За нея Дебнево означава свобода, акордеонът е божественото, Германия свързва с работата, България – с емоциите, а музика е целият ѝ живот. Тя е трикратен носител на купата на България по акордеон. През 2003-а заминава за Германия и само три години по-късно получава титлата „Майстор на Германия“.
Междувременно, завоюва призови места на конкурси във Финландия, Австрия, Словения, Италия, Сърбия, Чехия, Швейцария. Пет поредни години (2012-2017) е стипендиант във Франкфурт на академията „Йехуди Менухин“. Програмата ѝ стига до рекордните 150-170 концерта в рамките на 365 дни.
Едва 18-годишна създава първата си група "Вероника Тодорова бенд" с германски музиканти. В момента дирижира два оркестъра. Единият е съставен от 20 акордеонисти, а другият е 16-членна струнна формация с мандолини, мандочели, китари и контрабаси. Преподава и в музикална школа. Има над 40 ученика.
Най-хубавото обаче е, че в биографията на Вероника никога не е прекъсвала връзката с родината. Нищо, че до този момент никой не я потърсил за съвместна работа. На някои свои колеги дори е писала, но без успех. Споделя, че много харесва Теодосий Спасов, Недялко Недялков, Пейо Пеев и с удоволствие би свирила с всеки от тях.
Музикална приказка Дебнево
Това е проект, свързан с местното училище, в което Вероника взима първите си уроци и прекарва най-хубавите години от детството. „Смятам, че е много важно децата да имат възможност да се докоснат до музиката – било то като пеене или музикален инструмент. Това много променя техния мироглед“, обяснява тя.
От концерти в Германия нашето момиче успява да подсигури за две поредни години средства за уроци. Така, през 2015 и 2016 г., педагози от Троян идват в селото и преподават пиано, акордеон и пеене на местните малчугани.
„Знам на мен какво ми даде музиката и не мога да си представя как би изглеждал моят житейски път, ако не се бях докоснала до акордеона, продължава Вероника. Аз също съм едно дете от Дебнево, което, ако не беше хванало акордеона, въобще не е ясно как би се развил моя живот“.
Jam On The River
Това е фестивал, свързан отново с любимото Дебнево. Организира се в живописната местност „Лъка“ край селото, до брега на река Видима. „Мястото е много специално, магично, там съм израснала, имам много хубави емоции, прекрасна природа, хората са много истински“, разказва Вероника.
Идеята на фестивала е да събира хора на изкуството, не само музиканти, от цяла Европа, за да творят заедно. Водещото място е за бенда, който всяка година е различен.
Досега Jam On The River е имал две издания – през 2018 и 2019 г. Тази година, по обясними причини, се оказва нулева, но надеждата на Вероника е догодина отново да го има, и то с подкрепата на много повече съмишленици и приятели.
Зареждането, изхабяването, раздялата
„Всеки музикант влага душата си в това, което свири, а за да вложиш нещо, трябва да го вземеш отнякъде, казва Вероника. Ако известно време влагаш много и интензивно, започваш да се изчерпваш. Затова е много важно артистът да се зарежда“.
Твърди, че не се пази от всякакъв вид житейски опит, защото е много важно да се живее динамично и всичко да се преживява интензивно. „Тогава ставаш богат на различни усещания а това може да го вложиш в музиката“, смята Вероника.
Най-дългата ѝ раздяла с акордеона е на 16, когато заминава за Германия. Тогава, в началото, е без учител. Трябва да преодолее редица трудности. В един момент обаче решава да извади инструмента, заедно с всички школи, които носи от България. Започва да свири само това, което ѝ харесва. И това е началото на различното ѝ усещане към акордеона.
Късна любов
Вероника никога не е мечтала за друг инструмент: „Аз свиря също и на пиано, и то с удоволствие, но определено моят инструмент е акордеонът. Той е много специален“.
Признава, че се научила да го цени и обича доста късно, може би десет години след като започва да свири: „Едва на 16 започнах истински да обичам акордеона и той стана част от мен“.
На 27 обаче вече има артроза, затова избягва гимнастиката на пръстите. „Опитвам се да контролирам нещата с главата си, казва тя смеейки се. И нещата се получават. Но това се учи с много години и с много голям мързел“, (продължава да се смее с глас – бел. а.).
Лицето, мимиките, звуците...
„Важно е за публиката, но аз не го приемам за важно и не мисля за това докато свиря. Аз много рядко дори си отварям очите. Не харесвам мимиките, които правя, но не ги правя умишлено“. За секунда се замисля и продължава: „Но всъщност съм щастлива, че лицето ми изразява това, което преживявам. Защото съм виждала колеги, които свирят без никакви мимики“...
„Акордеонът никога не ме е разочаровал. Той ми дава всичко това, което човек дори не знае, че иска – спокойствие, хъс – не само за музиката, но и за творене, и за живот“.
„След 26 години като че ли няма звук, който да не съм извлякла от акордеона. Но усещането за всеки тон е различно. Всеки тон, разгърнал се на различно място, е преживян по различен начин. Това е различен вид енергия. Така че, най-вероятно, нямам два еднакви тона“ (смее се – бел. а.)
Вероника обожава музиката на Астор Пиацола, но иска в бъдеще все повече да интегрира българския фолклор в своите изпълнения: „Определено, с народната музика всеки път в мен трепва нещо. Това става, докато свиря. И то е пречупено през моето виждане като музикант, през моите очи и пред моето усещане“.
За Ренцо Руджери
С един от най-големите джаз музиканти и бъдещ преподавател Вероника се запознава на конкурс: „Той е много ярка и много силна личност, а човек не среща много такива хора по пътя си“.
Тя помни много добре още първата им среща, когато той ѝ предлага да учи при него. Спомня си и когато излизат резултатите от първия им конкурс заедно, на който според Вероника изобщо не трябвало да се явяват.
Самият Руджеро си поставил за цел в рамките на три години ученик и учител да влезат в челната тройка на най-престижния конкурс за акордеонисти - в Кастелфидардо (Италия). „Той обаче, също като мен, е нетърпелив и много активен, и още след първата година реши, че трябва да се явим на конкурса – за да видим какво ще стане“.
Вероника е подготвена само за първи тур, защото никой не очаква тя да стигне до второто ниво. По думите на Руджеро жена от десет години жена не е стигала до втори тур. „Аз обаче се класирах и за втори тур, и дори бях на трето място. След това участие реших, че повече никога няма да стъпя на конкурс“, завършва емоционалната си история Вероника.
