„Най-лошото парти, на което съм бил” е изложба на американския фотограф Скот Брауър, който отразява предизборната кампания в щатите.

Как шоуто се използва за целите на политиката и как се печелят гласове с думи, които галят ухото? Наш екип се срещна с американския фотограф.

– Какво е да си зад кулисите на предизборната кампания за американски президент?

Това е нещо, което не съм виждал никога преди. Обикновено не снимам политици и кампании, така че за мен беше необикновено изживяване, но за хората, които участват, това е техният живот.

– Какви са шансовете на Клинтън и Тръмп? Имаш ли усещане кой ще е следващият американски президент?

Не мога да кажа. Може да е всеки от тях – в началото много хора се съмняваха във възможностите на Тръмп, но виждаме колко далеч стигна той. Мнозина го подкрепят – голяма част такива, които никога преди не са гласували. От друга страна Хилари Клинтън се ползва с признание и има огромен опит. Дори социологическите проучвания не дават категорична прогноза.

– Мислиш ли, че успехът на Доналд Тръмп е резултат от световната тенденция на възход на популистите – онези, които говорят, каквото хората искат да чуят, независимо, че не могат да го изпълнят?

Определено има такава тенденция по света – свидетели сме на гнева на обикновените хора към системата. За добро или лошо Доналд Тръмп успява да извлече полза от това.

– Наистина ли това е най-лошото парти, на което си бил?

Бил съм на доста лоши партита в живота си и честно – това е най-лошото. Няма друго такова. Не зная какво мислиш ти, но като журналист, съм заснел може би стотина предизборни мероприятия и мога да кажа, че се повтаря едно и също. Чувам едни и същи песни, виждам едни и същи хора, независимо дали е ранна утрин или късна вечер, но въпреки, че го наричам „най-лошото парти” ми харесва – това е безценен опит.

– А не е ли отблъскващо да си свидетел на такова лицемерие?

В какъв смисъл?

– Ами едни и същи песни, едни и същи хора – просто едно режисирано шоу?

Точно така – и целта на моя проект е да го покажа. Американските политици се стремят да изглеждат максимално естествени – като обикновените хора, които ходят на работа всеки ден. Но като гледаш едни и същи шеги и речи на всяка среща с избиратели, осъзнаваш, че това е представление. И на мястото на съответния политик може да е всеки в костюм.

Политиците са едни и същи навсякъде – залагат на визуалните внушения – представят се във възможно най-добрата светлина – с красиви лозунги, знамена, под ослепителни прожектори, изкарват се герои и патриоти. Не зная как е в България, но съм сигурен, че политиците ви действат по същия начин. В интерес на обществото е ние журналистите да виждаме в дълбочина.

–  Кои са любимите ти снимки?

Трудно ми е да кажа. Тази на храната – подредени купички с плодове и над тях една ръка, която държи чиния само с бекон и наденички – има контраст, изглежда като плакат. Друга снимка – на демократа Бърни Сандърс, който стои зад подиума и единственото, което се вижда от него са високо вдигнатите му ръце. Снимката не говори толкова за самия кандидат, колкото за същината на кампаниите – на негово място може да е всеки. Момент, който може да се е случил както преди 10 години, така и след 10. Има форма на абсурд в този процес и може би дори липса на автентичност.

– Добре, разкажи ни за тази снимка?

Не е за вярване, но имаше едно студио за татуировки в Ню Хампшър, което предлагаше безплатни татуировки с лицето на Доналд Тръмп. Когато направих тази снимка 30 души вече си го бяха татуирали и имаше списък с резервации за следващите две седмици. Попитах този човек защо си е татуирал Тръмп, а той ми отвърна, че го подкрепя, а после добави на шега: винаги съм стоял зад Доналд Тръмп, а сега той стои зад мен.

– А каква е историята на тази снимка?

Доста забавна. В Америка има един човек, който се представя с псевдоним, той не спира да се кандидатира за президент от 1992 г. насам. Никога няма да спечели - носи ботуш на гравата си и изглежда като стар магьосник. Той се подиграва с кандидат-президентите, истински сатирик е, дава най-абсурдните предизборни обещания – точно както правят и политиците, знаейки, че никога няма да изпълнят обещаното. Една от най-сериозните платформи на този човек е, че ако спечели, ще даде по едно пони на всеки американец. Това обещание има точно такава тежест, каквато имат обещанията на истинските политици – че ще създадат работни места, просперитет за работническата класа и така нататък. Със същия успех биха могли да обещават и понита.

– Значи този човек просто се надсмива над политиците?

Точно така – нещо като спектакъл, сатира, това е неговият начин да критикува американската кандидат-президентска кампания.

Много хора се чудят дали не е луд, но той е много умен, знае добре какво прави, това е форма на протест. А на снимката – той беше в един бар в Ню Хампшър, там имаше и други хора, също с ботуши на главите си, имаше и няколко понита, украсени с цветовете на американското знаме, за да изглеждат патриотично. Не устоях и си направих селфи с едно от понитата.

– Доста оригинален начин да накараш хората да се замислят – да обърнат внимание на всички онези неосъществими обещания, които чуват по време на кампаниите.

Да, а много хора не обръщат на този човек вниманието, което заслужава, въпреки, че по много интересен начин ги насочва към абсурда на  предизборните обещания. А политиците биха обещали абсолютно всичко. Сещам се за още нещо, което този сатирик предлага – знаете, че има енергийна криза, недостиг на петрол и газ и решението, което предлага той е да използваме зомбита – да ги сложим да се въртят в кръг до безкрай и така да генерират постоянна енергия.

– Къде си научил Руски?

В университета в Сиатъл, учил съм руски език и руска литература.

– А бил ли си в Русия?

Да, за малко, прекарах 6 месеца във Воронеж, там също изучавах руска литература?

– И хареса ли ти там?

Всичко в Русия ми беше интересно.

– Кое е най-впечатляващото или най-разочароващото ти изживяване като фотограф?

Снимал съм какво ли не – когато си фоторепортер виждаш хората и в най-добрата, и в най-лошата им светлина, хора, които воюват, женят се, катастрофират, снимал съм местопрестъпления, на които е станало убийство, хора, които умират от рак. Най-трудно е когато улавяш тежък житейски момент и последното, което искат хората тогава е да им навреш камерата в лицето.

– А докато работеше по този проект?

В дадени моменти се разочаровах, например с Доналд Тръмп – по време на събитията от неговата предизборна кампания медиите са под много силен контрол. Слагат те в заграждения и не можеш да мръднеш. На няколко пъти дори ме изхвърлиха защото екипът на републиканеца Марко Рубио не хареса, че използвам светкавица, решиха, че го разсейвам и ме изгониха.

– И на нас българите ни предстои да гласуваме за президент, но нашите кампании отегчават до смърт. Кое е солта и пипера, това, което прави кампаниите в Америка атрактивни?

Много често и при нас е скучно, затова казвам, че това е най-лошото парти, на което съм бил. Но това, което прави шоуто в Америка е двете години, през които продължава кандидат-президентската кампания, огромните средства, които се влагат – развяват се американски флагове, слага се пищна украса, но емоциите на хората, надеждите, мечтите им – да ги видиш отблизо е наистина вълнуващо.

– Трябва ли да се абстрахира човек от емоциите, когато снима, от болката, от трагедиите?

Понякога, докато работя, толкова потъвам, че не мога да си кажа името – някой ме потупва и ме пита кой съм, а аз не мога да реагирам. Защото трябва наистина да си съпричастен с обекта, който снимаш. Трудно е, когато съпреживяваш трагедии, но именно емоциите са това, което фотографът трябва да предаде – болката, щастието, гнева, разочарованието, радостта.

Изложбата „Най-лошото парти, на което съм бил” можете да видите в Телефонната палата в София.