Той е от актьорите, които се забелязват – не само заради постоянното му присъствие на сцената, но и заради положителната енергия, усмивката, добронамереността и нежеланието да лети безцелно в облаците. Тази комбинация от качества е в основата на едно нормално израстване – и в професията, и в чисто човешки план.
В „Съблечи се за вечеря“, най-новото заглавие в афиша на Младежкия театър, Александър Хаджиангелов е в ролята на симпатичен наивник, въвлечен в гъста мрежа от лъжи. Приятелството се оказва похват за лансиране на лицемерни стратегии, а любовта – безпомощен капан, в който стръвта и ловеца често сменят местата си.
В тази 100-процентова комедия публиката ще има удоволствието да се залива от смях в продължение на близо два часа. И може би за първи път тази година ще забрави, че извън залата върлуват вируси, има извънредно положение и се носят маски. И това усещане за спасение и остров е едно от най-големите постижения на спектакъла по пиесата на френския драматург Марк Камолети (1923-2003).
Ефектът на щастието от сцената се дължи на личности като Хаджиангелов, чиято много дълбока същност е да бъде артист-носител на щастието в един идеален театър на щастието. И ако този почти утопичен проект звучи неправдоподобно, най-лесно е да бъде усетен на живо, през сценичния прах, аромата на декорите и играещите хора, за които всяка изречена дума има смисъл – като в храм...
Александър Хаджиангелов – за новия спектакъл, за доверието, наивността и лицемерието, за смисъла от театъра днес, за участието в мюзикъли и за „Пилето“, за контакта с публиката, за „Оркестър без име“ и „Властелинът на пръстените“, за Индиана Джоунс, Боно и Вивалди, и за това как се садят самоковски картофи.
„Съблечи се за вечеря“ е една 100-процентова комедия – два часа, в които публиката се залива от смях. Но има ли нещо, върху което трябва да се замислим, освен да се смеем?
- Като цяло, в този спектакъл виждаме едни доста лицемерни хора, които се опитват да се прикриват. Отношенията между тях уж са нормални, но всъщност не са. Те крият себе си един от друг. Думите, които изговарят, не са истински, а са просто очакваните думи – защото така трябва, а не защото го мислиш... Затова трябва да се замислим как общуваме помежду си, с най-близките.
Лицемерието голям проблем ли е в днешно време според Вас, или в някои ситуации помага....
- Въпросът е кога му се обръща внимание. Със сигурност, лицемерието е проблем, но много често го прескачаме като нещо, което приемаме за даденост. А трябва да се борим с него. Колкото по-честни сме един към друг, толкова по-добре.
Вашият герой Робер попада в капаните на собствената си наивност. Срещате ли такива хора около себе си?
- (Смее се – бел. а.) Ами, да. Даже и аз мога да се причисля към тях, защото понякога подхождам с абсолютна вяра и наивност. Това, по някакъв начин, го изисква и професията ми, но доста често се оказвам повален на земята. Когато разсъждаваш чисто върху някои неща, отсреща можеш да не получиш същото. Не всеки работи с мисъл за другия и не всеки човек, с който се срещаш, се интересува какво би те наранило.
Моят герой Робер е жертва, но е и същия като всички останали. И той има любовница, и той прескача границата на мъжкото приятелство, което се приема за нещо много стабилно. Там има едни правила, които не бива да се нарушават, но и той ги нарушава, и всичко му се връща. Съдбата си казва своето...
Объркване заради развален грамофон се оказва цялата ситуация и тогава май всички или губят, или печелят. Може ли да се каже, че това е посланието на „Съблечи се за вечеря“?
- Не бих го нарекъл развален телефон, защото в тази ситуация героите са принудени да боравят с много лъжи. Има и развален телефон – защото на един казваш едно, а на друг – друго, но, в крайна сметка, никой не може да излезе чист. Те са нарушили основното нещо в отношенията – доверието. Когато то си отиде, не съм сигурен, че на сутринта хората могат да се погледнат отново през розови очила...
Казвате, че театърът е Вашето място в света. Как изглежда това място днес?
- Аз, слава Богу, не съм спирал да работя в ситуацията, в която се намираме в момента. Затова се чувствам добре, но и леко объркан. Продължавам да смятам, че мястото ми е в театъра. Хората, които се осмеляват да дойдат в салона, доказват, че има смисъл от театъра.
Точно в момента, ние имаме нужда от тези хора – заради това, което правим за тях и това, което те ни дават на нас. Затова си мисля, че все още всичко е наред – защото има смисъл.
Избягвам да използвам глагола „работя“, когато говоря за професията си. Успял съм да превърна хобито си в професия, което най-много ме радва. И правя това с цялата си любов и желание. Нормално е да има една физическа умора, която се натрупва, но любовта си остава. С всяко едно представление откривам все повече неща за себе си.
Особено след премиерата на „Съблечи се за вечеря“, се върнах една година назад, когато всичко си беше нормално.... Щастлив съм
Какво ѝ беше особеното на тази особена година за Вас самия?
- След март, когато затвориха театрите, аз не съм имал толкова голяма почивка – от времето, когато бях ученик. След такава дълга пауза е трудно да влезеш във форма. Благодарение на публиката, съумяваме да се справим. Друго е, когато има кой да те окуражи.
Казвате също, че театърът е огледало на живота. Какво последно видяхте в това огледало?
- Всеки път поглеждам в огледалото и си казвам, че има смисъл – дори отстрани да ме залива информация, че нещо не е наред, че някой не е помогнал където трябва. Благодарение на театъра, успявам да се съхраня.
Често ли виждате себе си в огледалото? Предполага се, че визията има значение за един актьор.
- Поглеждам, но не прекалявам. Не прекарвам много време пред огледалото...
В началото, още в училище играете козлето Димитър в мюзикъла „Вълкът срещу козата и трите и козлета“ на Недялко Йорданов. Сега бихте ли изиграл тази роля?
- Да. Аз много харесвам тази пиеса. Спомням си, че като ученик много се забавлявах с нея. Със съучениците ми имахме много приятни изживявания. А и една такава пиеса има място в нашия театър, който е с доста богат детски репертоар.
От моята роля не помня кой знае колко, но помня част от песента на майката: „Аз съм козата Ивана, без пистолет и охрана“.
Говорим за мюзикъл, вълнува ли Ви тази форма на изява?
- Харесвам този жанр. Разбира се, имам своите резерви относно неговото изпълнение на българска сцена. Гледал съм чужди спектакли и си давам сметка, че не можеш да вземеш просто едни актьори, които пеят. Това не е достатъчно. Нещата са свързани и с изключително много средства, които тук ни убягват. Не че няма как да стане, просто понякога се налагат компромиси.
Аз, например, много харесвам „Авеню Q“ в кукления театър. За мен това е един прекрасен мюзикъл и летва, по която бих измервал стари и бъдещи мюзикъли, които ще се появяват на българската сцена.
Мечти, любов, приятелство, детство, приключения. Така описвате участието си в „Пилето“? С какво друго свързвате тези думи?
- Мога да ги свържа с живота си и с всяко едно представление, в което имам честта да участвам. Това са важни неща, без които нищо не става.
Виждате ли публиката, докато играете, усещате ли я или всичко е въпрос на вибрации?
- Всичко зависи от представлението. Аз никога не гледам публиката нарочно – за да видя кой как реагира. Публиката никога не е в пълна тъмнина, така че е нормално да хващаш някой поглед или реакция. Естествено, най-често чуваме хората в залата. И, разбира се, че това влияе, без да го осъзнаваш.
Публиката е една много мощна вълна и няма как да не оказва влияние върху нас на сцената. Всеки един от нас трябва много умерено да се поддава, защото все пак ние водим историята и трябва да превеждаме хората през нея. Но без публика, адреналинът не е същият. Ние работим за публиката и искаме да усетим нейните реакции, независимо какви са те.
То е като да разказваш на едно дете приказка. Ако в един момент то стане и отиде да си преглежда друга приказка, значи тази приказка не е разказана увлекателно. При нас е същото – ние сме разказвачи на истории.
Филмът „Радиограмофон“, в който играете главна роля, е създаден по истинска история. По-различно ли се усещате като актьор, когато знаете, че играете реално съществуващ човешки живот?
- Признавам си, че не съм мислил в тази посока. Тази тежест – на личната история, не е стояла върху мен. Самата режисьорка дори не е наблягала върху нея.
Това е първата ми и единствена засега главна роля в пълнометражен филм, и, честно казано, тогава имах далеч по други вълнения. Не бях прекарвал толкова дълго време на снимачната площадка. Мисълта ми беше другаде...
Научихте ли нещо за първи път по време на снимките?
- Преди да започнат снимките, решихме, че ще е добре да се потопим в средата и да се доближим до родопския диалект, който е крайно неразбираем. Докато учихме сценария се срещнахме с местни хора, на които четяхме нашите текстове и ги карахме да повтарят – за да видим как ще излезе през тяхната уста.
А това което съм учил в НАТФИЗ, е основа, която се надгражда всеки ден. Обучението не спира до ден днешен, уроците се трупат с всяко едно представление и репетиция. От академията излизаш с диплома за актьор, но това не те прави актьор. А и от НАТФИЗ излизаме преди всичко театрални актьори. Досегът с киното по време на обучението е доста малък. Затова ни се налага да се учим на тези неща в движение, снимайки.
„Оркестър без име“ е сред любимите Ви български филми? Колко пъти сте го гледал и в чий образ се виждате? И въобще, кои български филми сте гледал повече от път пъти?
- (Смее се – бел. а.) Тук ще се впусна в едно дълго мислене. Да, наистина съм го гледал поне пет пъти. Много често си повтарям една любима реплика на Велко Кънев от там – когато той учеше едно момченце на цигулка: Двееее, трии, четириии, не бързай! (затананиква с гласа на Велко Кънев – бел. а.). Затова бих изиграл неговата роля във филма, макар че той е много висока летва.
Иначе, много малко филми съм гледал повече от няколко пъти. „Властелинът на пръстените“ е най-гледаният от мен филм – когато искам да си почивам и да не мисля за нищо. Ето този филм съм гледал поне 50 пъти (Смее се – бел. а.). Бих отишъл на местата, на които е сниман.
Като малък обаче сте в друг филм – искате да станете Инидана Джоунс...
- (Смее се – бел. а.) Моят баща е археолог и затова от съвсем малък са ме водили къде ли не по разкопки. Имам отношение към тази професия. И особено след като си отраснал с Индиана Джоунс, няма как да не си представяш как ходиш на такива места и преживяваш такива приключения.
Верно ли е, че ако бяхте музикант, щеше да е Боно?
- Много харесвам U2 и даже ходих на техен концерт в Берлин преди няколко години. Беше невероятно, въпреки че през цялото време гледах концерта през телефоните на хората около мен...
Бяхме се заредили от много рано на стадиона. Беше невероятно, когато излезе Боно и започна да пее първата песен. В този момент, целият стадион, включително и огромната компания около мен, всички вдигнаха телефоните си и започнаха да снимат. И тъй като аз не съм висок левент (Смее се – бел. а.), в един момент си дадох сметка, че гледам концерта през телефоните на хората пред мен. И през цялото време трябваше да си поправим път – за да виждам U2 и на живо.
Нямах нужда този спомен да ми стои в телефона, тъй като навсякъде в интернет можеш да намериш записи от техни концерти. На живо не ходиш всеки път, и то на такава група.
А откъде идва любовта към Вивалди?
- Много харесвам „Четирите годишни времена“. Даже преди няколко години озвучавах детска книжка. Едно коте преминаваше през четирите сезона на Вивалди. Разказваше се история, която запознава децата с различни музикални инструменти. Харесвам класическа музика и Вивалди е един от тези ведри композитори, които слушам с удоволствие.
Вие сте от Самоков. Можете ли да садите картофи?
- О, даааа. Даже много дълго време съм го правил. Имахме градина и с дядо ми ходихме през ден до едно село, близо до Самоков. Там садяхме не само картофи, но и много други неща. Един път опитахме да посадим диня и пъпеш, за да видим дали на климата в Самоков може да се хване нещо. Е, хвана се...
Може би, трябваше да ги засадим няколко месеца по-рано, за да имаме пълен успех. Но, както казваше дядо ми тогава: „За Самоков това е прекрасен пъпеш!“.
