Той не произвежда нито един звук, а отговаря за всички. В това привидно противоречие може би се крие най-интересното в професията на диригента. Гудни Емилсон обаче не говори за власт, когато описва ролята си пред оркестъра. Говори за енергия, доверие и слушане...
Парадоксът изглежда добре познат на човек, прекарал години в търсене на онзи трудно уловим баланс, при който множество различни личности и инструменти започват да звучат като едно цяло. Емилсон не вярва в диригента, който стои над оркестъра и налага волята си. За него музиката се ражда в диалога – между диригента и музикантите, между написаното в партитурата и живото изпълнение, между традицията и индивидуалността на всеки оркестър. „Трябва да го създадете заедно“, казва той, говорейки за енергията на интерпретацията. И може би именно в тази дума – заедно, се съдържа най-точно неговата философия за музиката.
Когато затваря очи по време на репетиция, той не слуша отделния инструмент, а целия оркестър. Търси правилния баланс между тембър, динамика и различните групи инструменти, за да достигне до онова, което нарича „оркестров звук“. За него партитурата не е застинал текст, а отправна точка, която трябва честно да бъде превърната в жива музика. Тази честност е важна и в отношението му към композитора. Когато авторът е жив, разговорът е пряк. Когато вече не е сред нас, остава неизбежната „последна празнина“ – невъзможността да знаем напълно какво е „искал да каже“. Тогава на диригента му остава да чете, да изучава и да слуша възможно най-внимателно.
Извън музиката обаче, Емилсон говори за нещо привидно далеч по-просто. В свят, в който професионалният успех лесно може да се превърне в безкрайно пътуване от един концерт към следващия, той избира да пази времето за тишина, разходки, сън и презареждане. Време, в което да мисли за музиката, вместо непрекъснато да я изпълнява.
На 1 октомври, деня на музиката, диригентът гостува на Софийската филхармония, заедно с кларинетиста Димитри Ашкенази и музиката на Менделсон, Моцарт и Шуберт. Концертът започва с увертюрата „Завръщане от странство“ от Феликс Менделсон-Бартолди. В центъра на програмата е един от най-обичаните концерти за духов инструмент – Концертът за кларинет и оркестър от Волфганг Амадеус Моцарт.
Гудни Емилсон (Gudni A. Emilsson) в разговор с Даниел Димитров – когато професионалното и личното се преплитат около идеята му за баланс, доверие и обща енергия между диригента и оркестъра...
Когато затворите очи по време на репетиция, какво чувате първо — музиката, отделните инструменти или това, което все още не е както трябва?
- Когато затворя очи пред оркестъра и музикантите свирят, слушам целия оркестър, всички музиканти. Сега работим до концерта – имаме три репетиции, виждаме се три пъти. И всеки ден е различен. Опитваме се да намерим уникалния звук, който да подхожда на всички инструменти, доброто сливане между отделните групи инструменти, правилния баланс на динамиката и тембъра.
Това е, което винаги правя, когато работя с оркестър – търся правилния баланс. Защото имаме толкова много инструменти – от контрабасите до флейтите, и всички те са толкова различни. Трябва да постигнем добрата комбинация и добрия баланс, за да получим оркестровия звук. Нуждаем се от този оркестров звук...
Как разбирате, че един оркестър Ви има доверие?
- Усеща се още от първия момент. Идвате, започвате да работите и усещате от страна на музикантите дали сте искрен, дали сте ясен и честен, дали наистина чувате добре това, което правят. Ако уважавате това, което свирят, и начина, по който го свирят, те ви се доверяват. Така стана и в София...
Случвало ли се е оркестърът да покаже нещо в творба, което не сте видели в партитурата?
- От един оркестър до друг винаги има разлика. Никой оркестър няма същия звук като другия, винаги е различно.
Моята работа и моята цел е да стигна до възможно най-истинския звук, заложен в партитурата. Чета партитурата и се опитвам да преведа музиката от хартията в жива музика. И затова трябва да бъдеш много честен и да дадеш най-доброто от себе си...
Кое е по-трудното за един диригент – да накара сто музиканти да свирят заедно или да ги накара да мислят като един музикант?
- Те всички са отделни музиканти, всички са различни личности и никога не могат да бъдат една и съща личност. Това е невъзможно, защото всички ние сме уникални човешки същества. И това е хубавото – няма копие на нито един човек. При оркестъра обаче се опитваме да се съберем в един-единствен момент от музиката. Можем да кажем – с една нота, възможно най-красива и възможно най-хармонична.
Колко от характера на диригента неизбежно влиза в музиката, дори когато той се опитва да бъде верен единствено на композитора?
- Това е труден въпрос… Разбира се, някои от композиторите вече не са сред нас, докато други са живи и можете да разговаряте с тях. Ако правите световна премиера, например, те обикновено присъстват на репетициите, и можете директно да обсъждате с тях, да слушате заедно с композитора, ако той е жив. Но когато композиторът вече не е сред нас, никога не можем да знаем точно какво е искал. Това винаги ще бъде една празнина, последната празнина...
Затова трябва да изучавате партитурата много внимателно, за да можете възможно най-честно да предадете това, което е написано в нея. Дори в някои партитури темпото или скоростта не са обозначени, в много произведения няма точно указание. Тогава трябва да изучите композицията много добре и да откриете правилното темпо, което е възможно за конкретния оркестър.
Знаем например, че Бетовен в последния период от творчеството си е казвал, че най-бързото темпо е максималното темпо, с което може да свири музикантът – не диригентът, а самият музикант. Така че винаги е различно, както е различно и при пианистите. Но той го е казал, написал го е...
Диригентът всъщност има много странна власт – той не произвежда нито един звук, но отговаря за всички. Как се променя отношението Ви към тази „власт“ през годините?“
- Интересно е, че говорите за власт. Това е нещо, което често се свързва с диригентите, защото в миналото – например, Тосканини и Фуртвенглер са имали много голяма власт. Но днес живеем в малко по-различно време...
Мисля, че сега живеем във време, в което диригентите споделят повече енергията – не искам да кажа „властта“, а енергията – на интерпретацията. В миналото тази власт е била малко разделена между оркестъра и диригента. А тя трябва да бъде обща. Защото създавате енергия, която трябва да сътворите заедно.
Не става дума за това „Аз съм по-добър от вас“ или „Аз мога да го направя много по-добре от вас“, или „Трябва да правите това, което ви казвам“, или нещо такова...
Нивото на музикантите днес, начинът, по който свирят, стандартът е много висок. А в оркестъра има много музиканти, които свирят на инструмент, който може да е по-добър от този на диригента. Затова, когато отидеш там, те ти предлагат високо качество на изпълнението. И дори ти самият да имаш друга идея, щом качеството е отлично, а стилът и музиката – стойностни, разбира се, че работиш с това и се включваш в този звук и музика, които те създават.
Има ли разлика между това да знаете как трябва да звучи едно произведение и да знаете кога да го оставите да „звучи само“?
- Има стилови различия. Има различни музикални периоди – барок, класицизъм, романтизъм, и има правила за това как се изпълнява музиката. Знаем, например, че през романтичния период се е използвало различно вибрато, отколкото преди това. При Бетовен е било различно, а преди Бетовен са използвали и много различни инструменти.
Самите инструменти са били различни – материалите, от които са изработени, струните, бароковите цигулки. Всичко е било различно. Или пианото преди Бетовен. Дори по времето на Бетовен ние не разполагаме с точно същото пиано, което той е използвал. Бетовен е работил с производителите на пиана и ги е молил да изработват определени неща по определен начин. Щайн например е бил много известен производител във Виена, родом от Аугсбург (Има предвид Йохан Андреас Щайн (1728-1792, който създава така наречения германски/виенски механизъм – бел. а.). След това Бетовен открива пиано в Англия и е бил много впечатлен, защото звукът му е бил по-мощен. Затова трябва да мислим и за тези неща, когато изпълняваме музиката.
Да, но когато говорим за звук – винаги ли става дума за правила?
- Да, разбира се. Винаги има определени правила. Например, вибратото – това е много ясен пример. При Моцарт, който е включен в програмата ни, използваме различно вибрато. Ако трябва да го обясня по-просто – то е по-сдържано. Така хората могат да разберат – използваме по-малко вибрато, различен вид вибрато, по-кратко, отколкото когато свирим, например, Дворжак или Чайковски. Там вибратото е различно. Същото се отнася и до артикулацията при лъка – тя също е различна.
Как презареждате извън музиката?
- Искате да кажа какво друго правя... (Усмихва се – бел. а.). За мен е много важно да има баланс в живота. Разбира се, когато сте професионален музикант, трябва да работите върху кариерата си и всичко останало, винаги искате повече.
Но мисля, че е много важно да запазите този баланс. Защото някой ви предлага концерт – приемате го. Следващата седмица ви предлагат друг. Можете да летите до Австралия, да отидете в Северна Америка, да свирите всяка седмица. Но това не е най-важното...
Най-важното за мен е да открия вътрешно спокойствие, както и време, в което да се презаредя и да мисля за музиката, да подготвя следващата програма. Защото подготовката няма граници. Когато дойдох тук, например, се подготвих много. Донесох материалите си – например, всички партии за лъковете... Всичко бях подготвил предварително. И за това е необходимо време. Не можете просто да преминавате от един оркестър към друг, да правите едно и също, да повтаряте и постепенно да влизате в някаква рутина.
В един момент трябва да спрете, да се разхождате, да се отпуснете, да спите. Този баланс в живота е много важен за мен...
Има ли дума, която най-добре Ви описва като човек?
- Добър човек (Използва думата kind – бел. а.).
Как бихте продължили изречението „Аз съм човек, който обича…“?
- ...който обича музиката.
Гудни Емилсон е роден през 1964 г. в Рейкявик, Исландия. На 4-годишна възраст започва да изучава музика при своя баща. Завършва пиано при Волфганг Вагенхойзер и дирижиране – при Валтер Хюглер и Мигел Монрой, в Държавното висше училище за музика в Тросинген, Германия. Участвал е в майсторски класове и семинари, и е бил асистент на Валтер Хюглер, Серджу Челибидаке, Кърк Тревър, Лутц Кьолер, Рудолф Баршай, Иля Мусин, Мунг Вун Чунг, Хелмут Рилинг, Джон Елиът Гардинър и Бернард Хайтинк.
Носител е на множество национални и международни награди за дирижиране, сред които „Херберт фон Караян“ в Залцбург (Австрия), „Рихард Вагнер“ в Байройт (Германия), на академията за изкуства „Масарик“ в Прага (Чехия), награда за артистични постижения на Minningarsjóður Jean-Pierre Jacquilla в Исландия.
Гостувал е като диригент на Щутгартската филхармония и Щутгартския камерен оркестър, Берлинските симфоници, Кралския филхармоничен оркестър в Лондон, симфоничните оркестри на Нюрнберг, Гьотинген и Лайпцигския университет, Манхаймския камерен оркестър, Филхармонията на Югозападна Германия, Рейнската филхармония – Кобленц, Германия, Исландския симфоничен оркестър, Пражкия радиосимфоничен оркестър, Чешкия филхармоничен камерен оркестър, симфоничния оркестър на Националния театър в Прага, Моравската филхармония и филхармоничния оркестър „Яначек“, Полската филхармония и филхармоничния оркестър „Артур Рубинщайн“ – Лодз, Полша, виенския оркестър „Тонкюнстлер“, Симфоничния оркестър на Арканзас, Националния симфоничен оркестър на Виетнам, оркестъра на „Арена ди Верона“, Националната филхармония на Украйна – Лвов, оркестър „Сези“ – Порто Алегре, Бразилия, и Симфоничния оркестър на Порто Алегре, Бразилия, Белградската филхармония, Държавния симфоничен оркестър на Солун, Държавния филхармоничен оркестър на Теджон, Южна Корея, Казахския държавен камерен оркестър, както и на Пловдивската филхармония и камерния оркестър „Банкя“.
Емилсон е гастролирал в цяла Европа; в Южна, Източна и Западна Африка; в страните от Близкия и Средния изток, както и в Япония, Южна Корея, Югоизточна Азия, Китай; Северна и Южна Америка. Работил е със солисти като Еманюел Паю, близнаците Катона, Волфганг Емануел Шмит, Йозеф Сук, Сузана Ружичкова, Вацлав Худачек, Томаш Страшил, Роман Паточка, Мартин Кашик, Иво Каханек, Ара Маликян, Лучия Алиберти, Алина Погосткина, Оливер Керн, Джампиеро Собрино, Джузепе Нова, Уто Уги, Бернд Глемзер, Кристоф Хартман, Роман Симович, Димитри Ашкенази, Шломо Минц, Лилия Зилберщайн, Сергей Накаряков, Айман Мусахаджаева и Миша Майски.
От 1999 той е артистичен директор и главен диригент на Камерния оркестър на Тюбинген, с който е гастролирал в над 40 страни. От 2001 г. е артистичен директор и културен аташе на Фестивала за класическа музика на университетския град Тюбинген. От 2005 до 2017 г. Емилсон е главен диригент на новосъздадения Тайландски филхармоничен оркестър, а след това продължава като негов почетен главен диригент в Банкок, Тайланд.
Изберете bTV Новините като ваш любим източник в Google
