След премиерата на постановката "Алкохол” в началото на годината, единственото чувство, което беше останало, е това на респект. Защото рядко са толкова истинските представления, рядко е и толкова фамозното актьорско присъствие в театъра. Едно уточнение - тази вечер от 19 ч. Цвъ и Кайо Терзийски ще ви очакват в комфортното пространство на Studio 5 за още една доза "Алкохол". Срещаме ви с главния виновник за всички тези думи…
Здравей, Цвъ! Ти си режисьор, актриса, творец. Трудно ми е да започна с друг въпрос от този какво е за теб театъра?
Колкото и шаблонно да звучи, за мен театърът е живота. Преди години бях казала, че театърът за мен е въздух и това продължава да е актуално. Всяка моя секунда, от самото ми ставане, е свързана с мисли за театъра. И аз не гледам на работата си в театъра като на някакво егоцентрично извисяване и не съм тръгнала да се занимавам с него, за да стана известна. Мисля си, че театърът е мощно оръжие, способно да се събужда духа на обществото, защото българското през последните години закърня. И имам чувството, че нарочно така се правят нещата, че да се забива надолу и надолу българина и духа му. Театърът е облагодетелстван точно с това – че може да ги събужда, да ги кара да се замислят, да ги насочва към нещо по-добро.
Какво мислиш за идеята да направиш у нас театър на жестокостта, в който да впръскваш неприятни миризми в помещението и да сложиш стръмни седалки, за да не може публиката да се отпусне и да бъде нащрек за действието на сцената? Подобно нещо е правил Антонен Арто.
Много обичам Арто още от студентските си години и идеята му е жестока. В някои елементи от моите представления използвам точно неговите подходи и идеи. Аз искам да държа зрителя напрегнат. Не мога да си позволя по време на постановка да виждам зрителя заспал, да си говори с човека до него или да си вади мобилния телефон. Това за мен е недопустимо, защото театърът е свещена дейност и тя не може да бъде охулвана с такива битови неща. Затова идеите на Арто, които споменахте, са уникални. За съжаление, особено в нашия социум и в утвърдените пространства, тези похвати не биха се толерирали. Но в бъдеще ще се радвам, ако мога да направя такова крайно представление, основавайки се само на Арто.
Моят учител в театъра е проф. Крикор Азарян – това е човекът, който ми е дал най-много в образованието и в чисто житейски план. Аз нямам баща и за мен той беше баща и в театъра, и в живота. Няма ден, в който да не си спомням за него, макар да бях около му само в края на житейския му път. За мен еталон за творец е именно той. Пак благодарение на Азарян се сблъсках и с моя любим актьор Деан Донков по време на репетициите на „Вишнева градина” в Народния театър. Аз го харесвам от много години като актьор, творец и човек, но в хода на тези репетиции можеш да погледна по-навътре как той подхожда към образа, неговата сериозност и отношение към колектива и професора. Мечтая си някак животът отново да ме срещне с Деян Донков в бъдеще.
Какъв е процесът за достигане до нова роля и постановка? През какви етапи преминаваш и лесно ли е?
Този процес е много труден. Това са много дни на перманентни автотренинги. Процесът е много тежък и аз сравнявам актьорската професия с лекарската, с тази на един пилот. Напрежението, което един човек , занимаващ се с театър, усеща и енергията, което изразходва, е огромна. За съжаление, това, което получава като отговор, никога не е достатъчно. Може би един неврохирург е по-удовлетворен, отколкото един актьор. Още навремето Азарян казваше, че най-интелигентите хора са режисьорите, актьорите и лекарите. Така че за мен тези професии са еквивалентни по трудност. И всичко все пак зависи от самата роля и от това, колко актьорът ще реши да вложи.
Как се стигна до колаборацията ти с Кайо Терзийски за спектакъла „Алкохол”?
Събра ни моето предишно представление „Трябва да се живее”. Калин Терзийски беше дошъл на 14 февруари 2011 г. в „Червената къща”, гледа представлението и след това се запозна с мен. След време се видяхме на по кафе на „Славейков” и той започна да говори, че не е виждал такъв актьор на сцена, който се себераздава, не се пази и в същото време носи такава истинност и искреност. Той ми подари книгата „Алкохол”, която аз дотогава аз не бях чела, и ми каза, че би му било много любопитно как бих подходила върху произведението. Направих осем сценични адаптации, докато се достигне до премиерата в началото на 2012 г.
Защо продължаваш да играеш постановката в столичен клуб вместо на голяма сцена в някой софийски театър? Толкова ли трудно се пробива?
За съжаление много трудно се пробива и аз няма да влизам в подробности. Аз продължавам да се боря от няколко години и водя преговори, за да мога да се вмъкна в столични театри, като засега те са неуспешни. „Алкохол” все още не е поканен от столичен театър, за да бъде представен. Но това, е досега не съм допусната до конвенционалните сцени, би трябвало да ме е извисило и да ми е помогнало до такава степен, че да продължавам да се боря. Дори методите на Арто могат да бъдат много по-умело използвани в едно алтернативно пространство, каквото е Studio 5.
Гледайте двете части от интервюто с Цвъ:
