В свят, в който киното все по-често търси бързо въздействие и ясни послания, той върви в обратната посока. За него филмът не е затворено произведение, а процес, който продължава в съзнанието на зрителя...
Режисьорът на „Супер природа“ вярва, че истинското кино се случва не само на снимачната площадка, а най-вече в монтажа – и отвъд него, в личния опит на всеки, който гледа. Филмите на Ед Сейърс не търсят лесен достъп до зрителя. Те го изискват. Изискват внимание, мислене, съучастие. Защото според него киното не е продукт, а среща – между образа и въображението, между автора и публиката.
Той се самоопределя с ироничното „просто идиот“ – харизматична личност, която всъщност мисли киното, и не само, изключително сериозно. Работата му съчетава експеримент, интуиция и дълбоко усещане за общност – от създадената от него платформа Straight 8 до „Супер природа“, изграден от кадри на автори от цял свят...
Лентата е част от програмата на 30-ия „София филм фест“ (12-31 март 2026).
Ед Сейърс разговаря с Даниел Димитров – за активните и пасивните зрители, за монтажа като същинско кино, за риска да оставиш филма „недовършен“, за свободата на монтажа и за онова усещане, че всички сме част от една общност – както в киното, така и извън него...
Предлагам да започнем нашия разговор с едни Ваши думи по повод премиерата на „Супер природа“: „Ако вярваш в нещо, говори с хората за него и виж дали това убеждение се споделя. Ако те не го споделят и ти все още вярваш, говори с други хора, докато не намериш някой друг, който е правилният човек“. С много хора ли говорихте, преди да започне работата по Super Nature?
- Това е чудесен въпрос. Всъщност „Супер природа“ е от онези проекти, при които още щом започнех да обяснявам идеята на хората, очите им сякаш се разширяваха и те виждаха в нея нещо много различно, и може би нещо добро. Така че имах голям късмет, защото това беше една от онези идеи, при които всеки, с когото говорех, сякаш искаше да се включи...
Филмите Ви създават усещане за дистанция, дори когато разглеждат интимни теми. Това е защита от сантименталност или съзнателен опит да държите зрителя в активна позиция?
- Интересува ме да правя филми, които ангажират зрителя по много различен начин. Мисля, че понякога мозъкът ни реагира по-силно на материал, който не е поднесен толкова ясно. Например, когато се дистанцираме от сцената и я виждаме от друг ъгъл, или когато сме много близо, но по начин, който не очакваме. Това е нещо, с което искам да продължа да експериментирам и занапред.
Значи зрителят трябва да бъде активен, а не пасивен.
- Да, мисля, че когато гледам филм, съм „вътре“ през цялото време. Гледам активно. Става дума за онези филми, които наистина помня, а не просто ми доставят удоволствие в момента и после ги забравям.
Един от филмите, които ми повлияха за „Супер природа“, е Коянискаци (Koyaanisqatsi, американски експериментален филм без конвенционален сюжет от 1982 г., режисиран и продуциран от Годфри Реджо – бел. а.). Това е филм без думи, само с музика, който показва света – забавен и ускорен, с невероятни кадри. Ако някой го е гледал, както и Baraka (Документален филм от 1992 г. на Рон Фрике – бел. а.), или други подобни филми, те просто ни връщат света. Но аз не мисля, че това е пасивно гледане. То е изключително потапящо и те кара да мислиш много. А когато наистина мислиш, докато гледаш, вече не си пасивен. Създаваш своя собствена версия на филма в главата си. Именно това трябва да правят добрите филми.
Когато, например, разказвате история за двама души и две риби, може ли да се каже, че в един момент може и без хората?. . .
- (Смее се – бел. а.) Да… Не знам дали бих направил филм без хора. Всъщност, много ме интересува да правя филми за хора. Но хора, които се държат малко повече като нашето животинско „аз“. Може би е рано да говоря за това... Но като го казвате, се сещам за филми като The Incredible Journey – филм на „Дисни“ от 60-те години за две кучета и котка, които изминават заедно около 200 мили („Невероятното пътуване“ е приключенски филм от 1963 г. на режисьора Флечър Маркъл – бел. а.). Интересното е, че аз помнех само животните. Когато го гледах отново за първи път от детството си насам, осъзнах, че в него всъщност има и хора.
Ако мисля в тази посока, се сещам и за филм като „Гунда“ на Виктор Косаковски, който е за прасета. Има и други подобни примери, като анимационния Animal Farm („Фермата на животните“ по едноименната новела на Оруел – бел. а.). Но мисля, че мен ме интересуват хората – просто ме интересува и това, че ние също сме животни. Може би друг път, в друг филм, ще изследвам това повече...
Казахте, че е рано да говорите за „това“. Подготвяте ли нещо?
- В главата си подготвям неща. Имам няколко бележки. Но, знаете, когато направих Goldfish, за който споменахте – с Майкъл Фасбендър и Каролин Карвър, този късометражен филм всъщност разглежда разликата между двама души, които могат да се скарат и да решат да се разделят. Единият просто напуска апартамента. А двете риби, които живеят в дизайнерски аквариум в същия този апартамент, също имат своя „спор“, но те трябва да го разрешат, защото не могат да отидат никъде – ако напуснат, ще умрат. Те трябва да съществуват заедно. Така че това беше един по-скоро хумористичен поглед към тези две двойки същества в едно и също пространство, и начина, по който са принудени да се държат различно...
До каква степен контролирате усещането за кадър и ритъм, и кога си позволявате да „загубите“ този контрол?
- Много харесвам процеса на монтажа. Не съм обучаван като монтажист, но съм участвал в много монтажи. И това е първият път, в който монтирам пълнометражен филм. Наистина ми достави удоволствие. Хареса ми да подхождам доста недисциплинирано и просто да откривам ритми и неща, които ми харесват. Доставяше ми удоволствие да променям темпото, да сменям ритъма, да преминавам от много дълъг кадър към нещо съвсем различно, както го усещах.
Това беше много инстинктивен процес, защото обикновено работя с монтажист и обсъждаме решенията. А тук беше просто, казвам си „Това ми се струва правилно, нека пробвам това“. Не беше особено интелектуално премислено, по-скоро писане с материала. Разполагах с около 20 часа Super 8. Започнах, като направих кратък филм за всяка линия в по-голямата история. След това имах всички тези къси филми и трябваше да ги разглобя и сглобя отново като един дълъг филм, който да разказва една история, а не поредица от отделни.
Никога не съм учил кино, научих се в процеса на работа. Като млад продуцент един режисьор ми каза, че филмът всъщност се създава в монтажа – че това е същинското кино. Тогава си мислех: „Да, разбирам какво имаш предвид, но всичко е в снимането“. По-късно, когато започнах да се стремя да стана режисьор, бях силно фокусиран върху снимането – какви камери, какви обективи, филм или дигитално, екип, кранове и т. н. Сега, макар тези неща да са важни, осъзнавам, че филмът наистина се прави в монтажа. На френски думата е „монтаж“ (Английската дума е editing – бел. а.) – мястото, където сглобяваш филма и можеш да разкажеш историята по безброй различни начини, независимо какво си заснел.
Сега разбирам защо други режисьори казват, че снимките винаги са донякъде разочарование – като бързо нахлуване в супермаркет. Грабваш колкото можеш, но времето свършва и накрая имаш само част от това, което си искал. А после в монтажа трябва да направиш филма...
Затова намирам процеса на монтажа за изключително вълнуващ. Обичам и снимките, разбира се, но при „Супер природа“ не присъствах на повечето от тях, освен на тези, които сам заснех. Това беше и идеята – не обикалях света, а помолих други режисьори да ми изпратят Super 8 кадри от местата, където се намират. Говорихме предварително, но в крайна сметка всяко заснемане беше тяхно. Аз просто получих материала и трябваше да направя филм от него. Това ми се стори изключително интересно. Така че отдавна не съм бил на снимачна площадка.
Вярвате ли, че зрителят ще „довърши“ филма вместо Вас, или това е риск, който трябва да се поема?
- Да, мисля, че зрителят довършва филма вместо теб. Освен ако не направиш много, много… (Замисля се – бел. а.) ...опростен филм, който не допуска никаква друга интерпретация, освен тази, която му задаваш. А това не е моят тип кино. Зрителят, със сигурност, ще довърши филма.
Знаете, казват, че филмът се пише в сценария, пише се по време на снимките, пише се в монтажа. А според мен се пише и в съзнанието на автора… Но също така и в съзнанието на публиката. Така че има поне четири „пренаписвания“, плюс всички версии на хартия в началото.
Има ли нещо, което все още не сте си позволили като режисьор?
- Има толкова много неща, които все още не съм си позволил като режисьор. Имам огромно желание да продължавам, да опитвам нови неща и да поемам рискове, както в начина, по който правя филмите си, така и във формата, която те приемат на екрана.
Имал ли сте усещането, че мислите по-близо до художник или инсталационен артист?
- Не бих искал да звуча претенциозно и да се наричам художник или артист. Не мисля, че филмите ми са точно такива. Но мисля, че в „Супер природа“ има една живописна страна – заради формата Super 8. В образите има нещо импресионистично, което кара мозъка ни да работи малко по-усилено, за да ги разчете. И затова, връщайки се към първия ви въпрос, смятам че зрителят става много по-активен, защото очите му трябва наистина да „се събудят“, за да разберат какво виждат, когато образът не е толкова кристално ясен като 6K, 4K, 8K или каквато и да е там ултра висока дигитална резолюция.
Имате три деца…
- Да, горд баща съм на три деца. Много се гордея с тях. Имаме страхотни отношения. Обичам да карам сноуборд, макар че често е твърде скъпо. Дъщеря ми, която е на 19, е с мен тук, в България, а преди това каза: „Това е близо до планината, можем да отидем да караме ски“. Така заминавам за Боровец за четири дни, преди да се прибера – за да покарам сноуборд отново за първи път от няколко години.
Изнасям лекции пред млади кинотворци, а напоследък ме канят доста често. Винаги казвам: Кино и въпросителна. Добре е да се интересуваш от кино, но кино и какво още? Какво друго те вълнува? Защото именно там се крие нещо наистина интересно – там намираш история, която само ти можеш да разкажеш, защото е свързана с нещо, което познаваш много добре. За мен, макар отново да е свързано с работата, това е Straight 8, общността около Super 8 киното, която започнах случайно преди 27 години.
Това е много важно за мен, донесе ми огромно удоволствие и ме срещна с невероятни хора, именно това направи „Супер природа“ възможен. Някои хора ми казват „Общността – това е твоето нещо“. И наистина е така. Да правя неща с други хора – понякога такива, които не са правени преди или изглеждат малко луди, това ме определя. Така че ако питате, освен киното, какво друго, това е именно общността.
Правя го в рамките на киното, дали като събирам хора да гледат филм на 16 мм, дали чрез различни събития, или чрез самия проект Straight 8. Просто обичам да се събирам с хора със сходно мислене и да правим интересни неща. Така че общността е нещо много важно за мен. И това, което научих от „Супер природа“, е, че всички ние сме една голяма общност в световен мащаб. В момента има толкова много разделение, но всъщност сме едни и същи. Ние сме просто животни, част сме от общност заедно с животните, растенията, гъбите, и не бива да го забравяме.
Ние буквално сме просто живи организми на тази планета, носеща се в космоса. И колкото по-скоро го осъзнаем – че сме общност, че сме като роднини, толкова по-добър би могъл да стане светът. Така че общността е много важна за мен. И сноубордът (Смее се – бел. а.)
Сноуборд общността (Смеем се – бел. а.). Има ли дума, която най-добре Ви описва като човек?
- Идиот. Аз просто съм идиот.
Как бихте продължил изречението „Аз съм човек, който обича...“?
- (Замисля се – бел. а.) Аз съм човек, който обича моментите, в които нещата просто си идват на мястото. Изисква усилие, но когато това се случи, удовлетворението е наистина голямо.
Последвайте ни за още актуални новини в Google News Showcase
Последвайте btvnovinite.bg във VIBER
Последвайте btvnovinite.bg в INSTAGRAM
Последвайте btvnovinite.bg във FACEBOOK
Последвайте btvnovinite.bg в TIKTOK
