„Дръж се за мен“ (Hold on to me, 2026) е уютен и приятен за ухото „джаз“ филм, с много различни пулсации вътре в него. Това е разказ за помирението между баща и дъщеря, което понякога се случва по странен начин – първо ставате приятели, а чак след това родител и дете...
Мирсини Аристиду не (из)следва драматични катарзиси, а малките, почти незабележими движения на емоцията и времето. В тях няма крясък или натрапчив морал, а притаено наблюдение на живота – на самотата, уязвимостта и възможността за свързване. Именно тази комбинация от интимност и минимализъм ѝ печели признание на международни фестивали, където филмите ѝ често са описвани като „деликатни, но мощни наблюдателни портрети на човешката природа“.
В основата на нейната личност стои емоционална честност и емпатия, и темите за изоставяне, нуждата от любов и сложността на родителските връзки, като тя винаги остава близо до човешката истина. Нейното кино е „тихо“, но не и песимистично – дори меланхоличните сцени носят потенциал за помирение и личностно израстване. Ненатрапчиво, всеки кадър изисква внимание, връщайки обратно емоционална дълбочина...
Затова съвсем несамоцелно звучат думите ѝ, че персонажите ѝ са „части от нея самата“, включително мъжките герои. Това подсказва силна психологическа интроспекция – тя използва писането като начин да изследва собствената си личност. Споделя, че баща ѝ е отсъствал в детството ѝ и че по-късно са възстановили връзката си – преживяване, което остава трайна емоционална матрица в творчеството ѝ.
Този интимен психологически реализъм (или просто минимализъм) е най-добрата фикционална среда да потънеш като зрител и да изследваш собствената си емоционална еволюция. Мирсини Аристиду предоставя цялото това пространство, оставяйки те да се гмуркаш, пируваш и потъваш, заедно с нейните Мария и Христос, уж бавно и самотно, а всъщност, с цялата възможна лудост, която може да роди главата на един луд гений, за когото самотата е начална точка за близост. Някаква или всякаква...
„Дръж се за мен“ е част от програмата на 30-ия „София филм фест“ (12-31 март 2026 г.).
Мирсини Аристиду, в разговор с Даниел Димитров – по-лесно ли откриват персонажи, чиято съдба е близо до теб, има ли цяло поколение мъже, които не умеят да бъдат бащи, бягство или не от клишето за „силната жена“, за невъзможността за близост и помирението, за постигането на крехка и почти документална емоционалност, и дали съзнателно се търси дискомфорт за зрителя...
Разказвате истории за жени и деца, които се чувстват изолирани или неразбрани от обществото, които се намират в момент на вътрешен разлом. Как откривате тези персонажи?
- Аз самата бях такова дете. В много отношения всичко е лично – може би, заради това усещане да бъдеш неразбран. И мисля, че в крайна сметка е опит да променя историята. Да променя собствената си история.
Мисля, че затова създавам тези персонажи. Когато правя филмите си, всички мои герои, дори мъжките, са части от мен. Винаги идва момент, в който се питам – добре, коя част от мен е този мъжки персонаж? Коя част от мен е женският? И как тези двама души накрая осъзнават, че всъщност са едно и също и че имат нужда един от друг? Аз самата съм един човек и трябва много пъти да обединявам тези две отделни части от себе си. Така откривам героите – като работя със себе си, като гледам навътре, като наблюдавам черти и поведения, които самата аз поставям под въпрос...
Филмът съдържа и много лични моменти. Трудно е да се опише… Историята за изоставянето определено е лична, особено що се отнася до фигурата на бащата. Потребността да се чувстваш обичан, да разбереш и въпроса защо си бил изоставен, и по някакъв начин да запълниш тази празнина... Не с нещо друго, а със самия човек – ако това е възможно...
След късометражните филми Aria и Semele, темата за връзката между бащи и дъщери отново се появява в Hold Onto Me. Кое Ви интересуваше повече – невъзможността за близост или самото помирение?
- Това е много хубав въпрос. И двете, в много отношения. Мисля, че и от двете страни има съпротива срещу интимността. И в това има нещо красиво – в тази неловкост, когато се свързваш отново с някого. Особено, когато е близък човек, а не непознат, но същевременно трябва да бъде твоят баща.
Имаш очакването, че той трябва да бъде баща, но понякога помирението се случва по толкова странен начин, че почти сякаш първо ставате приятели, преди той действително да се превърне в родител, по някакъв начин. И това също е много лично за мен. Начинът, по който е устроена връзката ми с моя баща, е по-скоро приятелство, отколкото класическа връзка баща–дъщеря. Затова изследвам темата и в този филм. Исках да го направя в по-голям формат, защото късометражните филми са по 15 минути и няма много време да навлезеш в дълбочина. А тук това беше най-важното за мен.
И също идеята за изкуплението – усещането, че имаме избор и можем да променим тези отношения, за да ги направим по-добри по-късно в живота си, независимо дали сме деца или вече възрастни. Мисля, че ако имаш възможност, си струва да се върнеш към тази връзка и да се опиташ да разбереш защо не работи.
Смятате ли, че има цяло поколение мъже, които не умеят да бъдат бащи?
- Леле! Цяло поколение? Мисля, че мъжете са носили много тежести от страна на обществото в продължение на години. Очаква се от тях да бъдат сто различни неща – да издържат всички, да бъдат опора, да поставят граници, да крепят цялата структура...
За мен най-красивото нещо при мъжете е моментът, в който си позволят да бъдат уязвими. Именно това ни прави хора, в крайна сметка.
Точно в тези моменти жените най-силно се свързват с мъжете – когато те са уязвими. Не знам дали съществува „счупено“ поколение мъже. Надявам се да не е така.
Мисля, че винаги е имало добри бащи. Може би не и моят, но мисля, че е имало. И ако мъжете се научат повече да осмислят преживяванията си, ако си позволят да преживяват и обработват емоциите си малко повече, определено могат да бъдат по-добри бащи. Според мен, точно това започват да правят мъжете днес...
Бягате ли от клишето за „силната жена“?
- Мисля, че да. Защото силно вярвам в истинското равенство. Вярвам и в нуждата, която имаме един от друг. Аз съм феминистка, във всяко отношение. Жените трябва да имат независимост, свобода, възможности – всичко, което искат. Но имам и много споделена визия за мъжете и жените.
Всъщност, не знам дали бягам от това клише... Харесва ми женствеността. Харесвам жени, които могат да бъдат жени. Разбира се, нормално е и да бъдат силни. Всеки трябва да бъде силен – животът не е лесен. Независимо дали си мъж или жена, има много неща, с които трябва да се справяш.
Затова хората трябва да бъдат заедно...
- Точно така – заедно. Имаме нужда един от друг, във всяко отношение. В някои неща ние сме по-добри, в други – мъжете. Но когато споделяш живота си с някого, тогава започваш да осъзнаваш как можете да се подкрепяте взаимно.
Прави впечатление, че Кипър не изглежда като туристическа картичка?
- Да, това се забелязва много ясно. Избрах места за снимките, които не изглеждат като туристически картички. Защото така изглеждаше Кипър за мен, когато растях там като дете. Когато си турист, посещаваш красивите места, и те наистина са красиви. Но истинският живот там е различен. По-органичен е, по-прост, не е толкова разкрасен, както туристическите локации.
Пейзажът е като герой в самия филм...
- Някои локации определено са. Едно от местата, където снимахме, беше корабостроителницата. За мен това е изоставена част от Лимасол, където съм израснала. Винаги съм обичала това място и отдавна исках да снимам там. Повече от десет години мечтаех за това...
Сега това място ще се промени, защото там ще строят много сгради, така че ще изчезне. В известен смисъл, филмът е и запис на това пространство, преди да изчезне. Харесва ми и защото е място, където се ремонтират лодки. А лодките за мен символизират много неща – свобода, пътуване, хоризонта, бъдещето... Харесва ми, че именно там баща и дъщеря „поправят“ връзката си. На място, където се поправят лодки. Там бащата поправя и собствената си връзка – с баща си, когото е загубил...
Как се работи с един актьор, за да постигнете тази крехка, почти документална емоционалност?
- Много ми хареса да работя с актьора Христос Пасалис. Той е човек, който има близък „контакт“ със своята чувствителност – особено като мъж. Но понякога трябваше да го подтиквам да отиде още по-далеч, да се отпусне повече и да бъде по-присъстващ. Да бъде по-свързан с момента на сцената, особено като се има предвид, че срещу него има дете, което във филма е неговото дете.
Говорихме много. Анализирахме персонажа, обсъждахме сцените. Но също така искам всичко да бъде много интуитивно, почти животинско, инстинктивно. Не искам да го интелектуализирам прекалено...Създавам обстоятелствата в сцената така, че да му поставям предизвикателства, за да предизвикам емоции у него.
Как открихте Мария?
- Кастинг директорът я откри в Кипър. Когато я видях, тя беше много малка – току-що беше навършила десет години. Малко се притесних, защото бях предвидила персонажа като малко по-голям. Тя е много зряло дете, с голямо чувство за отговорност, заради начина, по който е отгледана от майка си и по-големия си брат.
Ситуацията във филма много прилича на нейната собствена история. Когато разговарях с нея за първи път, тя беше много зряла, много срамежлива. Имаше нещо много мистериозно в нея, което много ми хареса. Помислих си – добре, тя е чудесна. След това я видях заедно с Христос. Поканих го да дойде от Гърция, за да ги видя двамата заедно. И те наистина изглеждаха като семейство. Дори си приличаха. Той е от Солун, от северната част на Гърция. Имаше някаква прилика дори във фотогеничността им.
Мария никога не беше играла. В началото направихме няколко пробни сцени. Помолих ги да импровизират малко заедно. Беше интересно предизвикателство. Но тя влезе в ролята много бързо.
Може ли да се каже, че филмите Ви имат специфичен ритъм и усещане за интимност?
- Мисля, че да. Те имат свой тон. Semele е малко по-различен от Aria, според мен. А пълнометражният филм е като комбинация от двете.
Как бих описала този ритъм?... Може би като джаз? Да, харесва ми това сравнение. Защото понякога обичам да се задържам, да забавям темпото. А друг път ми харесва да режа много бързо, да сменям динамиката, да правя скокове и други подобни неща. Така че не мисля, че става дума за един конкретен бавен ритъм. По-скоро има комбинация от много различни пулсации вътре в него...
Дали този „джаз“ би стигнал до всеки, или зависи от усещането на всеки зрител?
- Надявам се да е приятно за ухото (Смеем се – бел. а.).
Търсите ли съзнателно дискомфорта на зрителя?
- Не. Харесва ми, когато зрителите могат да се свържат с моите герои. Когато наистина могат да бъдат заедно с персонажа. Обичам, когато хората влизат в киносалона, забравят собствената си реалност и навлизат в историята. Стават част от нея. Затова не искам да се чувстват неудобно. Разбира се, има моменти, в които е добре зрителят да изпита дискомфорт. Но това не е някаква съзнателна игра.
Бихте ли споделила една неразказана история?
- Разбира се. Винаги търся добри истории. Или истински истории. По принцип, много харесвам истинските истории. Би било интересно да се разкаже и някоя неразказана история. Въпреки че понякога си мисля, че всъщност има може би пет основни истории във всички филми и ние просто ги разказваме по различен начин. Този филм, например, за мен е любовна история. Макар и поставена в много драматични ситуации, в своята същност това е любовна история...
Виждате ли се в света на телевизионните сериали?
- Да, определено. И то много добре. Всъщност, вече започнах да пиша телевизионен сериал.
Наистина ли? Бях сигурен, че ще отговорите отрицателно...
- Обичам телевизията. Особено съвременните сериали, които все повече започват да приличат на кино. Вместо два часа, имаш шест часа, например. Можеш да направиш много хубав минисериал, който е изключително кинематографичен.
Кое е нещото, което киното все още не Ви позволява да кажете, но вие продължавате да се опитвате да изразите чрез филмите си?
- Това е добър въпрос... (Замисля се – бел. а.). Не мисля, че има нещо, което киното не ти позволява да кажеш. Не знам дали винаги съм успявала да кажа всичко, което съм искала. Но се опитвам. Понякога дори един филм не е достатъчен. Трябва да разделиш себе си на много части и да решиш – този филм ще бъде за това, следващият – за нещо друго. Час и половина или два часа невинаги са достатъчни, за да изследваш всичко, което съществува в собствената ти психика.
След гастрола на Sundance и наградата на публиката, притеснявате ли се от невъзможни очаквания, свързани със следващия филм?
- Не. Честно казано, всичко това вече надмина собствените ми очаквания. Докато правехме филма, дори не знаех дали изобщо ще успеем да го завършим. Работих много време по тази продукция и процесът мина през много възходи и падения, всъщност, най-вече през падения... Беше много трудно да го довършим. Така че дори само селекцията в Sundance вече беше огромно събитие за нас. А наградата беше още по-голямо.
Затова не знам… Вече надминах очакванията, които имах към себе си. Всичко останало, разбира се, е добре дошло. Но най-вече съм много благодарна. Вече започнах нов филм, но съм съвсем в началото...
Има ли дума, която най-добре Ви описва като човек?
- Решителна (Използва думата determined – бел. а.)
Как бихте продължила изречението „Аз съм човек, който обича...“?
- Живота.
Последвайте ни за още актуални новини в Google News Showcase
Последвайте btvnovinite.bg във VIBER
Последвайте btvnovinite.bg в INSTAGRAM
Последвайте btvnovinite.bg във FACEBOOK
Последвайте btvnovinite.bg в TIKTOK
