1:23 ч. през нощта на 26 април 1986 година. Мощна експлозия взривява четвъртия реактор на Чернобилската атомна електроцентрала и изправя света пред най-голямата ядрена катастрофа в историята. Радиацията, изхвърлена в атмосферата, надвишава стотици пъти бомбата над Хирошима.
В първите часове никой не разбира истинския мащаб на случилото се. Огънят продължава да гори, а радиоактивен облак се разпространява над Европа. Засяга първо Беларус, Русия и Украйна, Скандинавия, Централна Европа, Балканите, включително и България.
Зад кадър обаче започва битка – битка с невидим враг, в която са изпратени хиляди мъже.
Сред тях е и Сергей Беляков – един от така наречените ликвидатори, още „ядрени скачачи“. Млади инженери, войници и специалисти, които влизат в зоната без пълна представа за риска. Тяхната задача е да ограничат разпространението на радиацията, да разчистят отломките и да предотвратят още по-голяма катастрофа.
Работят на смени от минути – толкова, колкото човешкото тяло може да издържи. Без достатъчна защита, често без точни указания, те изпълняват задачи, от които зависи съдбата на цяла Европа.
За решения, взети за секунди, и за последствия, които остават за цял живот. Днес, десетилетия по-късно, Беляков е един от живите свидетели на катастрофата – човек, който носи спомена за онези дни, когато невидимата радиация променя съдбата на света.
Ексклузивно пред Светослав Иванов говори „ядреният скачач“ от Чернобил – Сергей Беляков.
– Нека започнем отначало – когато затворите очи, коя е първата картина, която виждате от нощта на 26 април?
– Виждам… това, което видях при първото си отиване там, когато тръгвах за смяна – първата ми смяна в централата. Невероятното ниво на разрушение на четвърти блок. Хората знаят за това, но не в пълната му степен – имаше и сериозни поражения по основната конструкция на сградата, причинени от бомбардировките от хеликоптери. Те се опитваха да „запечатат“ отворения реактор, като хвърляха материали от въздуха. Така че имаше значителни щети и по самата сграда.
Всичко това заедно – опушените стени, черният дим, който все още излизаше оттам… И когато го сравних с образа, който имах преди – на този символ на съветската наука и технологии, нов, впечатляващ, подреден… А после видях какво се е случило само за една нощ – това беше шокиращо.
– На колко години бяхте тогава?
– На 30.
– Кога разбрахте, че това не е просто авария, а нещо много по-голямо?
– Почти веднага – още в първия ден. Бяхме на риболов с мои приятели, също учени, на река Днепър – нагоре по течението от моя град, Днепропетровск. Забелязахме, че нивото на водата рязко спада. Това означаваше, че водноелектрическите централи по течението са спрени – нещо, което обикновено се случва, когато има сериозен инцидент в големи индустриални обекти – химически или металургични заводи нагоре по реката.
Очевидно се очакваше замърсяване и затова бяха спрели изпусканията. Започнахме да слушаме радио, опитвахме се да намерим каквато и да е информация. Попаднахме на шведска радиостанция, която повтаряше: „Чернобил, Чернобил, Чернобил“. Тогава разбрахме, че нещо не е наред. Новините вече се прокрадваха – по неофициални канали, слухове, догадки… Но усещането, че се е случило нещо сериозно, вече беше сред хората в Съветския съюз – много преди официалната информация.
– Вие сте били сред т.нар. „ядрени скачачи“. Колко продължаваше една смяна – секунди, минута?
– Зависи къде работехме. Допустимата доза за ден беше 2,5 рентгена. На покрива, например, това означаваше често между 30 и 40 секунди – толкова траеше една смяна.
Ако обаче работехме по почистването на замърсените зони около централата, тогава смяната можеше да продължи до осем часа.
И всъщност тези осем часа са по-опасни от 30 секунди на покрива. Защото радиоактивният прах, който неизбежно вдишваш, попада в белите дробове, в стомаха, в бъбреците… навсякъде. И това има много по-сериозно въздействие върху здравето, отколкото краткото облъчване на покрива.
– Тоест, по-страшното не е това, което виждате, а това, което не се вижда?
– Трудно е да се обясни. Хората под мое командване – войниците – имаха много ограничена представа какво е радиация. А това е враг, който не виждаш, не усещаш в момента. Това създава огромен страх.
Много трудно беше да ги убедиш, че няма да умрат – първо, че няма да умрат веднага. И второ – че е важно да изпълнят задачата. Защото ако не я изпълнят, някой друг ще дойде след тях и ще свърши същото.
Това беше един от най-трудните моменти за нас като командири – да обясним това. В зала за лекции е едно. Но когато си там, на място, и човекът пред теб трепери от страх и ти казва: „Ти ми говориш, че съм изложен на радиация – аз в момента се облъчвам“… тогава е съвсем различно. Това беше много трудно за разбиране и приемане.
– Г-н Беляков, кога осъзнахте последствията, които няма да изчезнат? И какво се случи с тялото ви след това?
– Знаете ли, интересен въпрос. Когато бях там като доброволец – отидох по собствено желание. Бях в резерва на армията и бяхме част от 25-а бригада за химическа защита – така се казваше нашето подразделение. Около 10 000 души.
Бях в батальона за химическо разузнаване. Един ден, след смяна, вървях и срещнах лекар от нашата бригада. Заговорихме се и той ми зададе същия въпрос – дали разбирам какво всъщност ми се случва. И тогава, съвсем спокойно, ми каза: „Можеш да разчиташ на още 20-25 години живот. Това е.“
Това беше първият момент, в който наистина се разтърсих. Но не промени решимостта ми да работя или отношението ми към задачата. Просто беше осъзнаване за това, което може да последва.
Освен това реалната доза, която съм получил, е била вероятно четири-пет пъти по-висока от тази, записана в официалните документи. Когато се върнах, веднага имах сериозни проблеми – трудно вървях. На всеки сто метра трябваше да спирам, за да си поема въздух.
Нивото на белите ми кръвни клетки беше буквално под нормата. А аз по това време бях много активен спортист, в отлична физическа форма. Загубих около 20 килограма, след като се върнах.
– Чернобил напускал ли е някога съзнанието ви?
– Не. Никога. С години имах кошмари. Един приятел на шега ми каза: „Напиши книга за това – може би ще ти олекне.“ Написах я. Не помогна веднага, но с времето кошмарите спряха.
Но не мога да се освободя от това. То е като заварено в мен. В ума ми, в сърцето ми… в тялото ми.
– Какво искате хората днес да разберат за Чернобил? И за хората, които са били там – като вас?
– Мисля, че за хората на Запад е трудно да разберат нивото на жертва и отдаденост, което съветските хора показаха тогава. Не бих казал, че е имало някаква еуфория – не. По-скоро беше като във време на война – решения, вземани трезво и осъзнато. Именно затова действията по ликвидирането на последствията бяха толкова ефективни и в крайна сметка доведоха до изграждането на саркофага. Това е важно да се помни.
И още нещо – косвено свързано с това. За мен няма съмнение, че човечеството няма реална алтернатива на ядрената енергия. Нито един от т.нар. „зелени“ източници не може да се доближи до нейната ефективност.
Нямаме друг избор. Но трябва да се грижим за това – да има контрол, безопасност и умни хора, които да я управляват.
