Алексей Навални жертва себе си. Началото на краят му започна в онази мразовита януарска вечер, в която той реши да се прибере в Москва от Берлин и беше арестуван на летището пред стотици камери и смартфони. След възкръсването си от смъртта през 2021 г., отровен с новичок, може би Навални идеалистично е вярвал, че руското общество ще го подкрепи и няма да позволи саморазправата, която последва. А може би просто е решил да пожертва себе си.

Коментар на водещия: В съда на страшния магазин

Обикновено героите приключват живота си в самота. Но не трябва да забравяме, че те не се превръщат в герои веднага, а трябва да мине време - понякога години или десетилетия, за да осъзнаем какво всъщност се е случило.

Смъртта на Навални е поредният знак към света, че всеки враг на Кремъл може да бъде ликвидиран - навсякъде и по всяко време, бързо или бавно - никой не е в безопасност. Примерите в последните години са десетки. България също беше терен за саботажи и опити за убийства, наравно с Лондон, Солсбъри, Прага...

Коментар на водещия: От алинея на алинея и от член на член…

Най-тъжното в съдбата на Навални е, че той угасна пред очите на света. Без категорична реакция, без кампания, без настойчиви призиви от световните лидери за неговото освобождаване. Вероятно е имало преговори за размяна, но те са били толкова фалшиви, колкото и присъдите срещу опозиционера, заради които той беше осъден на десетки години затвор на хиляди километри от дома си.

Защото светът в момента, е прекалено объркан и крайно суров. Той е разделен, крещящ, лутащ се. В него има стоки, храна и бизнес, но все по-малко солидарност. Свят на технологични революции и нови технологии, на фона на призиви за изтъркани революции и стари идеологии. Така от килера на историята изскачат тиранични типажи, за които смятахме, че времето отдавна е свършило. Историческият парадокс е, че новото връща старото.

Коментар на водещия:

Този парадокс е още по-голям когато в съзнанието на свободните покълват семената на несвободата, които растат именно върху почвата на свободата. Защото когато тя липсва, няма различно мнение. Иронията е, че популизмът се ражда само там, където има свобода и инакомислието не се преследва. Това често се забравя от популистите - че и те са деца на свободата, а не на авторитарни родители, при които вероятно щяха да са вече каторжници отвъд Полярния кръг.

Като онези български комунистически реакционери, които заминали към бленуваната Москва веднага след 1923 г. с мисълта, че ги очаква мечтаният живот, а ги посрещнали килии...

Коментар на водещия: Халюцинации

Авторитарните лидери търсят оправдание на действията си в историята и миналото, а не в настоящето и бъдещето. То не ги интересува. Те говорят за събития, които вече не могат да се променят, за да оправдаят собствените си антихуманни действия в настоящето. А свободните хора живеят в настоящето. Ние вярваме, че утрешният ден ще е по-добър от днес и не мислим непрекъснато през какви трудности сме преминали вчера.

Вчера - това е минало. Утре - е надежда. Ето това е голямата цивилизационна разлика между Изтока и Запада в момента - мисълта за утрешния ден срещу мисълта за вчера. Погледът напред, срещу погледа назад. И именно тук идва мечтата на този български герой, който умира на днешния ден - Васил Левски - "И ние да бъдем равни с другите европейски народи".

Коментар на водещия: „За вярата“

Без вярата в утрешния ден нямаше да има революции и свобода, нямаше да има саможертва. Щеше да има империи, тоталитарни и всевластни господари и хора, които щяха да разсъждават за миналото докато собственият им живот не се превърне в минало.

Най-тъжното е, че именно това на моменти започва да се приема за нормално. А не е. Но пък се случва - отново пред очите на разделения, крещящ свят, докато цивилизацията постепенно угасва.