Няма да е точно, ако се каже, че неговата музика е иронична по отношение на стандартите. Но, със сигурност, намигванията, които отправя към публиката, са сякаш за да каже, че философията на джаза не е чак толкова недостижима. Че може да слушаш истински джаз и истински да се забавляваш...

Когато това се постига на живо, под открито небе, без видими „защитни“ стени и „осигурена“ акустика, вече носиш емпатията като дар. И тя помага. За контакта. За пълноценното взаимодействие с публиката. За флуидите. За създаването на красив спомен. Оказва се, че има музиканти, които преследват всичко това като мечта. Такъв е италианският джазмен Мауро Сигура.

Завършва философия, но започва да свири на китара и бузуки в джаз клубовете, в родния си град Торино. Преди точно 20 години, с фолк формацията Vinagro, издава албума Ventu di Mari, представен на турне в цяла Италия. През 2004 г. те  печелят конкурса за млади музиканти на фестивала „Грийнейдж“, а след това са сред финалистите на конкурса EtnoFolk. През 2005 г. Мауро Сигура се отделя от групата и се мести в Сардиния, където се потапя в местния джаз…

Снимка: Даниел Димитров

През 2009 г. започва да изучава и турската музика, а година по-късно се присъединява към мултиетническия оркестър на Порта Палацо, с който правят много записи за предавания на Rai3. Мауро Сигура работи и с най-известната италианска формация за уърлд мюзик – Agricantus, за две големи турнета.

На джаз феста в Банско (2023) той гостува със своя квартет, сформиран през 2013 г. В него са още Франческо Феделе – пиано  и електроника, Танкреди Емми – контрабас, и Алесандро Кау – барабани. Самият Мауро е признат за един от водещите изпълните на уд – древен арабски инструмент с пет двойни струни, предшественик на европейската лютня.

Приемственост, уважение и толерантност са прилагателни, които описват философията – и на музиката, и на нейния носител. Човек, който търси и намира. И съвсем логично – получава. Не само вдъхновение, но и готовност, и картбланш – да бъде приет в отбор, който играе в името на сплотяването... Артист, който съумява да събира накуп парченца от различни традиции.  

Снимка: Даниел Димитров

Мауро Сигура – за емпатията, за диалекта в музиката, за пристанищата, в които никога не би акостирал като музикант, за необразованата публика и как се „работи“ с такава публика. И още: Защо един италиански музикант се обърна към арабската, и по-точно, към турската музика. Как изглежда една джаз звезда в Италия.

Завършил сте философия. Налага ли Ви се често да гледате философски на нещата от живота?

- Важното, а и това, на което може да те научи философията, е, че винаги можеш да намериш общата, глава концепция на всяко едно нещо в този живот – да разчистиш всичко маловажно около нея, да се освободиш от ненужното. Намирайки концепцията, около нея, със своето съзнание изграждаш това, което искаш да направиш. На това ми е научила философията при търсенето на решения. Понякога това е добър път и помага, друг път просто правиш грешка и не успяваш…

Това означава ли, че никога не сте чувствал омърсен от нещо?

- Не, напротив. Усещам я тази страна на живота, но трябва да намериш начин да се придвижиш покрай нея. Трябва да построиш някои стени около себе си и да видиш кое е наистина важното. От много неща може да си омърсен по пътя в живота – ясно е, то е част от живота…

Като човек на философията, има ли максима или нещо, което се повтаряте в някакви моменти – хубави или лоши... 

- Не, нямам... Винаги си казвам: Гледай на важното в живота, изолирай останалото.

Защо един италиански музикант се обърна към арабската, и по-точно, към турската музика. Защо започнахте да изучавате тази музика, случи ли се нещо конкретно в живота Ви?

- Аз съм роден в Торино, където прекарах 30 години от живота ми. После се преместих в Сардиния.

Снимка: Даниел Димитров

Торино е известен като град с много емигранти. Те първоначално идват от южната част на Италия, а после – и от различни арабски държави. Аз, на практика, работех с тези хора. Чрез тях открих тяхната музика. И тогава разбрах колко всъщност тя е близка до мен. Също така, съм работил с хора от Сицилия, от Калабрия и от Южна Италия, Неапол. И по този начин започнах да разбирам, че тяхната музика пък е много силно повлияна от арабската музика, от макамите – от този тип звукови поредици…

Замислих се, че Южна Италия е била повече под контрола на арабите, отколкото на самата Италия. Ние, реално, сме част от арабския свят. Не го знаем, не го усещаме днес, но е така…

На следващия въпрос очаквам един истински снобски отговор на джаз музикант (Смеем се – бел. а.). Има ли музика или стил в музиката, който изключва италианската емоция и душевност? 

- Това е много труден въпрос... За себе си мога да кажа, че бибопът, и то този, който идва от Ню Йорк, няма нищо общо с мен, с моята душевност. Нищо не ми говори... Мога да го изучавам, но по никакъв начин не е свързан с мен. Признавам си, че когато свиря бибоп, не го свиря добре. Но, ако се наложи, точно защото не е моето, ставам по-студен в музицирането си. Повече ум, по-малко сърце...

Знам, че буквално сте откривали музика на пристанищата. Но има ли пристанище, в което никога не бихте акостирал като музикант? Изключваме бибопа, който все пак свирите... 

- Него го подминавам – нека да е ясно (Смее се – бел. а.). В края на краищата, музиката се прави от ритъм, мелодия и хармония. И тези три елемента наистина могат да бъдат открити навсякъде. Дори хармониите да са по-европейски, в тях може да бъде открито по нещо от всеки по-далечен регион. 

Снимка: Даниел Димитров

Ето един пример – кубинска музика не бих включил в репертоара си. Прекрасна музика е, но не я моята...

Интересен отговор. И, честно казано, не го очаквах... А като музикант какво е за Вас диалекта в музиката? И въобще съществува ли за Вас това понятие...

- Да, има го, но трудно може да се опише какво е то. В традиционния джаз, може би, е по лесно – ако си роден в Щатите. В моята музика, в която се опитвам да събера накуп парченца от различни традиции, е трудно да го има този сленг.  Защото, може би, си има някакъв сленг във всяка от тези традиции, но не може да се каже кое е диалект и кое е част от традицията. В крайна сметка, диалектът се превръща в език, и вече не е диалект, събирайки всички тези елементи.

Каква музикална мечта преследвате в момента? Питам Ви, защото преди време казвате, че всеки Ваш проект е свързан с мечта. 

- Труден въпрос... (Замисля се – бел. а.).

Нямате ли мечти вече? 

- Имам много, но… (Смее се – бел. а.) Бих искал да създам една различен начин за свързване между хората. Стремя се моята музика да предизвиква у слушателя емпатия, съчувствие, съпричастност… Това е много важно за мен в момента – това е мечтата ми. Искам да създам отговор на това, което влагам от моя страна, като съпричастност към публиката и те да ми го върнат обратно, и по този начин да е добре за всички. Защото се създава една истинска връзка, която създава едно още по-голямо добро. Това е, от което имаме нужда нашият свят днес – емпатия…

Това звучи като една немузикална мечта, по-скоро... 

- Да, точно така е. Но моят живот е музиката. Когато свиря, и особено когато създавам мелодия, идеята ми е да я направя лесна – да говори на всички хора това, което чувствам. После я усложнявам, добавям хармонии, но първата крачка е винаги нещо просто и лесно, което да стига до повече хора…

Казвате, че в Италия има пет или шест джаз звезди. Как изглежда една джаз звезда в Италия?

- Такива са Паоло Фрезо, Енрико Рава, Енрико Пиеранунци, Роберто Гато, Лука Куино... Паоло Фрезо е наистина звезда, не само в джаз средите, другите са по-нишови...

Вие чувствате ли се като джаз звезда? 

- Не (Отговаря, без да се замисля – бел. а.).

Не ме интересува, честно казано. Аз искам просто да създавам музика и да свиря.

Има ли глупава и умна публика?

- Има необразована, незнаеща публика. Има публика, която ще отиде на концерта на известен артист просто, защото е звезда, ще ръкопляска, независимо дали прави нещо стойностно и хубаво, или е в най-лошата си форма.

Как се „работи“ с такава публика? Мъчение ли е за музиканта, когато няма взаимно подаване, адекватни реакции…

- Трудничко е. Но нещата могат да се променят. Често ми се случва в Италия да участвам на фестивал, който има много лошо програмиране на поредността на изпълнителите. Например, ние сме хедлайнери, а преди нас слагат групи, за които ритимът е основата, но няма общо с това, което ние правим. И за нас е много трудно, защото публиката вече е развълнувана. Тя очаква нещо, което ще продължи тази линия, а ние излизаме и сме съвсем различни. И затова е трудно, успяваш да ангажираш за малко публиката, обаче в следващия момент я губиш. Изграждаш, губиш, изграждаш, губиш...

Но ние се учим от такива събития, защото съумяхме да сменим програмата си в движеиние. Мислим си да започнем по един начин, но местим по-бързите и по-ритмичните неща в началото – за да можем да хванем от тази енергия. И всъщност е много смислен за нас този иначе сложен момент. Смятам, че постепенно създадохме програма, за която мога да кажа, че е за различни публики. 

Към края на нашия разговор сме, а аз продължавам да си мисля, че Вие не сте италианецът, който говори силно, умира за футбол и спагети... Наистина ли всичко е джаз?

- (Смее се – бел. а.). Аз наистина бях страшен футболен фен – до 2006 година – на „Фиорентина“. Но в един момент футбола престана изобщо да ме вълнува. Сега хвърлям по едно око на любимия ми отбор, но не се вживявам. 

Всеки ден уча, свиря музика, навлизам по-надълбоко, преподавам. Обичам много да спортувам – плуване и колоездене. Живея в къща, имам си малка градина, в която отглеждам домати и други растения. Това е нещо, което много ме успокоява.

И накрая, как бихте продължил изречението „Аз съм човек, който обича...“? 

-...който обича мира и спокойствието – в мен и извън мен...

На сцената имате ли го това усещане? 

- Зависи дали говорим за сцената или това, което е вътре в мен. Ако мирът и спокойствието са „мястото“, на което искам да бъда в този момент – да, има мир в душата ми. Но е трудно всички други елементи на сцената да бъдат свързани с усещането за спокойствие. Реално, аз не обичам да прекарвам много време с музиканти. Обикновено е така, но не винаги (Усмихва се – бел. а.). 

Това означава ли, че близките Ви хора са извън музикалните среди?

- Да. Предпочитам да е така.

Може ли този мир и спокойствие, за който говорите, да бъде кауза за един музикант?

- Бих го направил, но трябва да помисля как точно да се казва тази кауза...