В английския език има израз, който приляга плътно на неговата същност. И като човек, и като актьор, той е easy going. Ведър и лек характер, желан партньор на сцената, романтичен, приятен събеседник. Почти хвърковат, мечтател, но и изпълнен с мъдрост... И сякаш не само в театъра, но и в живота, е готов да се заеме с изобретяването на бейзболна шапка със соларни плочки за зареждане на мобилен телефон – ако бъде убеден, че в това има смисъл, ако е сред верни приятели и среда, изключена от отрицания.
Добрият баща може да направи детето си щастливо, но само бащата-мечта може да го научи да не пречи със своето щастие на другите хора да бъдат щастливи... И когато това става с поредната доза лекота, разбираш, че срещу теб стои човек, стъпил здраво на земята, ведно с оптимизма и усмивката. Мъж, който е преживял веруюто, че ако не гледаш драматично към света, той също няма да ти влияе драматично.
Точно тази безкрайно светла личност е вкарана в един забележителен заговор на сцената на „Театър 199“. Христо Терзиев е част от грандиозната мистификация, наречена „Убийство без убийство“. Новата българска пиеса е написана от Андрей Филипов и поставена за първи път от Емил Бонев, заедно със сценографа Венцислав Апостолов, Елена Иванова (костюми) и още две сияйни актриси – София Бобчева и Сияна Начева.
Две жени и един мъж в убийство без убийство – изглежда като любовен триъгълник, но не е. И шведска тройка не е, не е и руска, нито пък някаква друга. Дори и само защото едната от тях се казва Пандора. Какво е „Убийство без убийство“ тогава? Криминална комедия, сатира на Човека, ода на пощуряването и пародия на любовта, замислена като проект. Това е представление за живота през шпионското око на една медицинска сестра и на една цветарка, чиито общ поглед е устремен към мъж-изобретател, но все още непризнат за гений. Забавление без край, но с наистина неочакван край.
Христо Терзиев – за новия спектакъл и живота на дребно, за спасението от пороците и пътя, избран още в детството, за световната хипохондрия, за разбитото сърце и имиджа на любовчия, за родителството и уроците от него.
Може ли да има убийство без убийство?
- Убийство без убийство може да има, когато е хитро измислено, когато е родено в нечий достатъчно престъпен ум. И в нашия случай е точно така – случва се едно убийство без убийство, но технологията няма да я издавам.
Често ли „убиваме“ хората до нас по този начин?
- Хората могат да бъдат убити, ако бъдат унижени емоционално. Но могат да бъдат убити и от обстоятелства, по-висшестоящи от тях. Както е в момента –
с този затворен живот.
Любовта в едно семейство преспокойно може да бъде убита, ако и двамата съпрузи не ходят на работа, а си седят само в къщи и потъват в бита. Защото работата дава едно разнообразие, имаш какво да разкажеш на човека до теб. Еднообразието и скуката могат да убиват.
В една връзка, партньорите, освен да се познават до болка, трябва да имат възможност и да се изненадват, да показват някакви свои страни, да се радват един на друг. Ежедневие, в което са залепени един за друг, е убийствено.
„Убийство без убийство“ е пиеса за живота на дребно, по думите на нейния автор. Порок ли е дребнавостта и случва ли се понякога да я припознаваме като нещо полезно и, едва ле не, добродетелно?
- Дребнавостта не е порок, а по-скоро черта на характера – нещо, на което човек едва ли може да бъде научен. То е свързано с първите седем години и по-скоро може да е престъпление на родителите към децата. И не мисля, че би могло да бъде положително качество...
Има ли вероятност зрителят да излезе по-малко дребнав след като е гледал „Убийство без убийство“?
- Със сигурност! Целта на театъра, по принцип, още при възникването му в древна Елада, е да предизвика катарзис. А това може да се постигне чрез драматични и чрез комедийни средства. И аз силно се надявам, че тази висша цел е достижима в нашия спектакъл.
Полезно ли бе за Вас това, че авторът на спектакъла присъства по време на репетициите?
- Да, това беше истински късмет, че беше с нас през цялото време. Истинско удоволствие е да работиш с такъв автор. А неговото присъствие помага, защото винаги може да го попиташ какво точно е имал предвид – в конкретен епизод от текста. Той не е ревнив към текста си и би могъл да го промени, и да го преобразува.
Също така, много говорихме за цялостното послание на пиесата, както и за всеки образ поотделно. Не съм вярвал, че може да е толкова приятно и ползотворно да репетираш с драматург, който е написал пиесата.
Когато авторът присъства на репетицията, трябва ли режисьорът да е по-сговорчив?
- Не. Те се познават отпреди. Имаше огромно доверие и добро чувство
между тях. Много си бяха добре. Помагаха и на нас. Въобще, мечтан екип. Защото невинаги се репетира с такова удоволствие. Това си беше голяма благодат.
Имате ли превъплъщение от сцената, което искате да изживеете и в живота?
- Моля се да не превъплъщавам сценичните си роли в живота. Защото обикновено играя такива персонажи ,с които въобще не бих искал да се срещам в реалния живот.
Когато напишеш Христо Терзиев, на търсачка излизат неща като „още един кокаинов крал“. Представяте ли си поне за миг, че бихте могъл да сте точно този Христо Терзиев?
- Аз съм от децата на прехода, 83-и набор съм. И точно, когато бях седми-осми клас, настъпи една много сериозна война на престъпност и неконтролируемост. Тогава и хероинът влезе по-сериозно. Аз съм момче от крайните квартали на София – Хаджи Димитър, така че съм расъл в тази обстановка. И изключително много от моите познати завиха по този път.
Как се спасихте?
- Това, което ме спаси, е че тръгнах на театрално студио – „Камбана“ в Княжево. И посвещавах цялата си енергия на това ново за мен начинание. След това и моят живот тръгна в тази посока. И затова не успях да тръгна по тези пътеки, но виждах доста хора, които се засилваха по това нанадолнище.
Вкарвате ли се във филми, без да е имало нужда?
- Да, случвало ми се е, защото съм леко хипохондричен. И затова през последната година доста често се вкарвам в този филм. Стана така, че светът стигна до нивото на хипохондрия, която аз си изпитвам от дете. И сега малко съжалявам, че това не си остана само при мен (Смее се – бел. а.).
Също така, имам чувството, че казвам нещо, а хората не ме разбират. После мислиш, превърташ – да, филмар съм... (Смее се – бел. а.)
В едно интервю отпреди пет години казвате, че си страдате перманентно от разбито сърце. Все още ли е така?
- Правил съм се на интересен, най-вероятно (Смее се – бел. а.). Наистина, не съм чак такъв страдалец. Явно съм бил в такъв момент, за да го кажа. Драматизирал съм. Най-малкото, защото в момента не съм с разбито сърце.
А защо навсякъде Ви изкарват голям любовчия?
- Е, да. По принцип, това почива на известна доза истински факти. Не е търсен ефект или образ, който съм искал да си изградя. Просто, повечето слухове са си верни.
Казвате, че ако погледнеш в бездната, е много възможно и тя да погледне в теб. Това случвало ли Ви се е? Можете ли да го опишете.
- Това съм го прочел някъде, не е моя мисъл. Слава Богу, не съм поглеждал докрай в бездната. И всъщност, тази мисъл ме е спасявала да не поглеждам докрай в бездната.
Има зони, в които не бива да задълбаваме. Трябва да го караме по-леко и да гледаме с по-голямо чувство за хумор и ирония – и към себе си, и към хората около нас. Много вероятно е, ако гледаш драматично към света, той да стане такъв към теб.
На всеки може да му се случи да падне. Въпросът е да стане, да се изправи и да продължи след това. Слава Богу, досега не съм си позволявал да бъда толкова повален, че да не мога да се изправя.
Лесно ли е да сведеш до минимум театъра в собствения си живот, при положение, че наоколо има толкова много театър – политически, икономически и всякакъв друг?
- Всеки човек се възприема през собствената си призма. На мен често ми казват да не играя. Аз мисля, че не играя в живота. Защото това е моята професия и гледам да не смесвам нещата. Но това е според мен. Много е възможно обаче и да театралнича в личния си живот, без да го осъзнавам...
Аз винаги съм бил аполитичен. От малък си мисля, че много трудно политическа сила може да насочи живота ти в някакво направление. По-скоро, човек трябва да разчита на себе си. Разбира се, политическа сила може да се намеси и да промени живота ти, но това ми се струва изолиран случай.
Синът Ви вече е на осем години. Казват, че първите седем са най-важни в живота на човека. На какво успяхте да го научите?
- През първите седем години се опитвахме с майка му да го научим да бъде етичен, да не пречи със своето щастие на другите хора да бъдат щастливи. Опитвахме се да създадем един полезен и най-вече щастлив член на обществото, да бъде добър, отзивчив, съпричастен, емпатичен... Надявам се, че до момента сме се справили.
Но и след тези седем години, обучението продължава. Наскоро прочетох една много хубава мисъл на Бакман (Фредерик Бакман – шведски писател, автор на „Човек на име Уве“, „Баба праща поздрави и се извинява”, „Тревожни хора“ и др. – бел. а.). Той казва, че родителството е като рамене. Когато детето е малко, трябва да може да се качи на тези рамене и да види света. Когато е по-голямо – да се подпре на тях и да стъпи в живота, а през по-късната си възраст трябва да има рамо, на което да се опре.
Някога чувствал ли сте се безпомощен като родител?
- Страшно много пъти съм се чувствал безпомощен – тогава, когато искаш да обясниш нещо, но не намираш точните думи... Защото ти правиш разни неща вкъщи, но светът отвън също взаимодейства. И няма как да повлияеш, колкото и да искаш да се перфектни нещата при едно дете.
Освен това, децата са си отделни личности. Можеш да им говориш и да се опитваш да възпиташ някакви качества, но това е двустранен процес.
И в такива случаи помага ли, че сте актьор. Случвало ли се е да изиграете някаква ситуация – не да изиграе това, че сте родител, а да изиграете самата ситуация?
- О, да. Много ми е помагало това. Защото за децата в по-ранна възраст изключително важни са ролевите и ситуационни игри. Например, има игра с едно пате, което се опитва да излезе от езерото. Мечето му помага, а таралежчето не му помага. Детето интуитивно започва да прегръща това животно, което е помогнало на патето.
В децата има вродено чувство за справедливост и затова тези игри са много важни. Аз самият съм правил страшно много такива игри – от опита си в театъра и срещата с най-различни драматургии. И виждам, че това помага!
