Човекът има една почти самоубийствена черта от характера – да презира. И това презрение е ключът за много неосъществени мечти, за битовия упадък, самосъжалението, страховете и за много започнати войни...
Звучи странно, но „Хага“ на Саша Денисова в Народния театър не е еманация на презрението. Няма дори очакваната доза агресия от страната на жертвата. Това е разказ в синьо, жълто и... розово, минаващ през чистосърдечието и света на едно момиченце. Този светъл лъч (поверен на студент от НАТФИЗ – Кремена Деянова) прави възприятието – на това, което се случва на сцената, и това, което става в главата на зрителя – по-приемливо, но не и по-прежалимо.
Детската фантазия ражда фантасмагории. Игрите са в руините, в окото на войната, отнела мама и татко. Затова „разговорът“ на момичето с Путин е странен, но преди всичко – пълен с омраза и безразличие. Разиграва се най-абсурдният, най-мечтаният и все още много далечен хагски трибунал, в който виновните за войната получават своето наказание.
Трагедията, нагнетеността, тревожността, шокът и алюзиите с това, което виждаш в новините, остават от първата до последната 135-а минута в „Хага“. Държи те замръзнал и трезвен, дори, когато има проблясъци, и решаваш, че това с актьорите, би могло също да стане част от новините, само че с политици и военни...
Историята „Хага“ е „разведрена“ с букет от руски и съветски песни, пироги и пелмени. Те правят „царството путинско“ още по-путинско и още по-близо, и същевременно далеч от дистанцията на нашите над 30 български „свободни“ години. И въпреки това, представлението, специално за българската публиката, може би, трябва да започва точно след този първи час, в който бавно, протяжно и (не)поискано дидактично, върви едно въвеждане в историята, в личностите, в ситуацията, в миналото, в калта, от която уж сме избягали, но все още помним.
Минало незабравимо, което връща рани и спомени, без капка жал – толкова, че да те хване яд, че си бил свидетел и част от тази помия. Ако целта е била такава – постигната е. След тези 50-60 минути, историята продължава, все така носеща отвращението на времето, но и доста по-приятна за гледане. По-динамична, по-цветна, „ритъмът“ на комунизма е абсурдно забързан и отиващ към своя апогей-край.
В този смисъл, „Хага“ през режисьорския поглед на Галин Стоев, е едно „Ало, Хага?“ – обаждане до онзи Бог, който все още не иска да се намеси в човешките безумия. Обаждане до онези богопомазани, които също биха могли да помогнат. Обаждане до себе си – до режисьора, до зрителя, до всеки, за да може колективният „отговор“ на този апел да има смисъл...
Бих дал всичко за един миг в Балшой, казва Юрий Ковалчук – руски милиардер, бизнесмен и финансист, известен като личния банкер на Путин. И желанието му става реалност. С възможно най-извратената версия на балет. Такава, каквото наистина заслужава, отново през погледа на дете. Соловата армия – танцувална и словесна, е в ръцете „и краката“ на Николай Патрушев. Секретарят на Съвета за сигурност на Русия е блестящо пресъздаден от Пламен Димов – зловещ, смешен, жалък, страшен, изроден...
София Бобчева, в ролята на Валентина Матвиенко, е абсолютната изненада в спектакъла. Като политик и председател на Съвета на федерацията на Русия, тя прави силен драматичен образ, без хумор, с необходимата доза ирония и демонизъм...
В „Хага“ своят статут на майстори-актьори затвърждават и Васил Драганов, Велислав Павлов, Дарин Ангелов, Димитър Николов, Илиана Коджабашева, Радена Вълканова, Радина Кърджилова, Стелиан Радев, Христо Петков Христо Терзиев, Юлиан Вергов, Явор Вълканов.
Сценографията е на Борис Далчев, костюмите са на Кънчо Касабов, грим и перуки – Розалия Пейчева. Хореограф е Марион Дърова, композитор – Емилиян Гацов-Елби, а вокален педагог – Гьорги Георгиев-Антика.
