В Манхайм, в сърцето на Германия, повече от 90 млади музиканти създават не просто оркестър, а модел за общуване. Музиката е само началото. В Aramis решенията се вземат заедно, партитурите се аранжират от самите млади хора, а концертът може да се превърне във филм, театър, акробатично представление или музикално пътуване през Пирин. Зад тази необичайна структура стои и една силна българска следа...
Инструментите вече са в ръцете на музикантите. Някой проверява последно нотите, друг настройва инструмента си. Десетки хора са на сцената, всеки с различна партитура, различен темперамент, различен произход и различна представа за това как трябва да звучи музиката. После диригентът вдига палката. И започва нещо, което на пръв поглед изглежда като едно от най-строго организираните човешки действия. Всеки има място. Всеки има партия. Всеки трябва да слуша...
Точно в това „слушане“ 19-годишният Леон Париж Владимир Ноймюлер вижда нещо много по-голямо от музиката. „Когато изпълняваш музика заедно, не можеш да се мразиш“, казва той. Това изречение вероятно най-точно описва идеята зад Aramis Orchestra.
Оркестър, който не чака някой да му каже какво да прави
Aramis започва през 2023 г. като инициатива на млади хора. Днес около него вече се събират над 90 млади музиканти. Числото само по себе си е впечатляващо. Но то не е най-интересното. По-важното е какво правят тези млади хора с възможността да бъдат част от оркестъра.
Те не просто получават партитури и чакат диригента да им каже кога да започнат. Те обсъждат, аранжират, композират, създават визуални концепции, работят по филми, търсят връзки между музиката и други изкуства. Понякога идеята започва от един музикален фрагмент, друг път от филм, танц, акробатично изпълнение или... от природата.
„Не е така, че имаме симфония и след това просто я изпълняваме на концерт“, обяснява Леон: „Опитваме се да бъдем иновативни и да намираме нови идеи в музиката. Аранжираме сами нотния материал“. Това променя и ролята на самия оркестър. Той вече не е само изпълнител. Той е автор.
Диригентът не е началник
Традиционната представа за оркестъра е проста – има диригент, който знае какво трябва да се случи, и музиканти, които следват неговите указания.
При Aramis различието не е само в начина, по който се репетира. То е в начина, по който се вземат решения. Младите хора се разделят на по-малки или по-големи групи според интересите и уменията си. Едни работят върху партитурите, други – върху филма, трети – върху визуалната част или сценичната концепция. След това започват разговорите. Понякога дълги. Понякога изтощителни. Понякога продължаващи цяла нощ.
„Всеки има своя идея и може би иска да направи нещата по различен начин“, казва Леон: „Но когато влезеш в тази дискусия и изслушаш всяка идея, дори когато те си противоречат, накрая имаш цялата перспектива“. Това е една от най-важните думи в неговото разбиране за Aramis – слушане. В оркестъра то е техническа необходимост. Ако цигулките не чуват медните инструменти, ако ударните не усещат останалите, ако всеки свири само своята партия, музиката се разпада.
Леон превръща този принцип в метафора за живота заедно: „Музиката е форма на комуникация, форма на слушане“. И тук Aramis постепенно престава да бъде само музикален проект.
Триизмерният шах на младите хора
Леон описва организацията на проекта като „нещо като триизмерен шах“. Причината е, че твърде много неща се случват едновременно. Трябва да се организира оркестърът. Да се подготвят партитурите. Да се направят аранжименти. Да се създаде сценична концепция. Да се работи с филмов екип. Да се намерят пространства. Да се мисли за публиката. Да се съчетаят различни видове изкуство. И всичко това се прави от млади хора.
Тъкмо тук се крие може би най-голямата стойност на Aramis. Младите участници не се упражняват в симулирана отговорност. Те получават истинска отговорност. А когато отговорността е истинска, грешките също са истински. Както и успехите.
Анелия Доева-Ноймюлер наблюдава този процес още от началото. Като инициатор, съосновател и ръководител на Международния културен център в Манхайм, тя познава добре работата с млади хора. Но Aramis е специален случай: „Ние видяхме, че децата имат невероятна креативност, невероятна сила да го развият и просто искахме да го подкрепим“. Тя обаче не говори за подкрепата като за контрол. Напротив, едно от най-трудните неща за възрастния човек, казва тя, е да позволи на младия човек да поеме своя път: „Оставете децата да летят. Те имат невероятно въображение, невероятна креативна мисъл. Понякога ние, възрастните, им пречим, ако ги спъваме ненужно“.
Момчето, което на четири години избра пианото
За Анелия историята на Леон започва много преди Aramis.Тя си спомня за него като за четиригодишно дете, което категорично решава, че иска да свири на пиано: „Предлагахме му да опита и нещо друго. Но за него не съществуваше никакъв друг инструмент“. Пианото остава. Музиката също. А някъде по-късно започва да се появява и потребността не просто да изпълнява, а да създава.
Още като малък Леон имал навика да гледа театрални постановки, а после вкъщи да започва да ги пресъздава, със собствена визия и концентрация върху детайлите. Тази особеност, казва майка му, по-късно се пренася и в Aramis: „„Той винаги е имал интересни идеи, които е държал изключително да бъдат осъществени с неговата визия“.
През януари 2023 г. започва малкият оркестър. Първоначално са седем човека...
От седем до повече от 90
Мирослав Станев, инициатор и съосновател на Международния културен център в Манхайм, е сред хората, които наблюдават развитието на Aramis отвътре. Той вижда не само увеличаването на броя на участниците, но и промяната в качеството: „Заедно с увеличаването на броя на участниците започна да се усеща тази изчистеност на изпълнението, подобряването на качествата на изпълнителите“.
Има обаче нещо, което според него расте по-бавно от самия оркестър – структурата: „В някои случаи структурата просто не успя да узрее толкова бързо, колкото самата структура трябваше“. Това е естествената цена на бързия растеж.
Когато една идея се превърне за кратко време в голяма организация, вече не е достатъчно само да имаш талант и ентусиазъм. Трябва да се научиш да организираш, да разпределяш отговорност, да решаваш конфликти, да работиш с хора, които мислят различно. Тоест, трябва да... пораснеш. И точно това се случва с Aramis.
Българската нишка
Историята на Aramis започва в Германия, но в нея има силна българска посока.
Анелия Доева-Ноймюлер е родена в Банско. Живее в Германия, но връзката с България остава жива. Леон е роден в Манхайм, но е израснал в Банско.
Семейството е дълбоко свързано с града. Фамилната история води към личности, участвали в изграждането на емблематични за Банско места – кулата и църквата. Тази биографична връзка прави случващото се през 2023-2025 г. почти символично. Един млад човек, роден в Германия и израснал между две културни пространства, създава международен оркестър в Манхайм, а след това го води в България и в Пирин. Не като турист. Като автор.
От Манхайм към Пирин
Срещата с Банско не е случайна. За Леон планината е част от самата идея: „Когато пристигнете в Банско, виждате Тодорка. Това ме вдъхнови още от самото начало“.
Aramis идва в Банско в рамките на джаз фестивала и излиза от обичайното си пространство – симфоничен оркестър на джаз фестивал. Класически музиканти и джаз музикант. Партитура и импровизация. Град и планина. Манхайм и Банско. За Леон именно в тези срещи се появява смисълът: „Не трябва да мислим за музиката само като за класическа или джаз в една или друга категория. По-скоро трябва да мислим какво може да направи музиката и как искаме да я използваме“.
В програмата има и музика, която търси тази граница. Класически оркестър се среща с джаз тромпет. Едната страна идва от прецизната нотна система, другата – от свободата на импровизацията. И въпросът е не коя ще победи, а как могат да звучат заедно.
Пирин като партитура
Една от най-интересните посоки на Aramis е връзката между музика и природа. Вместо планината да бъде просто фон за концерт, тя се превръща в част от художествения проект. „Музиката е невероятна сила, но може да бъде свързана с множество други неща“, смята Леон.
Именно от тази идея се ражда и филмовият проект Protectors of the Earth. Там Пирин не е декор, а участник. Природата се превръща в друг език, с който музиката разговаря. За Леон това е важно, защото Aramis не иска просто да повтори формата „оркестър на сцена, публика в залата“. Търси други пространства, други публики, други начини да се разказва.
Класическият концерт вече не е достатъчен
„Искаме да достигнем и до хора, които може би не се интересуват особено от музикални изпълнения или култура“, обяснява Леон. Затова в проектите се появяват кино, танц, акробатика, визуални изкуства, природа. Не защото класическата музика вече не е достатъчна сама по себе си. А защото може да бъде врата към хора, които иначе никога не биха прекрачили прага на концертната зала. Това е и друга особеност на Aramis. Оркестърът не мисли само за това какво иска да изсвири, а и за това до кого иска да стигне.
„Музиката и младите хора могат да достигнат до много хора по много ефективен начин“, посочва диригентът. В това има и социална идея, и политическа идея, и образователна идея. Има просто човешка идея – хората да бъдат събрани на едно място.
Как се решава спор между 90 души?
Вероятно това е един от най-трудните въпроси към подобна структура. Какво се случва, когато 50 или 90 млади хора имат различни идеи? Отговорът на Леон не е: „Диригентът решава“. Точно обратното. Решава се чрез процес: „Това е демократичният процес. И е много, много трудно“. Следват дискусии, спорове, преразглеждане, нови предложения.
Понякога хората остават будни цяла нощ, за да намерят решение. Отстрани това може да изглежда неефективно, но според Леон именно там се ражда творчеството: „Не се събуждаш с най-добрата идея и не казваш: Днес ще направим това. Това е дълъг процес, в който поставяш всичко на масата, което можеш да си представиш, и след това решаваш кое наистина работи“.
Това е необичайна школа по демокрация. Не теория и на практика. Младите хора се учат, че свободата означава не само да имаш собствено мнение, да чуеш чуждото.
Многообразие
И Анелия, и Мирослав избират една и съща дума, когато трябва да опишат себе си – многообразие. Вероятно не е случайно.
Международният културен център в Манхайм, който двамата създават и развиват, е именно пространство, в което различните култури не са проблем за преодоляване, а ресурс. В този контекст Aramis изглежда като естествено продължение на същата философия.
Анелия говори за хора от различни култури, които стигат един до друг „по един чисто човешки, естествен начин“. Мирослав говори за удоволствието от самия процес на създаване – от творческото взаимодействие и енергията на новия проект.
А Леон отива още по-далеч, за него Aramis е „по-широка идея“. Не просто оркестър, не дори просто младежки проект, а възможност хора от различни държави да се срещнат и да открият, че зад националността стоят хора със сходни страсти, мечти и потребност да създават. „Идваме от различни страни, но в края на краищата всички сме хора“, обобщава той.
Името
За Леон самото име Aramis носи идеята за смелост. Древна дума, чието значение не е напълно еднозначно, но около която той изгражда своята интерпретация – смелостта да не бъдеш ограничен от вече съществуващи структури.
Това всъщност описва целия проект – да не приемеш, че оркестърът трябва да изглежда по определен начин, само защото винаги е изглеждал така. Да не приемеш, че концертът трябва да се случва само в концертна зала. Да не приемеш, че диригентът трябва да решава всичко. Да не приемеш, че младият човек трябва първо да чака да стане възрастен, за да получи право да създава. В този смисъл, Aramis е смел, не защото е млад, а защото не се страхува да бъде различен.
Какво остава след музиката?
Леон предстои да учи психология в университета в Манхайм. Интересите му надхвърлят музиката. Филм, човешка психология, организация, работа в екип, обществени процеси, политически идеи. Всички те постепенно се събират в Aramis.
Може би, затова той не вижда бъдещето на проекта просто като увеличаване на броя на музикантите. След пет години иска Aramis да достига до повече хора. След десет не знае къде ще го отведе животът. След двадесет си представя възможност проектът да създава отношения между държави, да насърчава международно сътрудничество. А след четиридесет? Тогава вече няма конкретен план. И това също е показателно. „Надявам се тогава да погледна назад и да кажа: Направихме всичко, което можехме, за да се случи“.
Как остарява един младежки оркестър?
Това е един от най-интересните парадокси пред Aramis. Младите хора порастват. Тези, които са били на 16, стават на 20. Тези на 20 стават на 25. Идват нови. Други продължават по различен път. Леон не вижда това като проблем. Aramis, казва той, е гъвкава структура. Може би, един ден ще има втори оркестър. Може би, нов тип проект. Може би, класическият оркестър няма да съществува в същия вид. Но идеята може да продължи.
Защото същинската цел не е хората завинаги да останат в един оркестър, а да вземат със себе си наученото. „В дългосрочен план това е много повече от млади хора, които свирят музика. Чрез музиката младите хора се събират, правят нещо заедно и от това се опитваме наистина да променим нещо“, обяснява Леон. Това е сякаш най-смелото твърдение в цялата история и същевременно най-логичното – да слушаш, преди да говориш...
Aramis се опитва да превърне слушането в принцип. Да слушаш другия инструмент. Да слушаш човека до себе си.Да слушаш различното мнение.Да слушаш природата. Да слушаш друга култура. Да слушаш, преди да решиш, че си прав...
Няма конфликт, няма война...
Леон казва, че когато един концерт започне и залата притихне, няма конфликт, няма война – има музика и хора, които се слушат. Това звучи почти наивно. Докато не видиш как работи един оркестър. Тогава разбираш, че в тази привидна простота има строга истина. Ако всеки настоява да бъде чут, но никой не слуша останалите, не се получава музика. Получава се шум. Aramis избира другия път. Не обещава, че различията ще изчезнат, напротив, оставя ги да съществуват, но търси начин да ги превърне в общо звучене. Може би, точно затова историята му започва в Манхайм, но не остава там. Стига до Банско. До Пирин. До хора от различни държави. До музиканти, които говорят различни езици, но могат да изсвирят една и съща партитура.
Уникалността на Aramis е и в това, не че е младежки симфоничен оркестър, а в опита да покаже, че един оркестър може да бъде малък модел на света, в който искаме да живеем. Свободен, различен, понякога шумен, понякога труден за управление. Но способен да създаде хармония само, ако всички се научат да слушат.
