Тя е абсолютният бонбон. Дете, жена и омайница, която на сцената винаги е и в ролята на цветното петно, и на различния нюанс в палитрата от харизматични и свободно дишащи артисти. Сама сред декорите, София Бобчева трудно може да се самозасенчи или да се самооцвети, но затова пък с актьорски хъс и харизма успява да разсмива и натъжава едновременно, и да предизвиква сладката въздишка, изпускана след всеки „бонбон“. На сцената на Народния театър „Бонбон“-ът на София е като лекарство срещу скуката...
Марчела, маргаритки, маргинално... Тя обича простите неща, защото е проста. Прощава с усмивка на нещастниците. Няма да пие, ще пуши! „Мразете ме на воля, само не сменяйте канала“ е нейният девиз. Така, във попфолк философстване минават час и 15 минути от живота на една звезда, която пее „Простако, остави ме ти, не искам твоите пари“, нищо че в спектакъла музиката е на самия Стефан Димитров. И за да е весело, по-натам става ясно – Той (простака) не само, че не я е оставя, но дори се женят. В един момент обаче Марчела осъзнава някои неща – като това, че животът свършва бързо – като евтин кускус.
Съзряването ѝ продължава с признанието „Искам да спра да сея тъпота, от която ще поникне нова тъпота и ще унищожи всичко красиво“. В желанието си да изглежда умна, тя не е подмината от „дарбата“ да кове нови думи – като психолик и естетистки, както и от „умението“ да общува с извънземни – като духът Пепи, който е женен.
В този потоп от „силиконови чувства“ сякаш се губят частици от посланието на спектакъла, но това в никакъв случай не е минус. Марчела се изправя безпомощна срещу миналото си, срещу изборите си, срещу страховете и тайните си, срещу неизбежността на промяната и срещу самата себе си – както всяка 100-процентова драматична героиня. Затова не бива да се сърдим на монотонността – тя е точно като попфолка живота около нас – уж интересен, но всъщност еднообразен и лишен от смислени провокации. А София Бобчева провокира публиката към размисли точно в тази посока – без да пести от редуването на смешното и тъжното.
София Бобчева за „Бонбон“
За попфолка, за самочувствието да правиш моноспектакъл, за учителите в жанра и за това как се играе след 3-месечна изолация.
- Имаше ли много работа на терен заради моноспектакъла „Бонбон“ – като ходене по чалга клубове и срещи с попфолк певици на кафенце?
Аз не желаех да се срещам с никоя фолк певица, защото просто не исках да я копирам. Исках образът да си е мой и така както аз го виждам. Дори не съм гледала интервюта с такива певици. Защото, по принцип, ние, актьорите, гледаме своите образи от живота, за да се вдъхновим повече. Всъщност, отидох на една кръчма, където пееше Сашо Роман, когото аз харесвам. Той обаче е мъж (Смее се – бел.а.), така че от него няма как да черпя вдъхновение за образа.
- Споменавате Сашо Роман. Означава ли, че имате любимци от този жанр?
Не, аз не съм почитател на попфолка и не слушам такава музика, но нямам нищо против нея. Всеки си има свой вкус, но старите песни на Сашо Роман са наистина класически хитове. И наистина ги знам, и ги харесвам.
- Трябва ли човек да познава поп фолка за да направи спектакъл за него?
Според мен не е нужно чак толкова задълбочено познаване. Ние живеем от толкова време с този попфолк. Така че, искаш – не искаш, ти го знаеш и без да си се заровил в някакви проучвания за него и т.н. Той е навсякъде – по телевизията, в живота. Навсякъде има попфолк.
- Как у Вас самата съзря идеята за моноспектакъл? Това все пак е една много сериозна форма на представяне.
Идеята съзря чрез нашия режисьор Емил Бонев. Всъщност, аз не съм сама, а работя с екип, който наистина е голям. Емил Бонев ме убеди. Аз нямах никаква идея, нито желание да правя моноспектакъл. Смятах, че нямам достатъчно опит, смелост и самочувствие за нещо такова, защото наистина е много различно, много сериозно и не е шега работа. Но благодаря на Емо, че успя да ме убеди и на него дължа това съзряване – да направя моноспектакъл.
- Имала ли сте на моменти усещането, че не можете да изпълните сцената? Имало ли е страх или притеснение?
Разбира се, особено преди да влезе публиката. Аз имам такова притеснение и за другите представления, камо ли за моноспектакъл, където разчитам единствено на себе си. Говорили сме си с колеги, че когато излезеш на моноспектакъл, в първите пет минути публиката вижда капацитета ти и дали въобще можеш да бъдеш интересен. Много ме беше страх да не стана досадна, защото час и 15 минути говоря... Засега, макар и само приятели, казват, че не им е скучно.
- Имате ли си любим моноспектакъл?
Аз много харесвам Татяна Лолова. Тя самата е един моноспектакъл. Това е човекът, когото само можеш да седиш, да гледаш и да се радваш. Тя наистина е едно слънце. Нейният моноспектакъл „Дуенде“ е еталон. Харесвам също Мариус Куркински – няма как, това е човекът-моноспектакъл. Иначе наскоро гледах един много готин моноспектакъл по HBO, за който разбрах, че скоро ще бъде направен у нас от Бойко Кръстанов. Сигурно ще стане много хубаво.
- В един моноспектакъл чие виждане трябва да доминира – на актьора, на режисьора или на автора на текста? Трябва ли да има граници?
С “Бонбон“ така се случи, че Здрава Каменова дойде в края на репетициите. Тя имаше различни виждания от тези на режисьора и на мен. Но в един момент трябваше да се съберем всички и да се уточним накъде вървим и защо. И все пак мисля, че актьорът трябва да е с определяща визия в един моноспектакъл. Все пак, аз излизам на сцената и аз съм проводникът на текста на Здрава и на идеите на Емо.
- Появили се вече интересна публика на „Бонбон“?
Засега попфолк певици не са ме гледали. Идват много интелигентни възрастни хора, които имат интерес към спектакъла. А това много ме учуди, защото не го очаквах. Мислех, че на младите ще им е по-интересно. Много бих искала да поканя на спектакъла и поп фолк изпълнители.
- Лесно ли се играе след 3-месечна принудителна ваканция?
Не ми беше много приятно, загубих форма като цяло – и физическа, и психическа. И сега изведнъж играя моноспектакъла на голяма сцена. Наскоро гледах един мач и се чудех защо футболистите и от двата отбора не могат да вкарат нито един гол. Ами те просто са загубили тренинг. Сега аз се почувствах по същия начин – но не като спортист на терена, а като артист на сцената. Артистът имам нужда да играе, за да се развива.
- Не очаквах този отговор от Вас. Защото за мен Вие сте един слънчев човек. Затова пренебрегвам тези думи и Ви моля да кажете нещо на хората, на които седенето вкъщи им се отрази по този начин – минорно, стагниращо...
Мога да им кажа, че това свърши – поне засега, и се надявам, че повече няма да се повтаря. И всъщност не беше толкова лошо, защото, в крайна сметка, имаше хора, които го приеха добре. Очакват ни хубави неща, усмихвайте се и идвайте на театър. Не е страшно!
Здрава Каменова за „Бонбон“
Героинята Марчела се роди още през 2005 г. Идеята да се пренесе поп фолка върху театралната сцена звучеше много радикално и всички се влюбиха в текста и в героинята му, но после не се осмеляваха да го осъществят. Аз съм от онези щастливи автори, чиито пиеси започват да се репетират, веднага щом се напишат. Странно, само с тази не се случи така... И ето, чак през 2018 г. режисьорът Емил Бонев изрови тази моя скъпа пиеса и намери най-подходящата актриса за нея...
Пиесата претърпя няколко преработки, времето се беше променило, поп фолкът се софистицира, за да може подмолно и още по-вредно да пропълзи навсякъде, невидимо и трайно – в медиите, в домовете ни, в отношенията ни един към друг...
Ние сме поп фолк версия на някоя западна песен. Не че сме лоши, не че сме глупави, просто сме си такива, шумни, малко преднамерено опростени, защото наивно вярваме, че така се живее по-лесно. По-вторачени сме в това да имаме, отколкото в това да ни има достойно, и заглушаваме истинската песен в себе си, онзи фин джаз на душите, тара-ра-рамммм, щото по тия ширини джазът не върви... Я, то се получи и рима, рима като за поп фолк парче: "По тия ширини джазът не върви...". Приятно гледане!
Надявам се да се влюбите в Марчела, в онази част от нея, която все още живее на село, обича напуканите ръце на майка си, мечтае да стане учителка по литература и сигурно щеше да бъде. Просто животът й тук се стече така... та ра ра ра...
Екипът на „Бонбон“
Автор – Здрава Каменова
Режисьор - Емил Бонев
Сценография и костюми - Елена Иванова
Музика - Стефан Димитров
Хореография - Анна Пампулова
Гласът на Грейт Фадър - Сава Драгунчев
Пепи - Христо Терзиев
Глас от апаратна - Вито Бонев
