За нейните двайсет и няколко години има поне 20 страхотни неща, които могат я опишат като човек, за когото разнообразието не е цел, а смисъл за живота ѝ като артист. Още по-невероятно изглежда пандемичната и замръзнала откъм култура и всичко останало 2020-а година. За Климентина Фърцова тя се оказва емоционален старт за всяка една от посоките, които в момента е поела – кино, музика, театър, телевизия.
Преди да стъпи на сцената, пред камерата или зад микрофона, тя работи като екскурзовод и възнамерява да учи маркетинг. Баща й мечтае да стане актьор, и сякаш тази мечта се сбъдва чрез най-красивото нещо, което той самият е създал като родител.
Съдбата е не просто благосклонна, но, като на кино, се намесва точно тогава, когато трябва. Климентина решава да кандидатства в НАТФИЗ, след като на „Раковска“ среща случайно подпийнал човечец, който пее в дъжда „Как ще ги стигнем американците“ на Тодор Колев. Историята се оказва вдъхновяваща, а по-късно, когато вече е в НАТФИЗ, разбира, че уличният артист е професионален актьор, но изпълнението му не е било скеч.
Още по темата
Днес Климентина Фърцова заслужава комплименти за участието си в новия български филм „Голата истина за група „Жигули“, за главната роля в „Закуска в Тифани“, в Пловдивския театър и за новия албум на групата й Crimson Velvet. Един от най-впечатляващите коментари за таланта си получава от Ирен Кривошиева по време на снимките на сериала „Белези“. Има епизод, в която героинята на Климентина трябва да връхлети пияна на една официална вечеря. До последно обаче тя не е сигурна дали това, което прави е добро. Тогава Ирен Кривошиева казва „Така го изигра, че чак замириса на спирт!“.
Климентина Фърцова разказва за „Белези“, за „Голата истина за група „Жигули“, за „Закуска в Тифани“, за новия албум на групата й Crimson Velvet, за житейската философия, за семейството, любовта и приятелит, и за вдъхновението извън музика, театъра, киното и телевизията.
За много артисти 2020 г. бе катастрофална? Каква беше за Вас?
- Аз съм овен. При мен всичко е наобратно. По някаква странна случайност, 2020-а беше за мен късметлийска година. Изскочиха много възможности, които пък се оказаха сериозни предизвикателства и, покрай цялата тази работа, почти изключих за ситуацията с пандемичната обстановка.
Още по темата
Докато академията и театрите бяха затворени, започнахме подготовка и снимки на „Голата истина за група „Жигули“. Веднага след филма влязох в репетиции на „Закуска в Тифани“, в Пловдивския театър. Няколко дни след премиерата започнаха снимките на сериала „Белези“. След това бързо трябваше да се мобилизираме с бандата да запишем първия ни албум. Някак магически отлетя времето.
Героинята Ви в „Белези“ има странна, но, за съжаление, не и необичайна съдба. С какво Ви допада нейния образ?
- Радост е едно малко момиче с големи мечти. Да, случва и се да попадне в не много красиви ситуации. Опитах се да прокарам доста от собствения си характер в образа. Знам какво е да си тийнейджър и целият свят да ти е крив.
Това е едно момиче, което търси решения на много проблеми. Отначало ще ѝ е трудно и не винаги ще постъпва правилно, но ще си вземе урок и ще намери смисъл и посока. Има бунт в нея. И доста упоритост. Мисля, че в това е чарът ѝ.
Кой е най-интересният отзив, който получихте за представянето си в сериала?
- В шести епизод снимахме сцена, в която трябваше да връхлетя пияна на една официална вечеря. До последно не бях сигурна дали това, което правя е окей, и тогава Ирен Кривошиева ми каза „Така го изигра, че чак замириса на спирт!“.
Участието в „Белези“ промени ли нещо във Вашата житейската философия?
- По-скоро го потвърди. Ако не си честен с другите, не си честен и пред самия себе си. Лъжата е само отлагане на проблема. Това води до повече недоразумения.
А каква е Вашата житейската философия? Бихте ли я описала с едно изречение?
- Трябва да си позволяваме по-често да бъдем смели. Животът не винаги е розов. Ако вдигнем ръце и се предадем – никога няма да бъдем щастливи.
Какво прилагателно бихте поставила срещу всяка една от думичките – любов, щастие, приятели, семейство, брак и Климентина?
- Любов – голяма, щастие – лесно, приятели – трудно, семейство – нужно, брак – страшно, Климентина – далеч.
Сериалът засяга доста проблеми, свързани със съвременното семейство като домашното насилие и изоставените деца, семейни кризи, изневяра и социални контрасти. Може ли да се каже, че някоя от теми Ви е близка?
- Това са проблеми, които за съжаление присъстват в ежедневието ни, но ние говорим прекалено малко за тях. Семейството и средата, в която израстваш, те възпитават за цял живот и понякога се искат доста усилия, за да се пребориш със собствения си характер. Не мога да кажа, че тези теми са ми толкова близки, колкото ярко са засегнати в сериала. Но съм попадала в доста неприятни ситуации, които са ме научили на важни неща.
В новия български филм „Голата истина за група Жигули“ сте дъщеря на Михаил Билалов и Параскева Джукелова? На какво Ви научи това „семейство“, не само професионално?
- Възрастните понякога забравят да мечтаят. Ние не трябва да им се сърдим. А да ги побутнем по рамото и да им припомним, че никога не е късно да върнат лентата малко назад и да направят това, което винаги са искали.
А какво е истинското Ви семейство? Има ли актьори във фамилията? Кой Ви насърчи да се занимавате професионално с тази професия?
- Театърът беше моя спонтанна инициатива. В семейство ми няма актьори. Нито пък съм се занимавала с това от малка. Записах се на школа три месеца преди изпитите. И стана чудо.
Баща ми винаги е имал сантимент към старите български филми. Знаеше наизуст всяка една реплика и пак продължаваше да ги гледа. Кандидатствал е на времето, не са го приели. Беше щастлив покрай нещата, които започнаха да ми се случват. Освен него разбира се, всички винаги са ме подкрепяли.
В „Закуска в Тифани“, в Пловдивския театър, работите с Диана Добрева, която Ви поверява главната роля. Искаше ли се от Вас специална подготовка преди репетициите? Как е изграден Вашия персонаж?
- „Закуска в Тифани“, и изобщо работата с Диана, беше предизвикателство за мен. Страшно съм ѝ благодарна, че ми гласува доверие за ролята. До последно не можех да повярвам, че съм одобрена. Това е образ, на който винаги съм се възхищавала. Вярно е, че с Холи имаме допирни точки, но по някои черти тотално се различаваме.
Трябваше да се сбогувам със скъсаните си кецове и всичко хлапашко в поведението си. Трябваше да се науча да бъда дама. Токчета, рокли, червило, минималистични жестове, походка – друг вид самочувствие на сцената. Не казвам, че Холи не носи кецове. Зависи в какъв момент я хванеш. Тази жена може да бъде всичко – и то със страшна лекота. Може би това е нейната тайна.
Как оцелява Crimson Velvet по време на пандемията? Записвате ли нова музика? Правите ли онлайн концерти или търсите други начини да се поддържате във форма и като екип?
- Покрай всички останали неща, с които се занимавах последните месеци, кипеше и работа с групата по запис на първия ни албум „В теб“. Да, срещнахме известни пречки покрай пандемията, но с последни сили успяхме да спазим всички срокове, да запишем и пуснем 15 песни.
Сега работим по няколко изцяло нови парчета, на едно от които ще снимаме и видеоклип.
Виждате ли смисъл в издаването и продаването на музика?
- Виждам смисъл в процеса на създаване на музика. Когато работим дадено парче, всеки предлага нещо, всеки добавя нещо, всеки оставя част от себе там и, ако това не е велико, не знам кое е...
Ние свирим прогресивен рок. Широката аудитория далеч не ни е приоритет. Не мога да разделям музиката на хубава и лоша, но знам какво се продава. Мисля на цялата тази работа по-скоро като начин на изразяване, а не като средство за правене на пари.
Пеете на български? Защо?
- Защото само аз знам немски, а английският е прекалено тривиален (Смее се – бел. а.). Пеем на български, защото е естествено. Ако някой текст ни дойде на друг език, ще го изпеем на него. Едно от парчетата, които пуснахме, е с английски текст.
Какво Ви вдъхновява извън музика, театъра, киното и телевизията? Налага ли се да си почивате от тях?
- Всъщност, всички тези неща са резултат от вдъхновението. А това, което ме вдъхновява, са малките неща. Морето, птичките сутрин, случайните срещи, малките деца, някой дребен скандал, тъгата, жената с цветята на „Раковска“, любима песен, която пускат по радиото. Обичам да пиша за тези неща. Така си почивам.
