„Обичам сам да бера ябълки от дървото, а не да събирам стари, леко червиви, които лежат в тревата. Но няма нищо ужасно в това да лежиш на земята. Не боли... (Ян Еглерт, 2025).
Хумор, самоирония и много солиден човешки пласт има в думите на известния полски актьор. „Най-големият грях е да живееш живот без място за компромис. Но нека не бъркаме компромиса с конформизма, защото тук има тънка граница. Компромисът служи на каузата, докато конформизмът е осакатен компромис, служещ на индивида и неговия комфорт“, казва той.
Извън сцената и камерата е известен със своята дисциплина, ирония и почти „спортна“ отдаденост към професията. Неслучайно, в личния му живот има място и за страстта към спорта, която, по собствените му думи, съперничи на всичко останало. Между спомена за една емблематична роля и срещата с нов герой, между театъра и киното, между личната дисциплина и (само)ироничната дистанция, той остава верен на една проста, но все по-рядка идея – че изкуството е колективен акт. Че дори най-силният глас има нужда от другите, за да бъде чут. И че, както сам казва, „отборът без лидер ще се справи, но лидерът без отбора – не“.
Малко са актьорите, които могат да свържат в едно цяло толкова различни културни пространства, без да губят себе си. За българската публика той остава завинаги отец Ередия от „Осъдени души“, образ, който отдавна е напуснал рамките на киното и е заживял собствен живот. За полската сцена обаче той е много повече. Днес Еглерт е „на кръстопът“, не само заради новия си филм The Crossroads, но и заради времето, в което живеем. Говори за свят, който сякаш губи способността си за диалог, за общество, в което шумът измества смисъла, а лекотата – усилието. И въпреки това, в думите му няма носталгия по миналото, а по-скоро трезва яснота за настоящето и за цената на избора.
Относно театъра, за който подчертава, че е изиграл много по-голяма роля, отколкото филмите, казва: „Грешката, която много режисьори правят, е да вярват, че публиката ходи на театър, за да види в какво живее. Но това не е така. Конвенцията трябва да е в крак с промените. Трябва да имаш нос за публиката“...
Ян Еглерт разговаря с Даниел Димитров – за паметта и кариера, и как актьорът възприема изминалите десетилетия и ролите, които са го оформили, за границата между послушание и творческа намеса, има ли „правилни“ решения или всичко е предопределено, за съдбата на „тихите“ и по-скромни филми днес, за преподаването и приемствеността, за обществото и технологиите, за метафората за „ледения къс“ и цената на изкачването, за връзката между екипния дух и актьорската професия...
Г-н Еглерт, как лично Вие усещате времето от „Осъдени души“ до „На кръстопът“ – като един миг или като цяла вечност?
- Аз го виждам като един чувал, в който има три реквизита. В този чувал продължава да присъства отец Ередия, като една от най-важните роли в живота ми. И това се отнася не само към моя двор. Всичко това изглежда като спечелен мач на чужд терен...
Случвало ли Ви се е през годините да си спомняте музиката от филма. Тя е почти знакова за българското кино и любима на вече няколко поколения българи...
- Трудно ми е да се връщам към музиката, защото ми е трудно да си спомня филма. Аз съм преди всичко актьор, така че цялото ми внимание е съсредоточено върху това.
Често ли се случва дами да падат на колене и да се обясняват в любов, както беше след премиерата на „На кръстопът“, на „София филм фест“?
- Не, за първи път преживявам такова нещо (Смее се – бел. а.). Мисля, че в България, що се отнася до изразяване на чувствата, хората са по-отворени. У нас, в Полша, повечето хора се опитват да бъдат не такива, каквито са в действителност. И винаги се контролираме много сериозно.
През 2025 г., по повод Тадеуш от „На кръстопът“, казвате: „Бързо се сприятелих с този герой. Открих себе си в него, не той в мен. Това е фундаменталната разлика“. Налага ли Ви се да взимате решения като актьор по време на снимки. Когато сте само актьор, послушен актьор ли сте или смело прекрачвате режисьорските указания?...
- Аз съм и режисьор, също така, и когато поемам някаква роля, си слагам намордник, за да не ритам много. Още когато четохме сценария, нанесохме някои корекции и режисьорката ги прие. Помежду ни не е имало абсолютно никакви противоречия. Смятам, че на някои места моите предложения за промяна бяха по-добри, но трябваше да отстъпя...
Вярвате ли, че в живота има „правилен“ избор, или всичко е въпрос на перспектива?
- Нито едното, нито другото. Има неща, които не подлежат на контрол от наша страна. Ние сме отговорни за своята съдба, но нещо отвътре ни принуждава да отворим тази врата, а не другата. Никой от нас няма да спечели битката със съдбата. Така че този грешен избор също някъде е бил планиран. Ние не сме ковачи на собствената си съдба.
Има ли риск днес сложните, „тихи“ филми да останат неразбрани?
- Разбира се, че съществува такъв риск... Много от тези скромни филми изчезват. Аз също бях убеден, че и този филм ще потъне. Неочаквано, в светлината на този интернет, ние започнахме да тъгуваме за нещо по-скромно.
Има ли роля, която Ви е „изиграла“ повече, отколкото Вие нея?
- Да, в началото на кариерата ми имаше такава роля... Смятал съм, че мога да се справя по-добре, отколкото някои колеги. Но след като седнах в дълбокото кресло по-късно, не си спомням да съм завиждал на някого.
Що се отнася до кинематографията, все пак повече от десетина години очаквах да ми бъде предложена някаква добра роля. Но за сметка на това, пред мен беше цялото театрално игрище... И трябва да подчертая, че в моя живот театърът изигра много по-голяма роля, отколкото филмите.
Още повече, че за мен в театъра е важно, че това, което изпращам към публиката, се връща към мен веднага. Актьорът всяка вечер умира с падането на завесата, но на следващия ден възкръсва...
Когато преподавам, аз уча, казвате Вие: „Ако се чувствам безсмъртен, това е само защото знам, че оставям на следващото поколение това, което съм получил или взел от моите учители“. Какво се опитвате да „отучите“ студентите си?
- Не ги уча на това, което аз самият не знам... Първо се опитвам да ги науча да се слушат един друг... Диалогът е нещо, което днес трябва да съхраним.
Иначе, ако имах тази възможност, бих забранил всички електронни джаджи...
Вие лично за какво нямате памет? Харесвате ли времето, в което живеете днес – като европеец и поляк? Поводът да задам този въпрос са Ваши думи от 2024 г.: „Както много хора, имам усещането за неназовано, приближаващо цунами. Нещо виси във въздуха. Усеща се в разговорите, в начина, по който се държим, в нуждата да се извикаме, сякаш всеки наистина има нещо невероятно важно да сподели с другите. Бягаме от нещо. И аз бягам от нещо, защитавам нещо и се чувствам сякаш съм в отбранителна позиция. Аз съм от 19-и век, не дори от 20-и“...
- Дори и да не си спомням тези свои думи, се подписвам под тях отново (Усмихва се – бел. а.). Да, можем да кажем, че ние сме в един преломен момент но човешката цивилизация.
Чрез улесняването на живота си, с лозунга за свобода, ние се оказахме в най-голямото иго на цивилизацията. С помоцта на това (Посочва мобилния телефон – бел. а.) ни манипулират. И ние сме съгласни.
Защото това ни улеснява много. А знаем, че развитието и прогресът имат място тогава, когато се справяме с трудни проблеми... Чрез тези джаджи ние всъщност само получаваме информация. А едва интерпретацията на тази информация движи нещата напред...
През 2025 г. казвате: „Трябва да знаеш как да слезеш от ледения къс и да не се удавиш“. Това слизане еднократно ли е или нещо, което постоянно се налага в живота на човек?
- За да слезем от тази планина, трябва първо да се качиш на нея. Малцина от нас стигат до върха на този леден къс. Много трудно е да се слиза от ледения къс. Обикновено, ние слизаме, пързаляйки си... Така че самото изкачване на ледения къс, си е поемане на риск. Но без риск животът е скучен.
Правите едно много симпатично признание преди няколко години (2023): „Жена ми се шегува, че ако ѝ изневерявам, то е с „Евроспорт“. Това бягство от професията ли е или продължение на същия адреналин?
- Когато бях на ...найсет години (Усмихва се – бел. а.), моята мечта не беше да бъда актьор. Мечтах си да бъда футболист. И малко от тази мечта е останала в мен. Защо футбол? Много години съм спортувал, също така и професионално. Но никога не съм бил привърженик и не съм тренирал индивидуални спортове. Винаги това са били колективни спортове.
Точно този стремеж ме е съпровождал и в моята професия. Но също така имах и следния план – аз да бъда лидерът в отбора. Но от спорта също така съм научил, че отборът без лидер ще се справи, но лидерът без отбора – не.
Никога ли не сте излизал на сцената сам, в моноспектакъл?...
- Само веднъж. Беше пиеса на един британски автор (Отказва да каже името на представлението, но той е носител на престижната награда Grand Prix Geras за монодрама, озаглавена Św – бел. а.).
Дори когато правя моноспектакъл, това също е колективно дело. Там и публиката е съавтор. И в това е силата на театъра. Само на театъра! Когато говоря за себе си като за артист, злоупотребявайки с тази дума, само в театъра, макар и за малко има измерение за това дали наистина създаваме нещо...
Представлението всяка вечер е различно. Ние играем по един и същи начин, но всяка вечер публиката е различна, и тя или помага, или пречи.
Има ли дума, която най-добре Ви описва като човек?
- (Смее се – бел. а.) Вие ще го измислите...
Как бихте продължил изречението „Аз съм човек, който обича...“?
- (Замисля се – бел. а.) ... да работи.
Още по темата:
Последвайте ни за още актуални новини в Google News Showcase
Последвайте btvnovinite.bg във VIBER
Последвайте btvnovinite.bg в INSTAGRAM
Последвайте btvnovinite.bg във FACEBOOK
Последвайте btvnovinite.bg в TIKTOK
