Българско-германският „проект“ на Вероника Тодорова, представен на джаз феста в Банско, звучи като истинска ода на радостта, сътворена от акордеонистката, заедно с Кристофър Херман – виолончело, Стефан Тодоров – ударни, и Станислав Георгиев – контрабас.
Зад слънчевите усмивки на музикантите от квартета стои дългогодишен опит, виртуозна заигравка с прочути образци от класиката и фолклора, и концертна атмосфера, която можеш да се преживее само с най-големите имена в музиката.
Вероника Тодорова е вече позната на родната публика. Тя е трикратен носител на купата на България по акордеон и на титлата „Майстор на Германия“, има призови места от конкурси във Финландия, Австрия, Словения, Италия, Сърбия, Чехия, Швейцария. Пет поредни години (2012-2017) е стипендиант на академията „Йехуди Менухин“ във Франкфурт. Програмата ѝ стига до рекордните 150-170 концерта на година. В последно време концертира с цигуларя Веско Ешкенази.
Кристофър Херман е изненадата в тази компания – мултиинструменталист, космополит, ерудит и широкоскроена личност, чието присъствие създава възможно най-добрата окраска на всеки културен почин. Неслучайно, Вероника нарича неговия музикален език – космически, а дарбата му – да събира небето и земята... Самият Кристофър е много по-скромен. Убеден е, че човек не трябва да се опитва да бъде по-добър от това, което е в момента...
Кристофър Херман и Вероника Тодорова – на една ръка разстояние един от друг, и на една ръка разстояние от откровенията – за музиката и за живота, за приятелството, за радостта от съществуването в изкуството, за любовта във всичките й измерения, за умението да даряваш – от себе си към другите, да улавяш най-добрата енергия и да я превръщаш в топлоцентрала на човешките отношения.
Г-н Херман, вярно ли е, че сте способен да седите затворен вкъщи пет дни и да не се занимавате с нищо друго, освен с музика?
Кристофър Херман: Не. Не (Смее се – бел. а.). Бих могъл да съм затворен вкъщи пет дни, ако, например, отново дойде коронавирус. Тогава, с всички тези инструменти, които имам вкъщи, не е толкова скучно. Но не повече от пет дни (Смее се – бел. а.).
Как се запалихте по музиката?
Кристофър Херман: На 12 години започнах да слушам записи на класическа музика – на касети. Моите родители всъщност никога не са ми казвали „Ти трябва да свириш на музикален инструмент“. Те просто ми казаха, че, ако в някакъв момент реша, че искам да свиря на нещо, те ще направят необходимото.
Кой подкрепи за първи път Вашия музикален талант и Ви насърчи да го развивате?
Кристофър Херман: Никой не ми е казвал, че трябва да бъда професионален музикант. Беше си мое собствено решение. Всъщност, първата подкрепа получих от моя учител по пиано, който бе и моят първи водач в музиката.
Къде и как в този музикален път се появи нашето българско момиче – Вероника Тодорова?
Кристофър Херман: Срещнахме се през 2003 година, покрай стипендиите в Лимбург. Моят баща тогава чува Вероника на концерт…
Вероника Тодорова: Точно така. И всъщност сме благодарни на баща му, че той ни събра. Той ми каза, че трябва да ме запознае със сина си. Така се роди нашето дуо...
Какво видяхте един в друг, когато се срещнахте за първи път?
Вероника Тодорова: Видях нещо много различно, нещо много музикално. Видях това, което винаги търся в музиката – божественото. За мен това е изкуството – трябва да събира небето и земята, а той много умело го прави. Той е толкова събран в себе си, всъщност. А музиката му полита толкова надалеко. Това са необясними неща… Както човек не може да обясни защо едно произведение го докосва, защо кожата му настръхва... Така и аз не мога да обясня как един толкова скромен човек, толкова събран в себе си, може в един момент, с една композиция, да покани цялата публика да е при него – толкова отворен е той музикално...
Кристофър Херман: Баща ми ми каза: „Това е една страхотна акордеонистка, с която трябва да работиш, най-малкото – поне трябва да се срещнете“. И ние се срещнахме... Тя беше много, много отворена, много леко се общуваше с нея.
Вероника Тодорова: Аз бързах да му представя, естествено, българската музика, защото точно в този момент работихме с триото върху различни обработки на български пиеси. И той много смело се гмурна веднага в това музикално приключение.
Кристофър Херман: Забавният факт е, че ние всъщност работихме в продължение на две години. След това изгубихме връзка помежду си и чак след като отново се събрахме, осъзнахме, че всъщност това е нещо голямо, което можем да работим заедно, и да бъде нещо устойчиво в музиката.
Подшушнаха ми, че Херман е голям зевзек в живота. Чувството за хумор пренася ли се и на сцената?
Кристофър Херман: Зависи къде съм и каква е ситуацията... (Усмихва се – бел. а.).
Вероника Тодорова: Слава Богу, на сцената не съм си патила от неговото чувство за хумор. Но да, той има много интересно и тънко чувство за хумор. Даже бих си мечтала да модерираме концерт заедно. Би бил интересен диалог – и за публиката. Но мисля, че той това го оставя с удоволствие на мен.
Лошо ли е, когато музикантът няма чувство за хумор, дори да е талантлив?
Кристофър Херман: Не мога да кажа… Но, когато можеш да се смееш, дори на нещо свързано с теб, това прави нещата по-лесни – да оцеляваш като човешко същество.
Как се нарича музикалния език на Кристофър Херман?
Кристофър Херман: Не обичам да бъда поставян в чекмедже... Аз харесвам много култури – китайската, индийската, турската, българската музика, особено хоровата. Харесвам класическата музика, особено Шуберт, така че не мога да определя моя музикален език.
Вероника Тодорова: Неговият език е космически.
Има ли истина и неистина в музиката?
Кристофър Херман: Не съм аз човекът, който може да отговори на този въпрос. Трябва да свириш това, което обичаш, и да не се опитваш да бъдеш по-добър от това, което си в момента. В този момент... Това е.
Питам, защото Вие сте човекът, създал „Оркестър на истината“. Трябва ли да направиш такъв оркестър, за да кажеш истината в музиката?
Кристофър Херман: (Смее се – бел. а.) Създадох този оркестър, за да изпълнява музиката, създадена от мен. А моята музика е моята истина. Няма нищо повече от това. Беше нещо като закачка.
Колко голяма е колекцията Ви с инструменти от цял свят?
Кристофър Херман: В един момент спрях да броя... Само челата са седем. Има по 3-4 специфични инструмента от Китай и от Индия.
А в Банско беше специален ден, защото за последен път свирих на моето първо цяло чело – заради Стефан Тодоров. Това е нашият барабанист, който аз много харесвам. Негова голяма мечта е да свири на чело, затова реших да му го подаря. Понякога ще му го взимам назаем, когато идвам да свиря в България (Смее се – бел. а.).
Вероника Тодорова: Ето, това е Кристофър. Среща един непознат за него човек, музикант, и неговата мечта. Вижда, че има потенциал и е готов да си даде неговото първо виолончело. Колко такива хора има? А когато човек има възможност да работи с такива хора и да твори с тях, тогава излизат само истински неща…
Защо инструментите Ви имат цвят? Не е ли достатъчен „цвета“ на музиката?
Кристофър Херман: Да, цветът на музиката е достатъчен...
Първоначално, исках да направя бенд с електрическо пиано, с виолончело и с ударни, и да свирим пиесите на Шон Лейн. Тогава си помислих, че е хубаво да има чело, което е синьо – специално за този проект. Сега обаче осъзнах, че челото, което имам в зелен цвят е, по-красиво и от синьото (Смее се – бел. а.).
Разбира се, цветът на челото не променя звука – това е ясно. Но почти всяко едно виолончело, което виждаме, не е в оригиналния дървесен цвят. Той има някакво покритие като лак и други неща.
Има ли следи, които никога не трябва да изчезват – и в живота, и в музиката?
Кристофър Херман: Мисля, че всяка държава трябва да пази своето музикално наследство, своето музикално минало.
В джаза, например, тази част – с фюжъна, е много красива. И във всяка музика, на практика, има някакъв фюжън. Но красотата е, че, за да ги събереш, да ги фюзнеш, първо трябва да ги имаш запазени поотделно, със своята специфика...
Вероника Тодорова: Неговият отговор е много смислен и точен. Това е нещо, което виждам като заплаха в момента… Защото всеки търси много интензивно себе си. Но в този ни стремеж не трябва да губим автентичното, а то идва и с познания за определената музика. Идва също от сърцето. Например, за нашата българска народна музика изключително важно е да познаваме и танца, и традициите – за да останем верни на нашата музика. И това важи за всяка една култура.
Какво има извън света на музиката, или всичко е музика?
Кристофър Херман: Семейството ми. Хората, които харесвам, ето един пример (Посочва Вероника Тодорова – бел. а.). Природата. Всъщност, това са основните неща. И здравето, с надеждата, че ще е добро...
Как бихте продължили изречението „Аз съм човек, който обича...“?
Кристофър Херман: Съществуването.
Вероника Тодорова: Аз обичам хората. Много обичам хората и вярвам в доброто в тях. Понякога ме наричат наивна, но се опитвам да запазя тази голяма любов към хората. Защото я усещам от тяхна страна много често, както и на сцената, така и в огромния кръг от приятели и семейство. И се надявам да мога да го съхраня цял живот, защото намирам това за едно от най-големите ми богатства.
