Очакване, пристанище, любовен вятър... зрънца от нар... В Народния театър започва поредният нов театрален блокбастър. Очакванията са огромни, до истеричност...
Спектакълът „Малката Англия“ е световна премиера на сцена по романа на Йоанна Каристиани, спечелил Националната награда за литература на Гърция през 1998 г.
Действието се развива в бурен период – между 30-те години на миналия век и след Втората световна война. Проследени са четири съдби, на остров Андрос, наричан Малка Англия заради морската си мощ и международна търговия. В тази семейна (и любовна) сага историята се върти около сестрите Орса и Мосха, които живеят в общество, доминирано от морето и корабоплаването.
Затова и женската перспектива е водеща – нейните желания, ограничения и жертви... Мъжете са моряци и често отсъстват с години, а жените остават на острова да чакат, което оформя целия им живот.
Облаците от перести стават мрежести, като воал, който покрива всичко, докато не се появи внезапният вятър, онзи, любовният. Усещането е за нещо много малко, домашно и уютно, но и леко зловещо. Отровата е в доза, която все още действа като лекарство.
Започва лениво и с хипнотичен ритъм, но достатъчно красиво, за да си кажеш, че може би има защо да си благоразположен към оставащите над два часа и половина. Нищо, че за десетина минути си успял да минеш през поне десет състояния.... На старост, радост, молитва за свобода, сватба. Лоши новини. Бедност. Отслабващ пулс. Страхливо сърце. Гръцка музика – тя идва като спасение, като продължение на визията, която си „позволява“ да куца...
От върха виждаш бездна, оная „близка“ земя, която всъщност е дъното.И SOS! И отново гръцка музика. Когато и тя не помага, нахлува гръцката реч – но не за секунди, не като нюанс, не и за минути, не дори колкото една песен, а цял (може би) смислен и завършен отрязък от цялото. Този автономен сегмент сякаш изолира част от публиката...
В центъра на Малката Англия е любовен триъгълник. Орса (Александра Свиленова) тайно обича морякa Спирос (Константин Еленков). Заради семейни и социални съображения, тя е принудена да се омъжи за друг. По ирония на съдбата, Спирос се жени за нейната сестра Мосха (Кремена Славчева). Двете сестри живеят под един покрив, което превръща тази потисната и неизказана любов в източник на постоянна вътрешна драма и разрушение. Ето защо чувствата са подчинени на дълга̀ и социалния натиск, животът на жените е определен от отсъствието на мъжете и от традициите, майката налага бракове, ръководена от прагматизъм, а не от чувства, а морето носи прехрана, но и разделя, дори унищожава връзките...
А сега затворете очи и си представете Нейно величество Самотата в целия ѝ полиран, притъпен, замазан „блясък“, който не умее да отразява времето. Не провокира тялото, а се опитва да пресуши морето пред теб и морето в теб. Следва убийство с музика (гръцка?). Откъсване от съпричастността. Събуждане с викове от бездната...
Театър от стъпки и крачка към завръщането – в божествената скука на театъра. Има много добрина и топли моменти, които не те стоплят, а те карат да настръхваш. Ще ядем и ще се смеем, нищо, че някои от нас могат да пукнат... Един от най-смислените въртящи се декори е тук, не просто техническо решение, а метафора за самото действие и мисъл ведно с целия организъм на спектакъла. Въртене, което усещаш като потъване и издигане, като спускане в бездна и издигане в облаците.
„Пропукването“ на Диана Добрева е факт. Красивите картини не „изяждат“ театъра, не прекрачват границата с декоративното. Приплъзват се. Отминават. Или остават, но не превземат съзнанието на гледащия. Тук няма голяма новина. Няма колебание между театър и илюстрация. Новината е, че театърът остава. Оставане след отнасяне от точката на кипене, привидно бягство от същността, отиване към невъзможното, прекалено (не)видимото и очакваното. Тук няма някаква разсъблечена псевдоромантичност, тя е гола, директна, болезнена... Макар и в пореден опит да бъде удавено в гръцки. Без превод. Гръцкият не е език за фон, нито за пълнеж. И това многоминутно включване звучи като не на място изнесена тирада, дълга и възпаляваща. Който разбрал, разбрал. Толкова.
Всичко това се случва на фона на усещането за безобразно дразнещия и лютив контраст между „гръцкия“ епизод и цялостното звучене на българския език, чиято мелодика и драматичен потенциал сякаш се е сторила недостатъчна някому. Щеше да е силно, ако беше красиво... Аха, Малката Англия да потъне във фантазиите на своите интерпретатори. Слава Богу, спасението е не отново гръцка музика, а опит за връщане към крехкостта на... битието.
Финалът – човешки, забавен, истински... Вкусът на пресни маслини (горчив) отива на кино. Театърът остава. Отново. Уви, това не е финалът. Но заради малкия финал на „Малката Англия“ си струва да живееш тези почти три часа в театъра. Същинският е с аромата на послеслов или осмисляне. На един остров. С едно дърво. С една история. Една любов. Една тайна. Една по балкански разиграна приказка, в която разказвачът е на маса, правилата са табу, защото „загубеното съществуване е вечно“, както казва една от героините.
„Актьорът винаги трябва да има усещането, че е една педя над земята, че се движи по ръба, на границата на някаква бездна“, казва Диана Добрева по повод премиерата на „Йерма“ (2014), едно от най-забележителните за времето си и до днес нейни представления. Жана Рашева е възможно най-добрата Мина – при нея, както винаги, характерност, ексцентричност, талант и харзима за разхвърляни в очарователно многоединство.
Предвид опита и годините, достойно се представят и двете млади актриси в ролите на Орса и Мосха. Александра Свиленова е светлият лъч от филма за Гунди, а Кремена Славчева, преди Деянова, е момичето от „Хага“ на Галин Стоев.
Техническите усъвършенствания нерядко работят срещу актьорите. Микрофоните и тук не правят услуга не театъра. Не усилват, а дистанцират. Актьорите не пеят. Трагедията не става по-чута и по-непосредствена, в никакъв случай... Губи се от телесността и от оная „една педя над земята“...
Въпреки натрупванията, въпреки излишъците, въпреки моментите на почти демонстративна естетизация, „Малката Англия“ не се разпада, не потъва, а диша, преживява, самоосмисля се... И остава в дозата на лекарство.
В актьорския състав са също Ана Пападопулу, Анета Иванова, Васил Драганов, Веселин Мезеклиев, Боряна Маноилова, Димитър Николов, Иван Николов, Ирина Митева, Любомир Петкашев, Стефан Къшев.
Драматизацията на „Малката Англия“ е на Александър Секулов, а преводът – на Емануел Мутафов. Сценографията и костюмите са на Марина Райчинова, музиката – на Петя Диманова, хореографията – на Олга Панго, а видео дизайнът – на Петко Танчев. Драматург е Светлана Панчева, втори асистент-режисьори – Олга Недялкова и Михаил Цанков.
Още по темата:
