С настъпването на новата година дойдоха и първите сметки. Очевидно е, че това, което се случва със сметките на битовите потребители на газ в България е абсолютно ненормално. Суровината скача на борсите и цяла Европа е в ступор, който започна още през лятото.
На този фон, за да запази нивата на украинските транзитни такси, Германия така и не дава зелена светлина на "Северен поток 2". Европа щяла да стане още по-зависима от руския газ, чува се познатият рефрен от Вашингтон.
Ясно е, че Русия в момента играе своята игра. Харесва ни или не ни харесва, разбираме го или не го разбираме, но Москва го прави, защото може. На натиска отговаря с друг тип натиск. Под санкциите е, но с тези цени на петрол и газ, приходите стабилизират страната. В продължение на години Европа беше в силна позиция, защото Русия трябваше да продава суровината си, за да печели. В момента, ако европейският клиент не иска или прекалено силно натисне Кремъл, количествата се насочват към Китай и Азия, където гладът за енергия е по-силен от всякога.
Така че, солидарност с партньорите е едно, а защита на собствените ни интереси е коренно различно нещо. Да намерим газ, да построим трасета и тогава да продължим да си играем геополитическите игри, които са далеч от сметките за стотици и хиляди левове, които получиха над 140 000 български семейства и милиони други из целия континент.
В Европа в момента държавите са оставени да се оправят сами, но на местно ниво, в България така и не виждаме мерки за омекотяване на удара по домакинствата, въпреки сигналите и стотиците предупреждения още от началото на лятото. Намерения – да, но мерки - не. А времето тече и вече новите управляващи вървят след събитията по този проблем.
Това е опасно за всяка власт, независимо дали е стара или нова. Битът и битовото винаги са излизали пред ценности и възприемане на ново мислене. Последните са абстрактни понятия в сравнение със сметките и инфлацията, особено когато те летят безконтролно нагоре. Да, те пълнят хазната заради по-високите приходи от ДДС, но директно бъркат в джобовете на всички ни насред изпаряващо се доверие.
На този фон, в последната година външнополитическата активност на страната е особено ленива и доста подценена. България не седи зле. Тя не седи никак и то не от вчера. Месеците на политическо пренареждане изолираха страната от международни процеси с голямо значение. Не видяхме действия нито по разрешаването на познатия спор с македонците, който е по-стар от някои европейски държави, нито по линия на омекотяването на удара от по-високите цени на енергоносителите.
Не разговаряхме нито с американците, нито с руснаците, нито с европейците, нито дори със съседите. Българската външна политика много прилича на общата европейска външна политика - уж има върховен представител по външната политика, но ако може той да не е много деен, да не е много ярък, защото големите държави си имат собствени цели и дневен ред в международните отношения.
Например, така и не ми става ясно в последните години какво искаме от македонците всъщност? Да спазват договора за добросъседство, който те така или иначе не спазват? Да пренапишат учебниците си по история, в които българите все още са посочени като агресори? Проблемът е в тълкуването на историята и неспазването на договора. И е време, когато ни попитат. да го казваме ясно. Ще е доста по-лесно, отколкото да отразяваме игри на лобизъм, помпан с македонски пари из САЩ и Европа.
Всъщност, как отговаря България на този лобизъм? Да обвържеш компромис по тези въпроси с падането на американските визи и влизане в Шенген, както предложи във „Фейсбук“ преди дни лидерът на партия "Има такъв народ", е доста екзотично. Първо, с идването на COVID кризата шенгенското пространство спря да функционира по своето предназначение. Граничните проверки и паспортният контрол не само се върнаха, а и се засилиха с проверките на ваксинационни сертификати по летища и граници на целия Европейски съюз.
В този смисъл, дори мисълта за влизане в нещо, което в момента не работи, е все едно татко вярно да ти купи колело... ама друг път. Това не може да е разменна монета, нито отпадането на американските визи с цел туризъм или бизнес до 90 дни престой.
Трябва да чуем какво мисли и външният министър, но не в София, а изговорено на глас в Брюксел, Париж, Берлин, Рим и прочее. Защото от години вече сме в ситуация да говорим локално, за пред българската публика и обществено мнение сякаш пеем песен на маса, а европейците да повдигат рамене и отговарят - "Така ли... ама защо не казахте по-рано"?
