Преди 9 години, след жестока катастрофа, екип от лекари във ВМА връща към живота 24-годишен моторист, бъдещ медик. Заради тежките травми, борбата да бъде спасен продължава близо 12 часа.

„Благодарен съм, че съм останал жив”, каза д-р Борис Коцев.

– По-специален ли е всеки един ден след 16 септември 2009 г.?

"Да, по-специален е. Оценяваш доста неща. Пример ще дам, когато излезнах за първи път от Реанимацията, аз бях изключително радостен на това, че виждам слънчевата светлина не през прозорец. Започваш да оценяваш доста неща, които не са ти правили впечатление преди това".

16 септември 2009 г.. На голямо кръстовище в София бус отнема предимството на мотор. Следва сблъсък.

„Момента на самия удар не го помня, помня на практика момента, в който виждам буса и как се опитвам да избегна всячески удара. За съжаление, не успях”, разказа офталмологът д-р Борис Коцев.

„Вследствие тези стълбчета, черно-белите, ги удрям с таз, успявам да ги поваля, но впоследствие се удрям в големия стълб".



Резултатът – кръвоизливи в белия дроб и корема, натрошена на повече от 30 места бедрена кост, скъсан таз.

В момента на катастрофата Борис е студент по медицина в 4 курс:


„На практика след като приключих упражения по хирургия, на които имах удоволствието да асистирам на операция, 6 часа по-късно на това място аз станах пациент”.

Откаран е в най-близката болница, където лекарите започват борба за живота му. Заради тежестта на травмите, търсят помощ от колегите си във ВМА. Там на работа по спешност е извикан хирургът-травматолог професор Цачев.

„Получихме разрешение и отидохме с реанимобил с двама анестезиолози и направихме един мирен десант в тази болница. Реанимацията на Борис продължи около 3, да не кажа и 4 часа. Аз и друг път, и на Борис съм го казвал тогава, няма да ги забравя никога – както на професор Йотов, когато му се обадих към 12 ч. през нощта и му казах, че състоянието му е изключително нестабилно на пациента и, че рискуваме страшно много. И той каза: Какъв му е шансът, ако остане, казах – Няма шанс, ще загине. Тогава казва Неделчо стискай палци, качвайте го на колата и да го докарате във ВМА”, разказа проф. Неделчо Цачев – началник на катедра "Ортопедия, травматология и реконструктивна хирургия", ВМА.

През сълзи той допълни: „Аз тук, емоционално ми стана, и другото изречение, което тогава съм запомнил беше на доктор Младенов - реаниматорът, който каза на шофьора: Оттук ни закарваш до ВМА само по асфалт, в една дупка да не си паднал. Наистина Борис го докарахме до Шокова зала след 3-4 часа реанимация и оттук започнаха новите премеждия. Минаваше полунощ”.

Събира се екип от десетима лекари, които започват борба за живота на Борис.

– Доколко състоянието му е било съвместимо с живота при тези тежки травми и то няколко?

– Реално погледнато, не беше съвместимо.

Но лекарите не се отказват. Минутите след полунощ се превръщат в часове.

„Това е вече на сутринта, към края от поредицата спешни операции на нашия пациент,  тук си позволих в коридора в 6 ч. сутринта да снимам част от екипа, който участваше в това нощно лечение. Първият на земята - д-р Венцислав Мутафчийски, който последен се приъедини, до него е Бъдаров от гръдна хирургия, д-р Магаев, съдов хирург, д-р Младенов, анестзиолог, и до него д-р Балтов, сега директор на „Пирогов”. 

Изкарахме си едно нощно дежурство, но пък удовлетворени. Към 7 ч. пациентът ни, тогава Борис, беше настанен в Реанимация в едно стабилно състояние", допълни проф. Цачев.

"Първата мисъл след операцията, когато се събудих от упойката, директно погледнах апаратите, които бяха позиционирани от лявата ми страна, видях си кръвното и си видях сатурацията, бяха доста стабилни показателите и после започнах да се разглеждам себе си, за да разбера какво точно се е случило, на пръв поглед беше доста зле ситуацията – бяха вкарани – на прост български език доста тръби от всяка една страна на тялото ми”, спомня си Борис.

Следват мъчителни седмици и месеци на възстановяване. Болката е верен спътник на Борис през всички часове от денонощието.

„Болката беше неизменна част от всекидневнието ми, бях на коктейл от различни болкоуспокояващи и приспивателни, които нямаха ефект и трябваше да се науча просто да стикам зъби, нямах друг вариант, а и трябваше да се показвам, че не е чак толкова сериозно това, което се е случило с мен, да помагам на хората, които бяха около мене. Първоначално бях изключително агресивно настроен към човека, който ме удари и не толкова заради самия инцидент да кажем, а заради това, че аз не съм го виждал нито веднъж в болницата, въпреки че той ми осигури дълготрайно престояване в болницата, в което имаше възможност да дойде. След което видях, че това нещо не ми носи никакви позитивни емоции, а напротив”.

– Вие простил ли сте му на човека, предизвикал инцидента?

"Да, нямам никакви чувства към този човек. На практика, както казах, то ще прозвучи извратено, ама малко съм му благодарен, защото наистина този инцидент ме промени не само мен, а и хората, чието мнение е важно за мен".

След 9 операции и 9 месеца на възстановяване, Борис се връща към обичайния си ритъм на живот. И въпреки че обича високите скорости, дава едно специално обещание.

„Обещах всъщност да не се качвам повече на мотор до 60-годишна възраст с тая забележка не само на екипа на ВМА, които бяха операторите, а също така по време на ПТП-то съм изключително благодарен, тъй като мои приятели и роднини, включително и непознати, допринесоха да направят един своеобразен рекорд по кръводаряване на територията на ВМА, събраха се 150 човека, които ми помогнаха, някои от които не ме познаваха. И съм казал, че няма да се кача на мотор до 60 г. на тези хора”.

Днес Борис и професор Цачев се срещат за пореден път след инцидента. Вече са приятели.

„Това, което аз си извадих като препратка за този инцдиент всъщност е като лозунг - Живей всеки ден като за последен, само че недей да съжаляваш, ако се събудиш на следващия ден, наслаждавай се на живота без да пречиш на другите, напротив – помагай им”, каза Борис.

„Тези случаи са разтърсващи и те се помнят цял живот. Наградата не е материална във всеки случай, ако приемем, че всяка награда е материална, в медицината и за хора, които си обичат професията на медик, наградите не са материални, наградите са да те срещнат на улицата, да те срещнат в мола и да кажат – Ей, това е докторът, дето ме оперира, дето ме спаси – да си покажат семействата, децата и те те приемат много близък, това остава за медика хирург”, сподели проф. Цачев.