Спонтанност и контрол: Тънката линия в киното на Женвивев Дулуд дьо Сел

„Спонтанността е най-ценното нещо в киното“ / „Не правя филми, за да се харесат на всички“ / „Искам зрителят да почувства, а не да бъде воден“...

Тя открива Галин Стоев за „голямото“ „западно“ кино, изследвайки живота между две идентичности, между идентичност и тишина, сред нюанси и отказ от категорични отговори, отвъд клишето за миграцията, в чисто човешката перспектива. Между спонтанност и контрол – тънката линия в киното на Женвивев Дулуд дьо Сел и нейната „Нина Роза“ (Nina Roza).

Канадската режисьорка прави още по-тиха дисекция на вътрешните разломи, на точката между детето и изгнаника – в кино, което не настоява, а слуша, не търси ефекта, а крехката истина, родена в колебанията. Отказва да идеализира или съди, а предпочита да наблюдава и да се доближава с емпатия – както към детето, така и към възрастния, към мигранта, но и към онзи, който... остава.

Тя постига своеобразен „отворен“ смисъл в „Нина Роза“, превръщайки творбата си в нещо като бял стих... И той е част от програмата на 30-ия „София филм фест“ (12-31 март 2026 г.). Историята е за Михаил (Г. Стоев), който напуска България през 90-те години, след смъртта на съпругата си и отглежда дъщеря си Роза сам в Монреал. Далеч от дома, той става специалист по френско и съвременно изкуство. Колекционер му възлага да удостовери автентичността на творбите на 8-годишната Нина от едно българско село, чиито картини са добили популярност в интернет. Срещата с Нина го разтърсва дълбоко, напомня му за Роза на същата възраст. Сблъсква се с призраците от миналото, докато разкрива тайната на Нина...

Снимка: Даниел Димитров

Женвивев Дулуд дьо Сел разговаря с Даниел Димитров – за тънката граница между контрол и спонтанност, за доверието като основа на актьорската работа и за това защо киното не трябва да се стреми да се хареса на всички, а да достигне до онези, които са готови да го чуят, и за крехката истина в „Нина Роза“...

Персонажът или социалният контекст дойде първо при „Нина Роза“?

- Хм… Появиха се едновременно, защото още от самото начало знаех, че искам да направя филм, който се развива в Източна Европа. В същото време, имах идея за персонаж, вдъхновен от човек, когото познавам – но не от Източна Европа. Той е имигрант, живеещ в Монреал, и никога не се е връщал в страната си. Така че се вдъхнових от него, както и от едно дете – малък художник чудо, съвсем реален, което ми попадна като „вирус“ в интернет…

Колко от самата Вас присъства в героините Ви, и има ли неща, които все още не сте готова да поставите на екрана?

- Интересен въпрос. Често си го задавам, защото в предишния ми пълнометражен филм историята беше много по-пряко свързана с мен. Действието се развиваше в канадската провинция, а и аз съм израснала в малко село. Докато тук разказвам историята на мъж на около 60 години, имигрант от Източна Европа – все неща, които аз самата не съм.

Но когато се замислих, си дадох сметка, че като дете в провинцията родителите ми бяха възприемани като малко чужди за общността. Те бяха от града, артисти, а много от хората там живееха на това място от поколения.

Затова още като малка имах усещането, че другите деца гледат на мен като на чужда. Така че, макар и в различен мащаб, мога да се свържа с това чувство – да не принадлежиш напълно, да си в общност, в която усещаш, че не си съвсем на мястото си.

Това усещане за живот между две идентичности ми е близко. Може би, именно то ме прави по-чувствителна към пространството, в което се намира Михаил – между канадската и българската култура. За канадците той е българин, а за българите – канадец.

В „Нина Роза“ има усещане за преход – между детство и зрялост, между принадлежност и самота. Кой беше основният конфликт, който Ви интересуваше?

- Осъзнах, че ме интересува по-широката тема за прехода – за преминаването от една идентичност към друга. Интересно е, че споменавате прехода от детство към зрялост, защото това беше в центъра и на предишния ми филм – A Colony.

Тук ми се стори интересно да срещна дете и мъж – да има истинска среща, в която и двамата могат да се учат един от друг.

- Но дали това е конфликт?...

В началото – да. Но в крайна сметка чрез Нина, това дете-чудо художник, Михаил започва да се свързва отново с част от собствената си идентичност. Той се доближава и до това, което вероятно е преживяла собствената му дъщеря при емиграцията. Така че да – започва като конфликт, но в крайна сметка води до вътрешно събиране.

Когато разказвате история за млади хора, мислите ли за това какъв образ на съвременното поколение оставя филмът?

- Не (Смее се – бел. а.). Опитвам се да не мисля за това как публиката ще приеме филма. По-скоро, следвам историята и персонажа – да вървя натам, накъдето ме води той. Ако започна да мисля за реакциите, вероятно ще се отклоня в грешна посока.

Ако Нина можеше да гледа този филм след десет години, какво според вас би разбрала за себе си, което днес още не вижда?

- (Замисля се – бел. а.) Много хубав въпрос. Надявам се да може да погледне на себе си с нежност. Защото в тези персонажи има една сурова, почти дива честност, която е много красива. Някои деца я притежават...

Снимка: Даниел Димитров

С порастването и социализацията често ставаме по-обрани, по-„правилни“, губим част от тази първична енергия и искреност. Надявам се, тя да види това като своя сила и да се гордее с него.

Може би, също ще разбере, че е доста сложен въпросът дали да живее от изкуството си или да продава картините си. Въобще, парите са сложна тема. Може би, ще разбере по-добре и майка си, и защо иска да емигрира...

Аз самата не исках филмът да дава еднозначен отговор – че емиграцията е добра или лоша. Това би било несправедливо. По-скоро, исках да поставя сложен въпрос, на който може би все още нямаме отговор. Така че, може би след десет години Нина пак няма да има ясни отговори, но ще има повече емпатия към майка си...

Как се появи Галин Стоев в живота на тази продукция? По време на 6-месечния си престой в Румъния и пътувания из България ли научихте за него?

- Не, това беше още през 2006 г., когато прекарах шест месеца в Източна Европа… Тогава той вероятно не е бил толкова известен режисьор...

Беше известен в България...

- По време на кастинга знаехме, че ще търсим „игла в купа сено“ – актьор, който владее отлично френски и български. Кастинг директорката ми в Монреал разглеждаше възможности, включително в Белгия, и попадна на профила му – не като актьор, а като театрален режисьор. Аз съм отворена към работа с непрофесионални актьори, защото често съм работила с такива.

Снимка: Даниел Димитров

Направихме няколко кастинга – не много, но с българи, които говорят френски. Всички бяха талантливи, но при Галин усетих, че той носи точната енергия.

Може ли да се каже, ме той е представителна извадка за източноевропейска личност?

- Може би, но аз не съм го търсила като такъв. Разбира се, той носи този опит на българин, който живее извън страната повече от 20 години. Така че много добре разбира какво означава да живееш между две идентичности. В този смисъл – да, може да се каже.

Вашите персонажи рядко са идеализирани. Важно ли е за Вас зрителят да вижда техните слабости и противоречия?

- Да, абсолютно. За мен е важно да имам емпатия към всеки персонаж. Не обичам еднопластовите стереотипи – „лошият“ герой, злодеят, типичен за американското кино.

Дори при галеристката, се опитвам да се поставя на нейно място. Тя има добри намерения, но може би греши. Не знаем. За мен е важно всеки персонаж, дори най-малкият, да има слабости, качества и противоречия. Именно това прави киното интересно. Тази малка „прозоречна рамка“, през която виждаме колко сложен и нюансиран е животът.

Има ли режисьорски трикове за изграждате на интимност между камерата и персонажа?

- Бих казала, че това е времето. Работила съм много с непрофесионални актьори, а момичето, което играе Нина, нямаше никакъв опит. За да се изгради доверие, е нужно време. Затова правихме много репетиции, а след това постепенно въведохме камерата в тях. Първо се изгражда доверие между хората, а след това идва моментът, в който актьорът започва да забравя за камерата...

Има ли граница между това да бъдете наблюдател и да бъдете режисьор, който контролира всичко? Кое е по-важно за Вас – контролът на режисьора или спонтанността на актьора?

- Спонтанността, със сигурност. Можеш да режисираш спонтанността, но когато уловиш нещо истинско, това е безценно. Разбира се, има и форма на контрол, за да се постигне тази спонтанност. Както казахте, границата е много тънка.

Като режисьор трябва да контролираш много неща, за да запазиш визията си. Опитвам се да бъда внимателна и вярвам, че е напълно възможно да си режисьор и да бъдеш добър човек. В днешно време имаме много мили режисьори (Смее се – бел. а.).

Но за да постигнеш визията си, трябва да бъдеш навсякъде и да работиш отблизо с всички отдели и нива на продукцията.

Когато киното се стреми към максимална естественост, винаги съществува риск то да стане твърде тихо или „невидимо“. Страхувате ли се, че деликатността на стила Ви може да бъде подценена?

- Мисля, че има различни реакции. На „Берлинале“ видях, че има две групи зрители. Едните много харесват този стил, работата с нюанси и разказа без действие, с неизказаното, със символиката.

Снимка: Даниел Димитров

Има и хора, които наистина не го харесват. Всички сме различни и не искам този филм да се хареса на всички. Но ако някои хора в публиката могат да реагират и да се свържат с темата, да бъдат докоснати, това вече е успех...

Има ли дума, която най-добре Ви описва като човек?

- (Замисля се – бел. а.) Не знам. (Смее се – бел. а.). С един мой приятел, режисьор и сценарист, си давахме прякори – аз бях Концепцията (Използва израза The concept one – бел. а.). Така че бих казала концепция (Смее се – бел. а.).

Как бихте продължила изречението „Аз съм човек, който обича...“?

- (Замисля се – бел. а.) Да играе. Да бъде игрив. Но не в смисъл да бъда актьор, а да се изненадвам, да имам усещането, че продължавам да уча и да откривам нови неща. Не искам да се повтарям.

Още по темата: