Интензивно преживяване. Честност и смелост. Дисциплина и концентрация. Мислител, който вдъхновява, без да се налага, въпреки болезнеността, с която отеква всяка стъпка от неговия творчески пърформънс. Превръща движението и паузите в откровеност, в естествен поток на човешката природа, изследвайки всеки сантиметър от човешката карта на емоциите...
Моите танци са повик и зов за пробуждане, казва Зия Азази, който с помощта на тялото си ни показва как умираме, как убиваме, как ставаме агресивни. Или как можем да сме нежни, как страдаме... Как тялото е инструмент за говорене. Как религиите са... излишни. Как трябва да намерим друг начин да останем във връзка с невидимото – не къде да е, а в зоната отвъд хоризонта, където не ние сме шофьорите, защото там започва мистицизмът.
На сцената той излъчва искреност, заради която зрителят усеща всичко, което му се поднася – с цялата динамичност, препускаща с лудешки темпове метафоричност, интерактивност и визуална поетичност. И всичко това – в (не)изненадващ синхрон между тяло, брутално въздействаща музика, драматургия и безброй почти незабележими паузи.
Затова съвсем уместно звучи констатацията му, че с всичките знания и способности, които имаме, е удивително какво можем, но не знаем какво всъщност правим: „Загубени сме. Затова се опитвам да кажа колкото мога повече“, казва Зия Азази. Роден в Турция, израснал в Сирия, живее във Виена. Но не само заради това, той играе с времето и пространството, разтяга моменти, ускорява други, позволява на тялото и въображението да се срещнат...
През септември 2025 г. артистът идва отново в София и „Топлоцентрала“, за да представи, заедно с Марион Крамп, дуетния спектакъл Pieta 2.0, посветен на човешката свързаност и надеждата за по-добро бъдеще. Идеята идва от едноименното произведение на Микеланджело. „Най-болезненото нещо е да загубиш собственото си дете. Това е и най-страшното, което може да сполети човечеството. И когато мисля по темата, виждам причината за всички наши проблеми – а именно, че през вековете родителите никога не са се грижили истински за децата си. Те са били заети със собствените си истории и децата, за съжаление, са израствали сами. И с всяко следващо поколение е ставало по-зле и по-зле, докато стигнем до сегашното ни състояние. Така ние, като човечество, умираме заради родителите си“, споделя Азази.
„Ако създадем любов помежду си – между приятели, между родители и деца, между самите родители, между самите деца и така нататък – може да се прекъсне този порочен кръг. В Pieta 2.0 ние сме щастливи, усмихнати, играем и се обичаме един друг. Това е, което показваме на сцената – влизаме в различни роли. Тя става моя майка, аз ставам неин баща, после сме влюбени, после сме деца. Имаме и солови изпълнения, които показват как растем“, разказва той.
Зия Азази, в разговор с Даниел Димитров – за иронията в танца, за докосването до религиите, за личната и артистичната трансформация. И още: Убива или съживява тялото си по време на танца. Защо твърди, че притежава няколко вида сила и кои са те. Възможно ли е да се изгуби, докато танцува. Защо според него България е мистична страна...
Зия, кое е най-яркото проявление на красотата според Вас?
- (Замисля се – бел. а.) Имаме един израз на турски – влизане от задната врата. Тоест, Вие не започвате този разговор фронтално, с някакъв обичаен въпрос, а съвсем различно, което е много интересно.
Относно красотата… Трудно е да се класифицира… Ако човек, животно, растение, дърво или цвете съществува във формата, в която е кодирано, то е красиво. Това означава, че ако един слаб човек приеме физическата си реалност, започва да изглежда по-красив. Ако една скромна личност осъзнава ролята си в живота и изпълнява тази роля, това също е красиво. С други думи, красив е всеки, който действа в съответствие с кодекса и програмата на вселената, която го е създала в тази форма. Не е като да имаш мерки 90-60-90, което значи, че си красива жена, или защото си подстриган по еди-какъв си начин. Всички тези неща са фалшиви красоти, на които аз не се уповавам.
Бихте ли се смутил, ако някой Ви каже, че сте красив?
- Не, не. Бих го приел като комплимент, но бих се вгледал в този човек малко по-дълго, за да разбера какво има предвид. Знаете, че понякога тази дума може да се използва и като примамка на въдица.
Как си обяснявате, че има хора, които се срамуват от красотата си?
- Това означава, че още не са стигнали дотам да прегърнат красотата, която им е дадена. Красотата не е нещо, заради което трябва да страдаме, нито пък да я възприемаме като привилегия. Тя е такава, каквато е. Тя е дълг, отговорност. Трябва да действаме в съответствие с нея – нито да злоупотребяваме с нея, нито да страдаме заради нея. Ако някой страда заради красотата си, това означава, че не приема себе си и не знае своето предназначение, според мен.
Следващият ми въпрос е свързан с първите три. Не разкривате ли твърде много тайни по време на танца си? И защо?
- О, да! Разкривам. Добър въпрос. Мисля, че трябва да се събудим. Ние спим. А когато усетиш опасност, ти викаш „Опасност! Помощ! SOS!“.
Моите танци също са повик, зов за пробуждане. Ние сме изгубени в превода. Като човечество – с всичките знания и способности, които имаме, е удивително какво можем, но не знаем какво всъщност правим. Загубени сме. Затова мисля, че се опитвам да кажа колкото мога повече. Който разбере – разбере. Който не – не.
Има ли ирония и закачка в танца Ви, или това е само в моята глава?
- Прав сте. Напълно прав! Обичам иронията. Ние имаме нужда и от ирония. Трябва да се забавляваме в живота. Да се закачаме един друг. Да правим това и онова, което е част от играта, наречена живот. Затова обичам да правя иронията част от хореографията. Но тя също е в ума ми и в погледа ми.
А това случва ли се спонтанно или мислите предварително за тези моменти на ирония?
- Предимно спонтанно, но някои са фиксирани.
Можете ли да споделите един от тези фиксирани моменти на ирония?
- Например, в първото соло на Dervish in Progress, когато хвърлям втората пола – бялата, и оставам с червената, започвам да правя харакири или да си режа ръцете, и създавам образа на Христос. Поне за мен е така, но всеки го вижда по различен начин. В този момент играя умираща фигура. Жертвам се, приемам, че идва краят и така нататък. Но веднага след това идва ритъм на музиката в обратна посока, и аз казвам: „Не! Животът продължава! Ха-ха!“. Нещо такова...
Какъв е символът на прекръстването, което направихте, докато танцувате?
- Правя кръст, правя будизъм, юдаизъм, правя и ислям. Просто докосвам религиите, като показвам, че има различни форми на търсене на връзка с вселената. Като търсачки. Имаме Safari, Mozilla, Firefox, Internet Explorer, нали? Всички те са търсачки.
Така виждам и религиите, затова ги споменавам. И казвам: Трябва да останем в контакт с вселената, но старите версии според мен са твърде бавни и тежки за днешния живот. Трябва да намерим друг начин да останем във връзка с невидимото.
Казахте, че „докосвате“ различни религии. До колко една религия може да бъде наистина докосната? Има ли такива, при които това се случва по-лесно?
- Когато казвам, че ги докосвам, аз просто се опитвам да покажа на публиката: Ето, това е християнството. Това е юдаизмът. Това е ислямът. Но давам знак, че всички те всъщност са едно и също. Нека ги оставим като част от историята. Нека разберем същността им. Защото същността на всяка религия е еднаква – има Бог, ние сме хора, трябва да сме в контакт, има ангели... Една и съща история е (Смее се – бел. а.).
Кое друго движение е важно за Вас, освен танцуването?
- Харесвам всякакви движения. В танца интегрирам целия опит, който съм натрупал през годините – гимнастика, съвременен танц, балет, хип-хоп, джаз, партньорски танц, импровизация, йога, катерене, плуване, колоездене... Всичко това съм го правил. За мен движението е като библиотека. Не чета само една книга, чета много книги. Танцът според мен не е да се вкараш в една дисциплина. Танцът е да разбираш какво е движение. А движението е език. Ако искаш да говориш по-добре, трябва да четеш повече.
Има ли нещо, от което искате да се освободите по време на танца?
- За мен танцът не е възможност да се освободя от нещо. Както казах по-рано, за мен танцът е говорене. И обичам да съм на сцената, за да споделям своята визия и мисли, да провокирам публиката да стане по-сериозна и да си зададе отново въпросите – какво е живот, какво е да бъдеш, какво е да си във връзка, какво е изкуство, какво е всичко това... Така че, не бих казал, че излизам на сцената, за да се освободя, а за да говоря, да споделям...
Убивате или съживявате тялото си по време на танца? От какво зависи това при Вас?
- Не, не убивам тялото си... Тялото ми е моят дом и е добре обучено физически. С помощта на тялото си показвам как умираме, как убиваме, как ставаме агресивни. Или как можем да сме нежни, как страдаме... Тялото е инструмент за говорене. Не убивам тялото си, не... (Смее се – бел. а.).
В представленията личната трансформация е също толкова важна, колкото и артистичната, така ли е и за Вас?
- С напредването на възрастта започнах да мисля по определен начин. Аз съм на 55 години, а на сцената – вече 35. На сцената се опитвам да бъда възможно най-добър, да бъда човек – най-добрата версия на себе си. Искам да бъда колкото се може по-прозрачен, като себе си, така че публиката да усети тази прозрачност и да види, че наистина давам всичко от себе си, за да създам доверие, и че можем да сме „в обмен“. Повтарям се, но пак ще кажа – опитвам се да говоря, да кажа нещо, да споделя нещо, да събудя или да напомня на хората за нещо... Затова има нужда от създаване на доверие и от прозрачност. Това търся...
Вече не мисля колко съм артистичен съм, колко се трансформирам. Така или иначе, каквото правя, става артистично и каквото ми се случва, ме трансформира – това е ясно. Стремежът е към по-голяма човечност и най-добрата версия на себе си. Не знам какво значи „най-добра“, това е субективно. В онзи момент, в конкретното представление, се старая да бъда в историята като разказвач, така че тя да бъде разбираема. Това е най-важното за мен.
Понякога чувствал ли сте така сякаш нямате покрив над главата си?
- Много интересен въпрос. Понеже 55 години е доста дълго време, нали? Нека помисля… (Смее се – бел. а.). Честно казано, не помня конкретен момент, но съм сигурен, че много пъти съм се чувствал без покрив над главата.
Аз нямам семейство, нямам пари. Аз съм много обикновен артист. Понякога, например, по време на пандемията, ние бяхме като в затвор – нямаше бизнес, нямахме ангажименти – нищо! Не можехме да излизаме на сцена, нямаше хонорари. И си мислех: „Боже мой, на 50 години си, а ето докъде се стигна!“. Това беше много странен момент… Ако имате предвид това – да, усещал съм го...
Как преодолявате подобни ситуации?
- С медитация, с доверие в живота и с вършене на дълга си. Винаги си казвам: Трябват ми единствено сили да си почина добре, за да мога да работя. Ако намеря какво да правя, и го свърша, тогава всичко е наред. Знам, че вселената ще се погрижи за нас... Когато казвам вселена, звучи сякаш е нещо мечтателно или духовно. Но това, което знам, е – когато наистина работиш, когато правиш това, което трябва да се направи – получаваш работа, хората проявяват интерес, идват покани, започваш да играеш. Това наричам вселена...
Най-важното е да се съсредоточиш върху дълга си, да се довериш на живота и да умееш да си почиваш. Винаги казвам: Почивай добре и се грижи за храната си – не само за тялото, но и за главата, и сърцето. Ако се отнасяш със себе си по правилния начин, почиваш правилно, тогава ще функционираш добре и ефективно. Следващата стъпка идва сама. Животът се грижи за теб. Напомням си това, защото много пъти ми се е случвало. И мисля, че ще ми се случи и в бъдеще. И ще трябва пак да си го напомня...
Понеже използвахте думата сила – колко вида сила имате?
- Моята сила – първата и основна според мен, е физическата, и тя се проявява в това, която наричам Dervish in Progress. Dervish in Progress е понятие, което съчетава традиционните суфийски танци със съвременните. Тоест, минало и настояще, изток и запад, традиционни, но и социални, религиозни или духовни, а също и забавни танци. Всичко това се събира в тази форма на танцуване с въртене. Аз го нарекох Dervish in Progress. Правя го вече 25 години. Започна като спектакли, после премина в майсторски класове, после – в общности, а сега вече има и образователна програма.
Така че Dervish in Progress е моята сила. Тя се появи благодарение на източника, даден ни от предците. Аз го усещам. Това е интуитивно, наследено знание. Към него се прибави и физическата сила, която имам. Това е моята основна сила.
Мисля, че имам и други сили, но ги държа в джоба си и ги вадя, когато е нужно (Смее се – бел. а.).
Имате ли приятели дервиши?
- Да. Но са малко, не много. В Турция религиозното малцинство не харесва начина, по който аз подхождам към въртенето. Защото, както видяхте в спектакъла, аз събличам ризата си. А в Турция голотата е като грях.
Аз мисля, че голотата е просто част от иронията, за която Ви попитах...
- Да, абсолютно.
Възможно ли е да се изгубите, докато танцувате?
- Понякога се случва. Ако отида твърде далеч... Но е за секунди – и щом го осъзная, се връщам. Все пак съм на сцената. Ако се въртиш както аз, много е възможно да отидеш доста по-далеч...
„Можеш да живееш без мистика. Но животът без мистика не е живот“, казвате през 2017 г. Усещате ли мистичността у нас? Не сте за първи път в България.
- Когато казах, че мога да живея без мистика, имах предвид класическите ѝ форми. Но всъщност животът не може без мистицизъм – не класическият, а истинският мистицизъм. Мисля, че България е мистична география. Има нещо като… особен черен хумор, черен мистицизъм. Какво значи черен – трябва да го обясня… Черен хумор и черен мистицизъм. Във вашата мистика, например, има не малко чародейци в миналото, нали? Например, баба Ванга. И много други фигури са се появявали тук.
Нужно е да поговорим и за това какво разбираме под мистицизъм, когато използваме тази дума. Защото често употребяваме думите наготово, без да знаем какво означават. Например, казваме Бог, но колко от нас наистина си дават време да почувстват Бог, да разберат какво е Бог... Много хора говорят за любов, но колко имат куража да се влюбят истински?... Разбирате ли?... Същото е и с мистицизма. За мен мистицизмът е човекът – като тяло и ум, със своите емоции, преживяващ живота. Докато преживяваме, ние събираме спомени. Всички тези спомени създават определена библиотека. И тази библиотека се превръща в нещо като лична карта. Ние непрекъснато правим карти чрез различни преживявания. Докато правим това, стигаме до една граница – хоризонта на аз-а. И не знаем как да се държим, какво да правим, как да усещаме, как да разбираме...
Тази зона, отвъд хоризонта, е мястото, където получаваме шанс да се свържем с невидимото. И щом влезем в контакт с невидимото, вече не сме ние шофьорите. Някой друг ни води. Там започва мистицизмът. Как ще го разбереш и накъде ще се водиш с тези опитности и знания – това вече зависи от нас. То може да е тъмно, може да е светло, може да има различна форма, скорост, честота. Мистицизмът не е нещо еднотипно като хамбургер. Мистицизмът е необятност. Затова според мен тази страна е мистична – заради географията, топографията, историята...
Вие като народ сте много интересни. Не сте нито славяни, нито османци, нито руснаци. А сте българи. Между всички тях. Османците са били тук стотици години, после идват руснаците. А вие сте били винаги тук – сякаш седейки, мислейки и приемайки условията. Това, мисля, ви е направило една много необикновена страна. И затова тук има особена мистика...
Благодаря Ви за този отговор. Предлагам да завършвам с един абсолютно несериозен въпрос – умеете ли да правите кори за баница?
- Никога не съм го правил. Но ям с удоволствие (Смее се. Говорим си, че уменията, които показва на сцената с въртенето на дервишката пола над главата, може да ги използва в правенето и на баница, и на бюрек – бел. а.).
Има ли дума, която най-добре Ви описва като човек?
- Моето име – Зия. То значи светлина, сияние. Звучи малко високомерно, знам... Но колкото повече остарявам, толкова по-млад се чувствам. Днес, докато бях на масаж, споделих с терапевтката, че колкото повече остарявам, все повече се чувствам като момче. Особено с партньорката ми. Ние двамата се чувстваме като деца. Тя е италианка. В Италия има една дума – bambino, малко дете. Ние двамата ставаме bambini.
Бенджамин Бътън…
- Точно така, Бенджамин Бътън! (Смее се – бел. а.). Аз се чувствам като Бенджамин Бътън. Мисля, че съм много наивно момче. Това сякаш е най-точната дума за Зия Азази (Смее се – бел. а.).
...и за неговата италианска половинка.
- Сега съм необвързан. Бях женен преди 15 години за кратко време, но нещата приключиха през 2012 г. Останахме си обаче добри приятели. Тя вече е майка, има стабилна връзка. Аз самият нямам деца, но сегашната ми партньорка има. Тя живее в Италия.
След много години разбрах, че най-добрият начин да съществувам е като работя – и това е танцът. Колкото повече пораствам и ставам наивен, и Бенджамин Бътън (Смее се – бел. а.), осъзнавам, че простотата е нещото, което най-много ми допада. Не се опитвам да правя нещата още по-големи и грандомански, както най-често се случва наоколо. Щастлив съм с малкото.
Как бихте продължил изречението „Аз съм човек, който обича...“?
- ...който обича всички.
Още по темата:
Последвайте ни за още актуални новини в Google News Showcase
Последвайте btvnovinite.bg във VIBER
Последвайте btvnovinite.bg в INSTAGRAM
Последвайте btvnovinite.bg във FACEBOOK
Последвайте btvnovinite.bg в TIKTOK
