Вече единадесети сезон в началото на предаването си позволявам да ви говоря много директно. Идеята на "Коментара на водещия" не е да ви казва какво да мислите, а да насоча вниманието ви към тема или проблем, който смятам за важен за цялото ни общество.
Защото, аз и моите колеги от bTV, преди всичко сме част от това общество с всички трудности, радости, сполуки и несполуки, през които преминаваме заедно като граждани на България. Не съм си и помислял дали няма да разсърдя някого. Това е и причината години наред някои да не идват в "120 минути", а други открито да не харесват работата ни и да ни заливат с кафява кал в опит да ни дискредитират. Но предаването е неизменна част от bTV през последното десетилетие и за мен това е повече от работа. Това е наш втори дом.
Като казвам "дом", искам да ви споделя какво научих за журналистиката през последните 20 години. Това е работа за хора с много висока степен на нетърпимост към несправедливостта. Повечето журналисти, които познавам, не само в телевизията, а и в радиото, изданията са добри, скромни и много чувствителни хора. Те се раздават и са готови да рискуват много, без да искат нищо в замяна. Тези, които искат, не са журналисти, но често не го знаят. Вие обаче го знаете. Вие винаги го знаете...
Това е професия, която обичаш, дори когато си мислиш, че мразиш.
Като журналист моят основен човешки стремеж е бил свързан с искреността. Имало е моменти, когато хиляди хора са били или не са били съгласни с мен. Някои от вас ми казват, когато се срещнем на улицата - "Защо не попита това?!" или "Защо попита онова?!". Винаги ви слушам внимателно, защото в крайна сметка, всички ние работим за вас.
Журналистиката като "четвърта власт". Да, тя е такава, но само там, където останалите три власти работят независимо една от друга. Особено съдебната власт, която трябва да даде следствието от нашата работа. Когато тя не работи - става още по-трудно, но тук идва ролята на натиска - от цялото общество. Защото не трябва да забравяме, че един журналист не е прокурор, не е и съдия.
Но не очаквайте да оплаквам журналистиката. Защото като се замислите, ние знаем кой какъв е, с кого е свързан, с какво е злоупотребил именно заради работата на професионални журналисти, а не защото някой гадател ни го е казал. Българските журналисти са тук - в телевизията, в радиото, в изданията. И в много от тях вътрешният огън не е спирал да гори.
Всяка неделя сядам тук с ясната представа каква е отговорността към трибуната и към труда на моите колеги. Защото те са тези, които правят една медия успешна. Да съм сред тях за мен винаги е било привилегия.
Започна предизборната кампания за поредните избори, този път местни. И в тези избори ще участва мой бивш колега, както стана традиционно в последните години - кандидати-журналисти и телевизионни водещи е имало много в последните години - някои успешни, някои не.
Но това е техен избор. От журналист - ставаш кандидат. Един от многото.
Не съм коментирал тяхното решение, няма да го направя и сега, защото не би било честно - всички кандидати ще са равнопоставени в следващите четири седмици тук. Дано видим честна кампания, доколкото българската реалност го позволява. Защото всички се уморихме от калташките битки в българската политика. Но за разлика от политиците, журналистите работят за всички, а не само за своите избиратели.
В заключение - журналистиката и политиката вървят в противоположни писти. Нека нито един политик да не забравя, че ако той се явява на избори веднъж на няколко години, един журналист се явява на избори за доверието на хората всеки ден. И понякога те са в пъти повече от избирателите на една или друга партия или на няколко партии взети заедно. И този избор се повтаря отново и отново - не всяка седмица, не всяка неделя, а всеки един ден в скенера, какъвто е телевизията.
На този скенер ясно се вижда кой какъв е. И това е нещо много по-голямо от каквито и да било избори. Защото те идват и си отиват. Така стоят нещата в политиката. Журналистиката, ако можеш да я понесеш, може да e и за цял живот.
