Марсово поле – така наричат гробищата, където полагат загиналите във войната украински мъже. Да посети своя съпруг е и Марта Хрептик. Нейният Ростик загива на 15 октомври в Луганска област. Сражавал се и през 2015 г., преди да се оженят. Оттогава у дома им стояли раница и каска – винаги в готовност.
„Още през януари миналата година, когато се носеха слухове, го попитах няма ли някакъв малък шанс този път да си остане вкъщи. Но той ми отговори, че е дал клетва за вярност. Че животът трябва да се живее достойно, че за Украйна не е страшно да загинеш. И „Какво ще каже историята за мен?“, разказва тя.
Двамата се запознават на футболен мач – Ростислав е фен на местния клуб „Карпати“ Лвов, а Марта – преводач доброволец за гостуващата българска агитка. По-късно пламва любовта, а дори и когато има мач, Ростик винаги се прибира, за да прочете приказка на дъщеря си.
„Той беше на 33 години, даже не успяхме да попътуваме. Ние не планирахме, защото предчувствахме, че предстои нещо голямо, което трябва да направим, за да остане за нашите деца“, казва Марта.
Докато си тръгваме, започва поклонението пред поредния загинал войник.
Първите седмици след загубата за Марта са като мъгла. Успява да преодолее болката с подкрепата на свещеник, затова ни води в „гарнизонния храм“ на Лвов. Вярва, че когато си получил, трябва да предадеш нататък. Затова безвъзмездно помага на други жени, без да е учила психология.
„Започвам с разговори по телефона, само мълча и слушам и им казвам, че ги разбирам. Когато ме попитат, им отговарям, че просто трябва да го приемем. А най-добре е когато говорят, говорят и се разплачат. И се прегърнем“, казва тя.
У дома на Марта няма снимки на Ростислав – по-голямата ѝ дъщеря е поискала да ги изхвърлят. Там са обаче медалите му, флагът с послания от бойните му другари и знаме от Майдана.
Както много деца в Украйна, и нейните момичета – на 4 и на 7 години – са пораснали без време. „Чувала съм ги как си играят тук с куклите, чуват сирени, че Кен е загинал на война, че е време да се евакуираме, че лети руска ракета“, казва Марта.
Разговорът ни е прекъснат от поредната въздушна тревога.
„И в детската градина децата слизат в мазето. По-голямата даже повръща от стрес. Понякога ми се обаждат оттам и плачат: „Мамо, притесняваме се, ами ако нещо се случи с теб, кажи ни какво ще трябва да правим?“, казва Марта.
Марта си общува основно с хора с близки съдби и с другарите на мъжа си. Не иска да напуска Украйна преди победата и учи децата си, че винаги има избор и не са жертви.
Мечтае семейството ѝ да е щастливо, а бъдещето на родината ѝ да е достойно за направената саможертва.
