Име древно и далечно, но познато на всички. Място, на което са били мнозина, но всеки си го представя по различен начин. Името на древния Витлеем идва от арамейската дума за „хляб“ – „лахма“, която и на арабски, и на иврит звучи по сходен начин. „Бейт“ пък е къща и дом - отново и на двата езика.
„Домът на хляба“ е родното място на Божия син за нас – християните, но и родното място на Давид, вторият цар на Израел. Тук са намерени свитъците от Мъртво море, които са най-древните фрагменти от Библията, достигнали до нас. И първата статуетка на хора, правещи любов.
През вековете в града подслон намират и сирийци, и арменци, бягащи от геноцида в Османската империя. Лично съм бил в бежанските лагери в околностите на Витлеем с хиляди палестинци, които пазят документи за собственост от същото това време с мисълта, че някой ден ще се върнат по родните си места.
Когато снимах тези хора и места в документалните си филми вече преди толкова години, през цялото време си мислех колко сложен е прочитът на човешката история, особено в комбинация със съвременната политика. През отиващата си 2023 г., този прочит стана още по-сложен и трагичен, защото Адът отново се отприщи – и за евреите, и за палестинците. По местата, където се ражда Божият син и нашата религия.
Достатъчно е да се разходиш из покрайнините на Витлеем, за да осъзнаеш колко различна е човешката природа от всички послания, напътствия и идеи, заради които се ражда Божият син.
В края 2023 г., след всичко, което се случи, връщайки се към онези картини от „Дома на хляба“, си мисля, че в момента сме в исторически период на липса на силни човеколюбиви лидери. Забързаният ни свят се управлява не от хуманисти, а от противопоставянето на две крайности, които се подхранват взаимно.
В глобален мащаб, от едната страна е цивилизация, в която демокрацията се разклаща от собствените си постижения и свръхконсумация, а от другата са тиранични типове, които символизират силната ръка от минали епохи, сякаш извадени от килера на историята. Класически деспоти, въоръжени с пари от преяждащите си противници. На Изток произвеждат, на Запад консумират. Изтокът презира Запада и всичко, което той символизира, а Западът подозира Изтока, че иска да наложи своето тиранично разбиране за света, подхранено от парите на всичко изядено, изпито, произведено, използвано и изхвърлено на бунището на целия материализъм на нашето днес. Култура на силата, която изостави силата на културата.
Това се случва в свят, чиято скорост е трудно поносима за осмисляне и възприемане и ражда подсъзнателен бунт в главите на милиони. Свят, който не разбираме докрай и все по-често описваме такъв какъвто не е. Свят, в който празнуваме изкуственият интелект, докато естественият интелект на обществата отдавна линее. Свят, в който все така на много места религията се тълкува като политически инструмент, подклаждащ насилие и оправдаващ агресия. Толкова присъщо за човешката природа и все така далеч от божественото.
Но колкото и да ни залива информацията, която тече по всички канали, колкото картини, образи, звуци и емоции да преминават през нас, минутата има 60 секунди, един час е все така – 60 минути, денят е ден, а нощта е нощ. Небето е небе, звездите са звезди. Някои неща не се променят и не се отмиват от вълните на времето. Това важи най-вече за вярата.
Тя е лична. Тя не е сложна. Защото ако вярваш, вярваш със сърцето си. Появата на християнството цели спиране на войните. Това е причината мирът да е закодиран на толкова много места в евангелията. Това е и символът на Рождеството – идва новото, мирното, идва спасението. Но спасението идва само ако го потърсиш сам и го видиш в очите на другия. Това е смисълът на тихата и святата нощ, която всички очакваме и тази година с все същата неугасваща надежда.
