват точните думи за онова, което иска да каже. И може би точно в това се крие особеното му присъствие – в отказа да бъде окончателен, категоричен, напълно разбираем.
Роко Манфреди, в разговор с Даниел Димитров – от шегата към човека, който не използва магията, за да избяга от реалността, а за да ни накара да я видим отново, сякаш за първи път. За мистерията като живо същество, за предметите, които дишат, за тъмнината със собствена памет. За състоянието между сън и будност, за крехкостта, страха, самотата, травмата и способността на въображението да населявa празнотата.
Знаете ли, че когато написах името Ви Google ме попита: „Сигурни ли сте, че търсите Роко Малфреди, а не Роко Сифреди – италиански порноактьор, режисьор и продуцент?
- Ах, да! Да, да (Смее се – бел. а.) Роко Сифреди. Знам, знам.
Познавате ли го?
- Не лично. Но, разбира се, знам кой е. Дори мога да кажа, че много харесвам работата му. Шегувам се (Смее се – бел. а.).
След този весел увод, да се върнем на повода за Вашето гостуване в София. Може ли космосът да бъде самотен – така, както изглежда в Barnard Loop?
- За мен – не. Може да си представяме космоса като празно и самотно пространство, но ние носим магията в себе си. А въображението има силата да населявa празнотата с образи, усещания и присъствия. Затова никога не сме истински сами. Тъкмо празното пространство е мястото, в което въображението може да се роди и да живее.
Но наистина не знам дали космосът сам по себе си е самотен… Това е въпрос, на който нямам отговор. Но ме кара да мисля...
Интересува ли Ви театърът като машина за съмнение?
- Да, много. Съмнението, крехкостта, сивата зона на мистерията – това са нещата, които ни вълнуват. Съществуват реалността и магията, а между тях има едно неопределимо пространство, в което започваш да се питаш: „Това истинско ли е? Случило ли се е? Или не?“. Именно тази зона е много важна за мен и Алесандра.
Имате ли чувството, че зрителят днес все по-трудно допуска мистерията, и вместо да се остави на преживяването, той все повече иска да разбере как е направено...
- Не, не мисля... Според мен хората все още обичат мистерията. По време на този спектакъл поне имах усещането, че зрителите се оставят да бъдат водени от нея.
Разбира се, любопитството винаги съществува. Човек непрекъснато си задава въпроса: „Как са го направили? Как е възможно това?“. Но в края на представлението това вече няма значение. Остава усещането, че си преживял нещо красиво и силно. Поне се надявам да е така.
В magie nouvelle зрителят знае, че е „измамен“, въпреки това избира да вярва. Не е ли това много точна метафора за самия театър?
- Не знам дали важи за театъра изобщо. Но за нашия театър – определено да. Ние работим именно със изненадата, с неочакваното, с усещането, че реалността за миг се изплъзва. Така че за мен това е много точно определение – за начина, по който правим театър.
Колко време отнема да се намери точният ритъм на една илюзия?
- Години... Наистина години. Някои илюзии продължават да се променят дори след десетки представления. Например, има един момент в спектакъла, когато героят излиза отляво на сцената и после се появява отново – още работим върху това. Имаме над 40 представления, а продължаваме да търсим най-точния ритъм...
Други неща се случват по-бързо. Например, сцената с безкрайното кафе, там почти веднага усетихме, че работи. След второто или третото представление вече беше намерила своята форма.
Случва ли се да сгрешите на сцената?
- Разбира се. Затова винаги имаме план Б. А понякога и план В, Г, Д… Винаги подготвяме различни варианти. Ако часовникът не сработи, имаме запалки. Ако лампата изгасне, използваме фенер. Ако растението не помръдне, измисляме друг начин. Театърът е и способност да реагираш в мига.
Може ли спектакълът да се играе на всяка сцена?
- Не. Нужно ни е black box пространство и определено техническо оборудване. Но не е нещо огромно, по-скоро прецизно организирана среда.
Вашите спектакли сякаш поставят зрителя в състояние между сън и будност. Интересува ли Ви състоянието, в което изпадат хората, докато гледат?
- Да. С Алесандра четохме книга на един философ, който твърди, че човек никога не може напълно да е сигурен дали спи или е буден (Има предвид Рене Декарт, макар че подобни тези развива и Джуан Дзъ – бел. а.). Според него можем да разграничим двете състояния единствено чрез физическо действие, например, да кажеш: „Аз съм буден“. Но и това се превръща в парадоксален кръг.
Тази идея много ни вълнува — зоната на объркване, на неопределимото, на мистерията...
Същото важи и за зрителите. Искаме и те да изпитат същото усещане. Да попаднат в това междинно пространство, в което вече не си сигурен кое е реално и кое не е.
Кога един обект започва да има „душа“ на сцената?
- В момента, в който човек започне да му обръща внимание. Когато се грижиш за него, когато го гледаш и си представяш, че е жив. Тогава предметът наистина може да оживее.
Марсилия промени ли начина, по който мислите за театъра?
- Да, много. Франция все още е едно от най-добрите места в Европа за създаване и развитие на изкуство. Там можеш да мислиш за работата си професионално и дългосрочно. А Марсилия ни даде огромен тласък, енергия и увереност.
В едно от Вашите представления La fin du monde (Краят на света) има личен биографичен материал, свързан с инцидент и усещането за „спряло време“. Трудно ли е да превърнеш травмата в сценична магия?
- Малко... Но мисля, че това е и най-красивият начин да преобразиш травмата – да превърнеш шока в нещо, което носи красота и познание. Изкуството и театърът могат да трансформират крехкостта, болката и травмата в смисъл.
Но за това е нужно време. Всеки път, когато се връщаш към подобен материал, започваш да го виждаш по различен начин. Перспективата ти се променя, а заедно с нея се променяш и самият ти...
А кой сте извън театъра?
- Скейтбордист. Обичам да готвя и да пътувам. Затова винаги с удоволствие идваме тук, защото хората са много топли към нас. Те наистина приемат това, което предлагаме на сцената, и това е прекрасно усещане. Първият път беше през 2018 година. Тогава бях на 27, а сега съм на 35. В известен смисъл, тези гостувания се превръщат в среща със собствения ти живот.
Самият спектакъл не се променя толкова много, но хората се променят. Ние, зрителите, самата страна. И е много интересно да наблюдаваш тези промени – както в България, така и в Италия, Франция, навсякъде.
Доколко това, което правите на сцената, е свързано с възрастта ви? Защото Вие не правите обикновен, а много специфичен театър, в който освен илюзии, и има и форми на акробатика...
- Да, мисля, че е свързано. Най-вече физически. Например, сега съм качил няколко килограма и веднага усещам разликата. Нашият театър е изключително обвързан с тялото и с възрастта.
Например, Якопо е на 48 и все още има невероятна физика за всичко, което прави на сцената (Якопо Мария Бианкини е другият участник в представлението – бел. а.). А най-красивото при един спектакъл, който пътува с теб през годините, е, че той расте заедно с теб. Променя се, узрява, става по-дълбок и по-красив с времето, с опита, с хората, които срещаш. За мен е много важно да споделям този път с едни и същи хора – като семейство, и заедно да носим този „арт обект“, който е спектакълът.
Има ли дума, която най-добре Ви описва като човек?
- Може би е… мечтател.
Как бихте продължил изречението „Аз съм човек, който обича…“?
- Да яде. Обожавам стриди. Мога да ги ям непрекъснато, но за съжаление нямам достатъчно пари, за да си позволявам стриди всеки ден. И изобщо, обичам храната. Италианската кухня е прекрасна, азиатската също.
