Анатомията на младостта е болезнена, жестока и отблъскваща със своите закони и прости правила, с математиката на своето съществуване – на ръба на тишината и спокойствието. „Синът“ на сцената на Народния театър е третата част от един своеобразен театрален сериал на френския романист Флориан Зелер – след „Майката“ (2010) и „Бащата“ (2012). Дори чисто хронологическото появяване на трите текста е знак за емоционалната градация, с която авторът е писал тези своеобразни учебници по живот, вдъхновени от самия живот.
В режисьорската интерпретация на Диана Добрева няма нищо загубено от силата и разтърсващата истина за семейността и близостта между хората, която с годините променя своите параметри и разбирания за нормалност.
Гениалната простота, с която Добрева подхожда към „Бащата“, в „Синът“ изглежда още по-адекватна – не само заради възрастовите особености на героите, чиято тревожност се канализира, въпреки сенките на собствения им страх и черните силуети на собственото им нещастие. В цялостната визия на „Синът“, но и чисто сценографски, има по-добра игра с бялото и музикалната картина, по-добро „сглобяване и разглобяване“ на сцената, и кутийките, изместващи се една от друга в пиковите моменти от сюжета.
Какво се случва, когато една битова драма прераства в истерия от невъзможността да живеем живота, който искаме. Защо откъсването от действителността е нежелателно. Защо няма тинейджър, който е щастлив, че живее. Кога предчувствието на майката не лъже. Дали самоубийството може да бъде само физическо... „Синът“ не дава отговори, а приземява към осъзнаването, че все по-рядко си позволяваме да мислим в дълбочина, не успяваме да се концентрираме и да живеем заедно, без да губим индивидуалността си.
Едно момче е оставено на грижите на майката, без да усеща обичта ѝ. Бащата има друго семейство и друго дете. Бунт, обвинения и леки трусове водят до катаклизми. И това сякаш е всичко, когато зад стените на омразата има повече светлина, отколкото в душата на детето, което не искаме да бъдем – защото и от нас все пак трябва да зависи нещо.
През 2016 г., на премиерата на „Роня, дъщерята на разбойника“ (театър „София“), Александър Тонев игра с извадено рамо и беше впечатляващ. През 2019 г., в „Най-бързият часовник на Вселената“ бе още по-впечатляващ, в камерното пространство на „Театър 199“. В „Синът“ той без проблем „уплътнява“ най-голямата ни сцена и е равностоен партньор на колегите си актьори. Завидна е способността му да играе естествено и без напрежението, което излъчват далеч по-опитни артисти.
На сцената „синът“ Александър Тонев се „справя“ с три звездни имена – Теодора Духовникова (драматичната, дълбока, сантиментална и уверена в интуицията си самотна майка), Захари Бахаров (бащата, който държи фронта, най-често с фразата „Всичко е наред“) и Владимир Пенев („лудият“ доктор). В таи компания е й Анета Иванова (мащехата) – талантлива млада актриса е от класа на Атанас Атанасов в НАТФИЗ.
Постановъчен екип:
Постановка – Диана Добрева
Превод от френски – Снежина Русинова-Здравкова
Сценография и костюми – Мира Каланова
Музика – Петя Диманова
Хореография – Деян Георгиев
Драматург – Мирела Иванова
С участието на Александър Тонев, Анета Иванова, Владимир Пенев, Захари Бахаров, Теодора Духовникова
– „Бащата“ беше вик за завръщане към семейството и ценностите. Зрителите излизаха разтърсени след представлението, като след катарзис. Какво искате да се случи с публиката след „Синът“?
Така или иначе, изкуството не може да оправи кардиналните проблеми, затова искам човек просо да се замисли за ценните неща. Виждаме светът накъде върви и в какво се превръща. Всичко това идва и от интернет, от усещането за някаква външна, привидно щастлива битийност, която водим. Всъщност, най-важните и ценни неща започват да се изместват на заден план. Не казвам, че при всички хора е така, а като цяло.
Все повече хората се разделят много лесно, много лесно си отива любовта. Откъде идва това? Как се промени светът, че толкова лесно се разлюбваме? Аз не мога да кажа, но все по-често се случва и явно има нещо, което измества центъра и дестабилизира...
Точно за това бих искала човек да се замисли – кои са му важните неща, как трябва да се бори за любовта си, за човека до себе си и най-вече – как трябва да се бори за децата си, които са най-лабилни.
– С какво на Вас лично Ви бръкна в душата текстът на Флориан Зелер, когато го прочетохте за първи път? Кое Ви изкара от релси, какво Ви накара да го поставите на сцена?
Може би това беше един от генералните въпроси, които поставя тази пиеса – можем ли да спасим някой друг, освен себе си.
– Това беше и в „Бащата“ по някакъв начин...
Да, но там ставаше дума за един много възрастен човек, а тук – за дете. Тази разлика е важна да се знае. Можем ли да спасим някой друг, освен себе си и нашето собствено щастие, може ли да го положим пред щастието на детето си – все екзистенциални въпроси, които не са лесни за решаване. Защото всеки човек би искал да бъде щастлив и да се бори за собственото си щастие. Възможно ли е да си щастлив, ако това е за сметка на детето ти...
– И през погледа на тази пиеса, какво представляват младите хора днес? Има ли шанс за тях и за тези преди тях? Накъде вървим?...
(замисля се – бел. а.) Винаги има надежда, защото всичко зависи от нас. И точно затова е хубаво да се правят такива пиеси и да се задават такива въпроси. Защото тази пиеса показва, че ние можем да държим нещата в ръцете си. Но трябва повече любов – това е, което ни липсва. И светът може да спасен, и ние може да бъдем спасени само през любовта. Разбира се, когато казвам любов, това е любовта към ближния, любовта към Бога – неща, които ние забравяме.
За автора
Флориан Зелер е френски романист и драматург, роден през 1979 г.. Първият му роман „Изкуствен сняг“ излиза през 2002 г. и е удостоен с наградата на издателство „Ашет“, а вторият – „Любовниците отникъде“ (2003) получава Наградата на принца на Монако.
2004 г. става „театралната година“ на Флориан Зелер. Поставени са първите му две пиеси – „Другият“ и „Въртележката“. През 2006 се появяват романът му „Жулиен Парм“ и пиесата „Ако умреш…“, която се радва на голям успех и е отличена с наградата „Театър за младите“ на Френската академия.
Следват пиесите „Тя те чака“ (2008), „Майката“ и „Истината“(2010), „Един час спокойствие“ и „Бащата“(2012), която освен, че е удостоена с три награди „Молиер“ до 2015, се превръща и в абсолютен хит на големите европейски и американски театрални сцени.
Зелер живее в Париж. Женен е за пет години по-възрастната от него Марин Делтерм –бивш модел, актриса и скулптор. Тя дори играе в една от пиесите на съпруга си – „Манежът“. Двамата имат син Роман, роден през 2008 г.
